Красимира Антонова: Най-важна за децата с дислексия е работата с логопед

Красимира Антонова е психолог по образование. Основател е на Асоциацията на родители на деца с дислексия „Достъпен свят“ – Варна. Инициатор е на инициативата „Научи ме да уча“, благодарение на която вече трета година през лятната ваканция деца с дислексия са подпомагани от специалисти да наваксат дефицитите си. Срещнахме се с Красимира, за да си поговорим за особеностите и ранните маркери на състоянието, както и за това колко е важна ранната интервенция и каква трябва да е ролята на родителите, за да подпомогнат максимално развитието на децата си.

- Разкажете ми малко повече за състоянието дислексия, какви са неговите характеристики?
- То се диагностицира основно при деца, които са вече в училищна възраст. Не можем категорично да говорим за дислексия, преди децата да са получили начално ограмотяване, но има белези и преди това, въпреки че те не са достатъчни, за да се постави подобна диагноза.
- Какви са тези най-ранни белези?
- Обикновено такива деца имат трудности с говора, а когато едно малко дете има речеви дефицити, често след това в училищна възраст развива дислексия. Има различни други маркери – детето с дислексия трудно се ориентира в посоките, за разлика от своите връстници, които до шестата си година вече са наясно кое е ляво и кое дясно. Те имат проблеми и с ориентацията във времето - както в сезоните, така и в рамките на деня – кога е сутрин, кога обяд, трудно се научават да познават часа. Децата с дислексия и в по-късна възраст изпитват определени трудности, но това не означава, че не наваксват изоставането си до голяма степен, когато се работи с тях.
- Дислексията преодолимо състояние ли е?
- Тя е вродена и в това отношение остава за цял живот. Не е заболяване, при което да пиеш някакво хапче, или да те оперират и да се оправиш. Това е начин на физиология. Но много от дефицитите се компенсират, когато от ранна възраст се разбере, че има проблем в развитието, и детето работи със специалист. Все още и в световен мащаб учените не са категорични по въпроса с дислексията. Едно е ясно – нещо по веригата на обработка на информацията се къса – дали в слуховата или във визуалната преработка, но дефицит има. Това е основният признак на дислексията. Такива деца трудно четат, когато пишат, обръщат буквите, бъркат букви, защото на практика така ги виждат. Например при ръкописно А те може да не виждат чертичката и да го прочетат или напишат като О. Не защото не знаят буквата, ако ги накараш специално да напишат буквата А, те ще я напишат правилно, но в случая просто така я виждат.
Ако проблемът е при визуалната обработка на информацията, напълно е възможно да бъркат и цифрите, да не ги дешифрират точно като знаци.
Когато имат дефицити по отношение на слуховата обработка, те правят много грешки при диктовка, имат трудности и в разбирането. Могат да се открият по това, че правят специфични грешки освен другите, свързани с неусвояване на определени граматични правила. Един учител би трябвало това да го разбира.
Децата с дислексия имат пречка в обработката на информация, но това не засяга интелекта им, той не е увреден, когнитивните им функции са наред.
Доста голям процент от децата, които проявяват дислексия, имат и проблем с вниманието и концентрацията. Все още няма единно становище кое е причината и кое следствието - дали дефицитът на внимание е белег на дислексията или обратното – това, че те не умеят да разбират другите, ги провокира да се разсейват.
- Родителите ли трябва да забележат отклонението в развитието на детето си и кой специалист диагностицира състоянието?
- Родителят най-добре познава детето си. Но някои родители не отдават нужното значение, виждат, че детето не прави някои неща като връстниците си, но се надяват да израсте проблема и да навакса. Има случаи, когато детето трудно проговаря, например до три години нищо не казва, но сред близките се носи един мит – то ще проговори изведнъж... Но не проговаря... Има и други подобни ранни маркери – например не могат да научат цветовете, нещо, което е характерно също за дислексията. Всички симптоми трябва да се огледат от съответния специалист. Например, ако на едно дете му говориш и то не възприема, предполагаш, че то не те разбира или не те чува. Първото, което трябва да провериш, е дали няма проблем със слуха. Тръгва се от специалист уши-нос-гърло. Трябва да се види също има ли проблем с очите при очен лекар. Ако се установи, че детето няма проблеми в тази посока, а не дава знак, че разбира речта, трябва да бъде прегледано и от невролог или психиатър. Когато се установи, че става въпрос за дислексия, детето трябва да работи с логопед и психолог.
- В каква възраст категорично може да се постави диагнозата дислексия?
- Категорично след първи клас, когато детето започне да работи с букви, тогава става ясно.
- Състоянието единствено в областта на трупането на познания ли дава отражение, или и в емоционален аспект?
- Няма как, при хората всяко нещо, което се случва, винаги се отразява на емоциите. При децата с дислексия има големи проблеми в емоционалното им развитие. Когато ги карат непрекъснато да правят нещо, което не могат, разбира се, че това се отразява и на самочувствието и на самооценката им. В зависимост от темперамента си детето, ако е по-буйно - става агресивно, ако е по-флегматично, се затваря в себе си, няма приятели. Те живеят с идеята, че каквото и да се опитат да направят, няма да успеят, ще се изложат.
- Казахте, че на децата се отразява емоционално много зле, когато ги карат непрекъснато да правят нещо, което не могат. По Ваше наблюдение учителите правят ли усилие да разберат спецификите на състоянието дислексия и да се съобразят с нуждите на децата?
