IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 18°
Морски бизнес
15:51 | 11 декември 2015
Обновен: 16:08 | 25 юни 2022

Владимир Стойнов, главен механик: Романтиката изчезна, обаче морето си го обичам

Когато спасявахме екипажа на авариралата руска атомна подводница, изобщо не мислехме за възможна радиация, твърди старият моряк

По материала работи: Златина Добрева
Владимир Стойнов, главен механик: Романтиката изчезна, обаче морето си го обичам

Роден на 11 август 1943 г. в  семейството на кореняци варненци.  Дядо му е от първите възпитаници на Морското училище и един от първите корабни механици у нас. Баща му е завършил същата специалност във ВВМУ, после машинно инженерство в немския Технически университет в Бърно и е сред създателите на варненския корабостроителен завод, известно време плава и като корабен механик.  Вуйчо му също е бил корабен механик.
Завършва сегашния ТУ - Варна, специалност „Корабни машини и механизми”,  и през 1970 г. постъпва като корабен механик в БМФ. Същата година прави първия си рейс и  участва в спасяването на моряците от руската атомна подводница К-8, за което е награден с медал и грамота. След този рейс няколко години плава на пътническия кораб „Варна”. После слиза на брега и постъпва в новата специалност по хидродинамика в НИПКИК, а след това в създадения вече Институт по корабна хидродинамика (по това време завършва специализация в Япония). През 1986 г.  се завръща в БМФ, 4 години по-късно става главен механик. Малко след това преминава на кораби под чужд флаг. От 1994 г.  работа в “Трансимпекс”, като междувременно прави рейсове с негови кораби. През 2000 г. преминава в ПЧМВ. От 2005 г. е в частния морски бизнес.
Семеен, с една дъщеря и двама внуци.

 

 

 

От мъничък по цял ден рисувах само кораби. Имахме стара семейна икона на св. Никола, изписана със златен варак на широка гладка дъска, на която бях изрязал единия край, за да си правя корабче. Това ми беше мечтата - да плавам, да видя света, за който непрекъснато слушах от дядо си. Той цял живот е бил в морето, на него съм кръстен. Помня, вече бях голям, той ми разправяше, че искал да пише на Хрушчов, за да узнаел как през 1917 - 1918 г. имало голям обир на ливанската банка в Бейрут, извършили го руски революционери и дядо ми ги скрил, заровени във въглищата на техния кораб, така се спасили и ги закарали в Одеса. Колко е вярно, не знам. Много неща ми е разправял. Беше природно интелигентен техник, голям специалист и бохема човек. Беше станал кръстник на 29 семейства във Варна и като тръгнех с него, отвсякъде чувах да му викат: ”Кръстник, кръстник!...”. Баща ми, който също е плавал доста време, разправяше как едно време дядо ми се прибирал от кораба. Първо пристига един файтон с шапката му, във втория е той, а след него идва трети с едно 100-литрово буренце йерусалимско вино, което носи вкъщи, събира цялата махала и докато не го изпият, не се успокоява…Така че морето за мен беше само романтика. После тази романтика отведнъж се изпари. Напълно! И това стана с първия ми рейс през 1970 г. като четвърти механик на бившия тексимски кораб „Авиор” (прекръстиха го на „Хаджи Димитър”). Романтиката изчезна, обаче морето си го обичам. И до ден днешен, когато не съм на работа, продължавам да го рисувам. Ей така, за собствено удоволствие, без да съм прочел и една книжка за техниката на рисуване с масло. Правя го, както ми дойде отвътре. Така започва разказът от капитанския мостик на Владимир Стойнов, главен механик.

 

По време на този първи много тежък рейс,

когато стана морското ми кръщаване, си водех дневник по дни и часове. Бях го забравил и сега случайно го открих в архива си. Не обичам да си спомням неприятните преживявания в морето, но го прочетох отново, продължава старият моряк. Ето, на 17 март: „Товарим царевица в Констанца и ще тръгваме за Белфаст”. Корабът беше стар и в лошо състояние, машината - много калпава. Най-неприятното беше самият екипаж - не пия алкохол, мразя пиянските истории, а половината на кораба бяха непрекъснато пияни, воглаве с моя главен механик, който нито веднъж не слезе при нас в машинното. Капитанът, Рем Смирнов - руснак (тогава имаше недостиг на наши кадри), помня веднъж го подгони, защото не можахме да направим маневра и той избяга в машината, това му беше слизането долу… В дневника съм отбелязал, че на 9 април, след като сме разтоварили в Белфаст, „пътуваме към Куба, голямо вълнение 4-5 бала, корабът празен и доста се клати”. Вечерта минаваме край Азорските острови. На следващата сутрин в 6 часа бях на вахта, когато се обадиха от мостика за маневра. В тъмното срещу нас се появи

руска подводница, от която търсеха помощ

с червени сигнални ракети. Екипажът им беше върху палубата. Нашият капитан и техният командир - все руснаци, взеха да си говорят чрез рупори, тъй като на подводницата нямаше действаща радиостанция. Затова първата молба на нейния командир бе кап. Смирнов незабавно да се свърже с Москва. Радистът ни бързо успя да осъществи радиомост чрез Варна радио и Севастопол. Времето беше съвсем прилично за Северния Атлантик и без никакъв проблем изпълнихме и втората молба - да им изпратим по един кашон цигари и уиски. Към обяд обаче времето се влоши, вдигна вълна и командирът на подводницата отново се обади: „Идвайте да ни приберете на кораба!”. Вече знаехме, че това е атомна подводница, а какво е станало, научихме после. На 100 метра дълбочина в един от нейните отсеци избухва пожар, веднага го затварят, наводняват и вътре остават около 30 човека, удавени или изгорени. С голяма мъка успяват да изплават и оцелелите около 100 човека се скупчват на палубата. Останали са без ток, не могат да се свържат с никого по радиото и чакат някой да мине. Добре, че сме били ние. И сега - кой да отиде да ги прибере с нашата лодка? Повечето от екипажа ни, уж все стари морски вълци, заради високата вълна се изпокриха. Без да се правя на герой, но цялото ми детство е минало сред моряци и много не му мислих, макар че имах едва 2 месеца стаж като четвърти механик. В спасителната лодка се качихме старшият помощник, още двама моряци и аз по свое желание.  Тя беше с бензиново двигателче, което по средата на пътя се задави и угасна. Лодката сериозно се пълнеше с вода – боцманът явно не беше завил добре пробката отдолу. Едва успяхме да я запушим с каквото намерим - парцали, дърво. Изгребахме водата, колкото можахме. Опитах се да запаля моторчето, не става. Четиримата хванахме греблата. Едва се довлякохме до огромното стоманено тяло на подводницата, направено възможно най-неудобно за заставане на лодка към него; вълната ни хвърли там, където са хоризонталните рули, и можехме да се наденем върху тях. Командирът на подводницата викна да минем от подветрения борд. Спуснаха въжета и той нареди един по един 20 човека да се спуснат в лодката, като ги предупреди - внимавайте, който падне във водата, няма и да се опитваме да го спасяваме. Слава Богу, всички успяха да скочат в лодката, която се мяташе чак до палубата на подводницата. Най-тежко беше първото спускане на един на носилка, опериран преди 2 дни от апандисит, а лекарят им бе загинал в опожарения отсек. На връщане пак се опитвах да запаля мотора, ръцете ми станаха сини от северния вятър и спрях да ги усещам. Закарахме ги до кораба, но как се качихме - не помня. Лодката отиде втори път на гребла с други моряци, защото бяхме мокри, изчерпали всичките си сили. Този път взехме 15 матроси. Останаха още 20-ина, заедно с техния командир, за да поддържат подводницата. В моята кабина взех трима - един младши офицер и двама матроси. Отначало те привидно бяха бодри, дори ни показаха личните си дозиметри, за да ни уверят, че няма никаква радиация. Обясниха, че пожарът е станал не в атомния реактор, а в радиолокационното отделение. Впрочем, до този момент изобщо не се бях замислял, че отиваме да спасяваме хора на аварирала атомна подводница! Постепенно разбрахме истинското им психическо състояние. Това
бяха хора, преживели нещо страшно,
и изпаднали в тежък шок - живи умрели, все едно излезли от ковчег. Цяла нощ бълнуваха, викаха насън. На другия ден към обяд дойдоха 2 руски кораба, прибраха ги и взеха подводницата на буксир. По-късно научихме, че подводницата бавно се пълнела с вода и някъде към Гибралтар напълно потънала. В Мурманск има паметник на загиналите 52-ма матроси на К-8 - първата потънала съветска атомна подводница.


Бедите, които следваха първия ми рейс, не спряха дотук. Пристигаме в Куба, на 300 -400 км от Хавана, където е малкото пристанище Порт Изабел. Целият кей е дървен и още в началото на престоя ни някакъв куц стифадор подпали складовете със захар на кея (след 2 дни го разстреляха публично на площада) и стана голям пожар.


Нашият кораб също пламна -
започна да гори боята на борда, долепен за кея. Едва успяхме да се отдалечим в залива и да загасим пламъците. После самото товарене на кораба продължи 3-4 месеца - каквото произведат, го носеха. Сякаш за компенсация на всички неволи досега тук се оказахме в истински райски кът. Цялото крайбрежие беше пусто, но много живописно, осеяно с малки островчета с искрящо бял пясък, времето чудесно и всеки ден си правехме екскурзии из тях. Бяха наистина много романтични дни в Куба!


Когато се прибрахме във Варна, отвратен от атмосферата на кораба, от тежкия рейс, веднага поисках да сляза на брега. Наистина щях да го направя, ако един приятел не ми предложи да се кача на пътническия кораб „Варна” с уверението, че там е много по-различно. Да, ама в БМФ не искаха да ме пуснат, дори се опитаха да ме примамят с покана за партийно членство. Отказах и се наложи дисциплинарно да ме уволнят. На „Варна” веднага ме взеха. И тук продължих да водя дневника си. Правехме круизи с различни групи туристи, хубаво изкарвахме.  Ето, отбелязал съм за отиването ни в Неапол, Лисабон, Казабланка, Барселона, където бях на корида. Обходихме крайбрежието на Северна Америка - от Монреал до островчетата около Ню Фаундлен…
След всичко преживяно в крайна сметка с годините остават само хубавите спомени.

 

За лошите неща по време на плаванията ми, които се редуваха
след години на брега, не искам и да се сещам. Особено за виетнамския кораб, на който бях с 10-месечен договор. Отвратителна история! Стар кораб, без климатик, а сме постоянно в тропиците при 39 градуса постоянна температура в кабината - в машината беше 50 градуса. Трудно ни зареждаха с провизии, нямаше брашно и ядяхме само ориз и едни отвратителни сини на вид пилета. Екипажът беше от виетнамци, напълно неграмотни и нищо не разбираха. Прибрах се отслабнал с 20 кг. И пак слязох…


Така животът ми мина на две места - в морето и на брега. Както ти казах, с романтиката се разделих окончателно още в началото на моряшкия ми живот. Обаче, знаеш ли, и сега когато се случи да наближа трапа на някой кораб на пристанището, започвам да се вълнувам. Като влезеш вътре и ти замирише на кораб, нещо ти става.  И все рисувам морето. Имам къщичка в село Гурун, където се усамотявам, пълна е с мои картини. Повече ме вълнуват морето и брегът. Само морето като море е по-скучно. Много по-приятно е докосването му до брега, където примерно лежи стара счупена лодка. За тази лодка романтиката вече е на брега, ама тя продължава да гледа морето. И аз май съм така, допълва старият моряк Владимир Стойнов.
Стефан Денков

 

Коментари

Новини Варна