Любимият деликатес на чукчите - Копальхен

Рецептата за необикновеното ястие е създадена в случай, че ловът и риболовът не доставят достатъчно хранителни запаси

По материала работи: Пламен Янков

Далечният Изток е населяван от представителите на десетки етнически групи. Руснаците, украинците, татарите, чукчите, коряците, нивките, евените, нанайците – това е едва малка част от етническата мозайка в Далекоизточния регион на Руската федерация. Макар да живеят заедно от доста дълго време, народите в тази част на Русия са запазили своите уникални култури - религия, облекло, и разбира се, национална кухня.

Едно от най-стряскащите за нас ястия от Далечния Изток, е копалхьенът. Той представлява гнил елен и се консумира най-вече на полуостров Чукотка. Подобно на японската риба фугу, по своята същност копалхьенът е „смъртоносен деликатес“.

В процеса на приготвяне се отделя трупна отрова, а нейната консумация може да доведе до фатални последици. Мнозина смятат, че самите чукчи не получават хранително натравяне от смъртоносния деликатес, защото го консумират от най-ранна детска възраст и телата им постепенно свикват с отровата, докато не изградят пълен имунитет.

Рецептата за необикновеното ястие е създадена в случай, че ловът и риболовът не доставят достатъчно хранителни запаси. За да не умре от глад, ловецът или рибарят, изкопава копалхьена, подготвен предварително от предшественика му. Мястото, на което е погребан еленът, е предварително маркирано с цветни парцали.

„Съвсем не е невъзможно да опитате копалхьен без да навредите на здравето си, - казва етнографът Олег Артемев. - Опасността от натравяне при консумация на ястието, е силно преувеличена. Вярно е, че копалхьенът съдържа путресцин и кадаверин, но тези вещества съществуват и в човешкото тяло".

Как се приготвя ястието:

Чукчите улавят здрав елен, който за предпочитане трябва да бъде лидер на стадото. Няколко дни животното не бива да се храни, за да почисти червата си. След това, за да не бъде навредено на кожата му, еленът е умъртвяван чрез удушаване. Трупът му се заравя в блатото, а на върха се поставя торф, чиято миризма отблъсква дивите животни. След това върху торфа се поставят клони и камъни. Под земята месото ферментира и до няколко месеца може да бъде изкопано и консумирано.