Непознатата история: Няма българин, който да не гледа подозрително на каквото и да е изменение на Конституцията

Корицата на Търновската конституция.

 

Основният закон на Третата българска държава е приет точно преди 140 години, на 16 април 1879 г. В този паметен за държавността ни ден представителите на българския народ се събират в старата столица Търново, за да приемат една от най-демократичните за времето си конституции.  

 

 

Търновската конституция е вдъхновяващ израз на идеите на модерната епоха, на патоса и идеалите на Европа и Просвещението. Състояла се е от 22 глави, регулиращи основните институти и органи на държавата, които дават възможност България да се възроди за нов политически живот.

 

 

С първата българска конституция бил въведен видът народно представителство – Обикновено и Велико народно събрание. 

 

 

Прието било Обикновеното народно събрание да се свиква на заседания с указ на държавния глава и има една сесия всяка година между 15 октомври и 15 декември. При нужда сесията можела да бъде удължена, а при изключителни случаи се свиквала извънредна сесия. Държавният глава имал право да разпуска Обикновеното народно събрание по своя преценка и да насрочва нови парламентарни избори, а на парламента била предоставена възможността за бламиране на кабинета и за създаване на особен Държавен съд по негово предложение, който съди министрите при измяна на Отечеството или на държавния глава за нарушение на конституцията, за предателство или в случай на корупция.

 

 

Въпреки правомощията на държавния глава да разпуска Обикновеното народно събрание, според текстовете на Търновската конституция то е единственият законодателен орган на страната, който поделял законодателната инициатива с държавния глава, като обсъжда, приема, изменя и допълва законите, по които се управлява страната.

 

 

Парламентът имал и широки финансови правомощия – да приема бюджета на държавата, да взема решения за въвеждане, увеличаване, намаляване, опрощаване и разпределяне на данъците, да утвърждава чуждите заеми, сключени от правителството, и да осъществява общия финансов контрол чрез Върховната сметна палата. 

Димитър Петков е председател на IV велико народно събрание (3 - 17 май 1893 г.).

 

На народните представители се давала възможност да контролират изпълнителната власт чрез въпроси и писмени запитвания, на които министрите били задължени да отговарят, а също и чрез анкетни комисии.

 

 

Според текстовете на Търновската конституция Велико народно събрание можело да се свиква от изпълнителната власт при решаване на точно определени и извънредно важни за държавата случаи. То има право да изменя и допълва конституцията, да прави промени в територията на страната, да избира нов държавен глава или да приема клетвата за вярност към Конституцията от новия монарх.

 

 

Основният закон давал и най-обща регламентация на вътрешния ред в парламента

 

 

При откриване на първата му сесия под временното председателство на най-възрастния народен представител се избирал председател и подпредседатели, които образували бюрото на парламента, а по-късно се избирали и необходимия брой секретари. Бюрото ръководело заседанията на народните представители на базата на приет правилник за вътрешния ред.

 

 

Според Първата българска конституция избиратели са „всички български граждани, навършили 21 години, с политически и граждански права“. Не е изрично записано, че право да гласуват имат само мъжете, защото по  това време това условие се приемало по подразбиране. По подразбиране се приемало и че избираемите трябвало също задължително да са мъже, „български граждани, навършили 30 години“, и за тях имало изискване да са грамотни.

 

 

Прието било, че за обикновено Народно събрание трябва да бъде избиран по един представител на 10 000 души от двата пола, а за Велико народно събрание – 2-ма представители за същия брой граждани.

 

 

Така Първата българска конституция установява демократичните начала на обществено-политическия живот, устояли на всички изпитания на времето и еднакво валидни и необходими днес:

• народно представителство при всеобщо избирателно право;
• политически плурализъм и свобода на сдружаването;
• разделение на властите;
• парламентарен контрол и министерска отговорност;
• децентрализация в общинското управление;
• свобода на печата, мисълта и словото.

 

Глава XXII на Търновската конституция е

 

 

„За начина, по който да се изменява и преглежда Конституцията“

 

Още от заглавието й, а също така и от следващите конституционни разпоредби може да се направи изводът, че тя уреждала и начина, по който може да се извърши ревизия на основния закон.

 

 

И двете форми на ревизия на Търновската конституция било предвидено да се извършват по една и съща процедура съгласно разпоредбите на чл. 167-169. Процедурата преминава през следните фази:

 

 

- Инициатива за внасяне на предложение за „изменение“ или „преглеждане“ на конституцията. Тази законодателна инициатива принадлежала на Царя, на отделните министри или на народен представител, чието предложение обаче трябвало да е подкрепено с подписите на поне една четвърт от присъстващите на заседанието народни представители (чл. 167, във връзка с чл. 108 и 109 от Търновската конституция).

