IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 22°
Морски бизнес
13:09 | 27 август 2015
Обновен: 04:11 | 22 юни 2022

Кап. Валентин Златаров: Магията на морето може да завладее и най-сухото място

За любовта си към безбрежната водна шир, за това как е успял да зарази с нея стотици детски сърца, за напразното си кахърене, че може да се затрие славният морски род Златарови, разказва щастливият дядо, трето поколение моряк

По материала работи: Юлиян Атанасов
Кап. Валентин Златаров: Магията на морето може да завладее и най-сухото място

Роден е на 24 април 1943 г. във Варна в семейството на потомствени морски капитани (единият му дядо е Иван Томов, капитан на кораба ”Мария-Луиза”, спасил с цената на живота си Пирея от взривяване през 1941 г., а баща му е известният кап. Анатоли Златаров). Като ученик активно се занимава с ветроходство. На 2 пъти кандидатства във ВВМУ „Никола Й. Вапцаров”, но не го приемат  (успява да го завърши задочно едва през 1997 г.). След казармата постъпва в Московския институт за инженери по воден транспорт. Там придобива степен - капитан на вътрешните водни пътища и капитан-наставник, което по-късно му позволява да се включи в движението „Национален съвет ”Млад моряк” към МОН. Става негов първи зам.-председател, а по-късно  го оглавява. През 1978 г. създава  клуб „Млад моряк”в София, който след смъртта на кап. Георги Георгиев  преименува на неговото име. За периода на своето над 20-годишно съществуване  оглавеният от него морски клуб успява да възпита в любов към морската професия стотици деца. Като истински юнги заедно с него те извършват плавания по много морета и реки - Швеция, Холандия, Норвегия, с полския учебен ветроход „Завиша Черни”, по Онежкото, Ладожкото езера, Северно бяло море, реките Иртиш, Дунав, Волга, Северна Двина, Москва река, правят 5 обиколки на Черно море с кораба „Юность” и др. През 2000 г. става един от учредителите  на Българската национална морска асоциация за развитие (БНМАР), към която се води и неговият морски клуб „Кап. Георги Георгиев”.
Страшна магия и стихия е морето, успее ли да те хване, не те пуска цял живот. И колкото по-млад те привлече, толкова по-силна е хватката й. Оказа се, че тази магия можеш да я пренесеш със себе си дори на най-сухото място, каквото е София, и да заразиш с нея стотици други детски сърца - започва своя разказ от капитанския мостик капитанът наставник Валентин Златаров.
От трето поколение моряшко семейство
съм и откакто се помня, вкъщи се е говорело само за морето, продължава той. Моят мостик като дете беше в къщата ни на ул. “Цар Калоян” 18, срещу Римските терми - на тавана в една стая във вид на кула, където бях поставил далекогледната тръба на дядо ми кап. Томов (пазех и неговия кортик - после те изчезнаха), и през нея наблюдавах звездите в небето, корабите в пристанището. После се захванах с ветроходство при кап. Асен Дремджиев - лека му пръст! Когато дойде време да кандидатствам в Морското училище, вече бях завършен моряк. Да, ама 2 години поред отказаха да ме приемат, въпреки че баща ми беше началник на училището 8 г. по-рано. Защо ли? Ами бил царски офицер (когато разсекретиха досиетата, разбрах, че ДС постоянно го е наблюдавала под наименованието обект „Тихомиров”). Тук пътят ми към
заветната морска професия се оказа пресечен
Имах солидна морска подготовка като ветроходец,  оставаше само като дядо ми, баща ми да завършва и аз Морското училище. Няма да разправям колко трагично го изживях! Не можех обаче да се откажа от морето. Спасителен изход намерих в Московския институт за инженери по водния транспорт.  Стана благодарение на това, че другият ми дядо навремето заминал да учи за свещеник в Херсон и там останал, укривал Фрунзе в къщата си. Парадокси! Като завърших, директно се преместих в София, откъдето е съпругата ми Маргарита.
Как съм се чувствал далеко от морето ли? Дълго време непрекъснато го сънувах, тъгувах. Живеех повече от година така, когато ми хрумна „безумната”, както изглежда на  някои и досега, идея да създам детски морски клуб във възможно най-сухото място, запустелия кв.” Малашевци” (делят го над 200 мили от Черно море), продължава кап. Златаров. Безумна или не, идеята се оказа осъществима. Предоставиха ми две големи стаи в кварталното читалище и в тях пренесох мостика от детството, моята светая светих. По стените закачих морски карти и корабни въжета, макети, снимки на кораби и подводници, наредих спасителни пояси, навигационни уреди… Когато носиш една голяма любов, няма начин да не стане нещо интересно, независимо къде си. Започнах с две групи от по 20 деца и още на втората година се събраха повече от 100.  Аз самият се изненадах как може деца, които са толкова далеко от морето, така да го обичат? Помня, едно от тях ми каза: „Др. капитан, морето не е само за родените край него, ние останалите също го обичаме”.  Явно бях уловил пулса им. Трябва да хванеш душичката на детето, като я потопиш в истинска морска атмосфера, разпалено продължава кап. Златаров.
Отначало имахме мислени разходки
по морета и океани, с разкази на стари капитани, обучение по навигационни карти, направа на морски възли. А когато успях да им поръчам нови морски униформи (Пенчо Кубадински стана кръстник на клуба и даде парите от джоба си) и те ги облякоха, някак изведнъж се преобразиха, почувстваха се като истински моряци. Наистина, морската униформа прави много. Получава се съвсем друго усещане. А като хванеш и душичката на детето!...През зимата, когато беше обучението им в клуба, те мечтаеха как през лятото ще отидат на големи плавания в морето. Наистина магията ги беше хванала! Помня, студена януарска сутрин, половин час преди морският клуб да отвори врати, няколко деца вече тропат да влязат. Направо да се просълзиш!
През лятото правехме лагер
в бунгалата край Варненското езеро, собственост на КРЗ „Одесос” (тогавашният зам.-директор на завода Фиданчев ни ги отстъпи безплатно). Най-голямата тръпка бяха „живите” плавания, които успявах да организирам. Дълго време плавахме с хидробуса „Антон Прудкин” от Варна до Балчик. Капитан му беше варненската легенда Буги (Стоян Щерев - Бог да го прости!). Колоритен образ на морски вълк. Даваше на децата да управляват кораба. На връщане организирахме морско кръщене. Кап. Буги, застанал сериозен пред всички, иска по УКВ-станцията официално разрешение от Рейдовата кула  да проведе с младите юнги Нептунова вечер. След като го получи, започва ритуалът по всичките му правила и с много смях и закачки. Накрая децата получават морски имена, придружени с грамота, увлича се в разказа си кап. Златаров.
Всяка година провеждахме и незабравими
пътешествия по морета и големите реки
на Европа и Централна Азия. С учебния кораб „Юность” на Одеското детско параходно дружество съвместно направихме 5 големи плавания по Черно море. Едно от тях беше филмирано от екип на БНТ с коментар зад кадър на Гинка Станчева. Впрочем то беше от най- интересните плавания за децата. Тръгваме с „Юность”на 17 юли 1989 г., заедно сме с одеските им другарчета. Маршрутът ни е Варна – Одеса – Севастопол – Одеса –Истанбул - Варна. Децата бяха на възраст от 4-ти до 9-и клас. Кое ги плени? Ами, че те бяха истински юнги. Капитанът ги обучаваше - страхотна тръпка е да хванеш щурвала и той да ти каже: „Дръж с този градус курса!”.  Виждаш как малкият рулеви трепери от възторг. Всички бяха разпределени по график на вахта - на мостика, машината, камбуза ( корабната кухня), на палубата. Още на втория ден от прехода Варна - Одеса се вдигнаха 6 бала вълнение, придружено със силен дъжд. Морската болест изпотръшка доста от групата. В интерес на истината повечето деца издържаха мъжки, добавя кап. Златаров.
Втори път, когато ни връхлетя морска буря, беше по време на плаване
в най-голямото езеро в Европа -
Ладожкото. Бяхме с учебния кораб „Юнга Севера”  (тогава участвахме във Всесъюзния събор по детски морски многобой в Архангелск). Вечерта тръгваме на плаване по Ладожкото езеро - направо си е море. Към 22 часа времето рязко се влоши, вдигна се вълна около 6 бала, която ни заливаше отвсякъде. Нищо не се виждаше, около нас всичко потънало във водата, мержелееше се само малък отвор към небето. Беше си наистина за притесняване! Съпругата ми Маргарита, в която имах отличен съратник за идеята на морския ни клуб ( тя е учителка, идваше  на плаванията, много ми помагаше, тъй като в групата ни имаше и доста момиченца), та в този момент тя най-сериозно пита капитана: Има ли опасност да потънем! Няма да забравя как в същото време най-малкият юнга, Цецко (караше 4-ти клас), стоеше изправен, стъпил на сандъци, за да държи щурвала и управлява кораба. На старшия помощник (речен капитан) му стана лошо от силното клатене, куриозното бе, че той отиде да си легне, а малкият Цецко ( ние сме заедно с капитана) уверено държеше щурвала, изобщо не се уплаши. Разбира се, бях му казал, че няма нищо страшно и той ми вярваше. Никога не бях ги лъгал. Детето смело изкара цялата вахта на мостика в силната буря. Тогава капитанът се трогна и го награди с една иконка на св. Никола. Сигурно му е останала като незабравим спомен за цял живот, подчертава кап. Златаров.
Наистина,
детската душа е благодатна, 
можеш лесно да я оформяш, като пластилин. Не съм водил точна статистика колко мои възпитаници от „Млад моряк”  после са поели моряшката професия, но сигурно са над 60%. Един от тях - Йончо Йоцов, стана капитан и на 2 пъти успя да прекара кораба си под носа на сомалийските пирати в Аденския залив. Един друг, Емил Илиев, също стана много добър капитан…
Та ето по този начин се разви моята любов към морето - като я предавах на други от детската им възраст, казва кап. Златаров и след като помълчава, добавя: Е, и аз, макар вече на години, можах донякъде да осъществя мечтата си да стана моряк като дядо ми и баща ми. Завърших задочно Морското училище и направих два рейса като помощник- капитан на кораб „Виден” на БМФ. Плавахме из Средиземно море, стигнахме до Барселона, Египет и Кипър. Беше голямо удоволствие - съвсем друго е да си моряк в голямата вода! Защо не продължих ли? След безследното изчезване на брат ми Иван (кръстен на дядо ни, кап. Томов, и безумно смел като него - беше рулеви, и без никой да го кара в бурното море, в 2 ч. през нощта, отишъл да върже перото на спасителната лодка, хлопала от вятъра, и моряците не можели да спят, изглежда паднал в разбушувалото се море и толкова - отиде си на 55 години) тогава силното ми желание да плавам се поохлади. Взех да си мисля дали не ни гони зла орисия, след като дядо ми и брат ми загинаха в морето, а и жена ми беше против да плавам.
Няма да си кривя душата - винаги ще съжалявам, че не можах да стана капитан далечно плаване. И сега казвам на моя син Анатолий: ”Благодаря ти, че успя да сбъднеш моята мечта да станеш капитан!”. Той обаче има две дъщери. Най-накрая на втория ми син Асен се родиха близнаци – Богдана и Валентин , кръстен на моето име. Бях започнал да се кахъря, че се затрива морският род Златарови. Валентин Златаров- младши още е съвсем малък, няма 5 годинки, но отсега го подготвям, купих му гумена лодка, дълга 4,5 метра, и чака за първото плаване, добавя щастливият дядо, трето поколение моряк.

Стефан Денков

Коментари

Новини Варна