- Зависи от личността. Срещат се и такива, но като цяло учителите не са склонни да правят за едно дете нещо извънредно, особено в по-горните класове. До 4 клас, когато в класа има 1-2 учители, има преподаватели, които полагат усилия,опитват се нещо да направят за всички деца, търсят начини. Ние постоянно ги обвиняваме в немарливост и нежелание, но вярно е и другото, че наистина нямат възможност, имат определени часове, в които е разписано какво трябва да се случи, какъв обем от учебен материал трябва да се премине, а на едно дете с дислексия му трябва много повече време, за да възприеме, но няма кой да му го даде. В България се говори много за адаптацията на деца със специални образователни потребности, разкриха се ресурсни центрове, има ресурсно подпомагане в училищата и детските градини. Всичко това звучи добре, но за адаптацията на деца със СОП май само си говорим. На практика не се получава особено. В България, разбира се, парите както винаги не стигат за нищо, ресурсните учители са много малко и един ресурсен учител има да работи с 10 - 15 деца. На едно дете ресурсното подпомагане на практика е два пъти в седмицата по 40 минути. Недостатъчни са и обученията, които повишават квалификацията на учителите. Трябва да има диференциран подход – с едно дете с дислексия се работи по един начин, с дете с умствена недостатъчност - по друг начин, с дете с хронично заболяване - по трети, а те всичките се водят деца със специални образователни потребности – в това число са и аутисти, и диабетици, и деца с проблеми в опорно-двигателния апарат.
- Кой би трябвало да насочи масовия учител как да работи с децата с дислексия и как се случва в практиката, какъв е Вашият опит?
- Трябва държавата да има специална политика, министерството трябва да има програми, според които учителите да ги включват в различни обучения, и то осъвременени, според най-новите открития в областта. И както вече казах – най-важното е да има диференциран подход съобразно конкретните нужди на децата с различни специални потребности, не бива те да се поставят под общ знаменател.
- А какво се случва в практиката?
- Всичко е оставено на инициативата и добрата воля на родителите. Ако родителите виждат проблема и искат да помогнат на децата си, търсят начини. Това е главно в областта на частните практики. Разбира се, има ресурсен и логопедичен център, но техният капацитет е прекалено малък, за да обхване всички деца, които имат нужда, и то с необходимия интензитет. Много деца остават необхванати.
- Когато децата индивидуално работят с логопед не съществува ли риск от т.нар кабинетни резултати, т.е. те да напредват и да показват определени резултати по време на терапията, но да не успяват да го приложат във всекидневието си – в училище, детската градина и вкъщи, когато няма специалист, който да ги подпомогне на терен и в контекста на група?
- Всичко е много проблемно. Ако няма единна система, няма кой знае какви резултати. Лошо е, когато няма единомислие в интерес на детето между родители, специалисти, училище и министерство. Всичко, което се прави, е на парче.
- До каква степен може да се наваксат дефицитите на състоянието дислексия?
- При хората с дислексия проблемът се засилва, когато са разтревожени и притеснени, като при всеки човек. Ако се съсредоточат и ако са отработили нещо, което знаят, че не виждат правилно, няма да имат проблем. За тях е много характерно това, че веднъж един текст могат да го прочетат правилно, но след 10 мин. могат и да направят грешка. Емоционалното им състояние влияе върху резултатите, но не само, има го и физиологичният проблем.
- Семейната среда оказва ли съществено влияние върху тяхното състояние?
- Разбира се, както при всички нас. Тя може да увеличи емоционалните увреждания. Децата с подобни дефицити обикновено порастват доста несигурни и това им чувство може да бъде засилено от отношенията в семейството.
- А наследствено ли е състоянието?
- Не може да се каже със сигурност, науката все още не е категорична по този въпрос. Непрекъснато излизат нови и нови изследвания, но все още нищо не е на 100%.
- А какво е правилното поведение на родителите в случай, когато разберат, че детето им има дислексия?
- Трябва да намерят веднага човека, с когото детето да работи. Изобщо не трябва да се чака! Най-важното време, през което много от дефицитите се компенсират, е докъм 10-годишна възраст, ако с детето се работи активно. Това е едното, което родителите трябва да направят. Самите те трябва също да се запознаят със състоянието, за да знаят с какво и как да помагат вкъщи на децата си. И най-важното е да бъдат търпеливи.
- Как възприемат другите деца едно дете с дислексия?
- Процесът е двустранен. От една страна, децата гледат малко по-различно на едно дете с дислексия, защото то не може много неща и в техните очи е аутсайдер. Както вече казах, състоянието има много индивидуални проявления, зависи какво и как е засегнато. При някои са засегнати само четенето и писането, но други имат дълбока дискалкулия. Някои имат и диспраксия – на тях им е трудна координацията и те в училище са слаби и по физическо. За едно момче е характерно да рита топка, когато то не може да играе футбол като другите, те не го приемат, гонят го, въпреки че то иска да рита с тях. Как да му се отрази това на детето?!
- Една адекватна психологическа намеса и помощ може ли да им помогне да преодолеят този проблем навреме? Какви възрастни стават тези деца?
- Аз винаги казвам и при разговорите с познатите си, че адекватната психологическа помощ е полезна за всеки. Така е и за децата с дислексия. Добре е да работят с психолог както индивидуално, така и групово, за да се отработват намясто всички трудности, които изпитват в поведението и социализацията си. Психологическата помощ е много важна. Нужно е на нея да разчитат и родителите. Но те много трудно приемат тази идея.