 

 

- Гласуване на законопроекта.

 

 

Съгласно чл. 168 от Търновската конституция предложенията се считали за приети, ако за тях подадат глас повече от две трети от всичките членове на Обикновеното народно събрание.

 

 

Следвало обнародване на закона - чл. 45 и 46, във връзка с чл. 10 от Търновската конституция.

 

 

Произвеждане на избори и свикване на Велико народно събрание съгласно чл. 169 от Търновската конституция.

 

 

Разглеждане на закона-предложение за изменение и преглеждане на конституцията от Великото народно събрание. То с мнозинство от две трети от всички свои членове решава поставените му въпроси съгласно чл. 169 от Търновската конституция.

 

 

Само 13 години след приемането на този най-важен за българската държавност документ,

 

 

на 20 ноември 1892 г.,  е направена първата стъпка за промяна на Търновската конституция

 

 

Според публикация във вестник „Черно море“, бр. 68 от 27 ноември с.г., която цитира бр. 47 на „Малък вестник“, вечерта на тази дата „в народното Събрание представителите имаха частно събрание, където разискваха бъдещия проект за изменение на конституцията“.

 

 

Цитираните предложения за изменения са:

„1-во Припознавание на титлата на Княза „Негово Царско Височество“;

2-ро Увеличавание на заплатата на Княза на 1000000 (милион лева);

3-то Свободно изповедание Княза и наследниците му католическата вяра;

4-то Създавание на две нови министерства, за Общите сгради и Земеделието и търговията;

5-то Намаление на народните представители на 130 души, избирани 1 от 30000 (трийсе хиляди) души за пет години;

6-то Признавание законното раздавание на ордени на граждански лица.“

 

 

Това предложение, особено искането за изменение на чл.38 от Търновската конституция, предизвиква истинска вълна от медийни публикации. Този член касае вероизповеданието на Княза и неговия наследник. Приетият на 16 април 1879 г. член гласи: „Българский княз и потомството му не могат да изповядват друга вяра, освен Православната. Само първий българский Княз, ако принадлежи към друга вяра, може да си остане в нея“. Новата формулировка от 7 декември 1892 г. е: „Само Князът, който по избор е стъпил на българския престол, ако принадлежи към някое друго християнско изповедание, както той, така и първий престолонаследник, може да си остане в него“.

 

 

Намесва се дори „Негово Блаженство Екзархът“, който пише до министъра на външните работи и вероизповеданията с настояване „правителството да преустанови предложението за изменение на чл. 38“   (в. „Черно море“, бр.71 от 12 декември 1892 г.).

 

„Няма българин невластвующ, който ако мисли чистосърдечно, да не гледа подозрително на каквото и да е изменение от Конституцията“, заявява в уводната си статия на бр.70 от 9 декември 1892 г. вестник „Черно море“, като анализира подробно предложенията и прилага в подкрепа материали от други български вестници.

 

Публикация в бр.70 от 9 декември 1892 г. на вестник „Черно море“.

 

Въпреки медийното недоволство,

 

Шестото обикновено народно събрание приема Закон за изменение на Конституцията

 

и на 18 април 1893 г. се провеждат избори за Четвърто велико народно събрание. Те са спечелени от Народнолибералната партия, както и от привържениците на княза. Избрани са общо 573 народни представители, като в самото събрание, което се провежда в читалище „Надежда“ в Търново, участват 534 депутати.

 

През пролетта на 1893 г. (от 3 до 17 май) Четвъртото велико народно събрание извършва промени в Конституцията. Те се осъществяват в няколко посоки. Създават се две нови министерства и се разширяват правата на княза в някои сфери на управлението. Най-важната промяна гласи, че ако князът, който по избор е встъпил на българския престол, и неговият първи престолонаследник принадлежат към някое друго християнско вероизповедание, могат да запазят това вероизповедание. Намален е броят на народните представители, а мандатът на парламента е увеличен от три на пет години.

 

Търновската конституция претърпява промени и през 1911 г. На 9 юли с.г. е издадена и т.нар. Сребърната конституция, наричана така поради това, че нейната корица е от ковано сребро с позлата. Измененията са насочени към разширяване правата на правителството и на държавния глава, който официално получава титлата „цар на българите“ като израз на стремежа към национално единение. Мандатът на обикновените народни събрания е намален от пет на четири години.

 

МАРИЦА ГЪРДЕВА

 

Четете още: