Стефан Костадинов, корабен готвач: Вкусната храна остава от малкото удоволствия на кораба

Роден е през 1951 г. в с. Каравелово, Шуменско, но на следващата година семейството му се преселва във Варна. Неговото хоби и амплоа, както сам се изразява, е било фамилно предопределено да стане готвач. Майка му е професионален готвач, по-големият му брат – също, и то корабен. Така и той става корабен готвач - от 1997 г. досега е сменил почти всички видове кораби под чужд флаг.

По- големият му син плава 17 години като сервитьор, после супервайзер на ресторант на пасажерски кораби, другият завършва ВВМУ и в момента е трети помощник-капитан.

Преживял две много тежки морски катастрофи, като след втората по чудо оцелял, корабният готвач Стефан Костадинов (бай Теко, както му викат моряците) не дава дума да се каже за отказване от тази си работа. И сега уж ще да ми разправя за двете опасни преживявания в морето, а още в началото се отплесва за манджите, които прави на кораба.

Навремето, когато работех по ресторантите, приятелите все ми викаха Теко Манджичката, защото много обичам да готвя. Сега на кораба ме знаят като бати Теко. „Бати Теко, какво ни приготви днес?” или пък „Майсторе, много вкусно си го направил!”. Корабният готвач може да е от редовия плавсъстав (в старите моряшки истории кукито често е на подбив), но не мисля, че той е отдолу. Не знам дали ще се разбере от хората на брега, но от него много зависи, започва да разказва бай Теко. Как да го кажа? Той е

важна фигура – втората след капитана,

специално що се отнася до осигуряването на добрия социален живот на кораба. Самите капитани са ми го казвали. Представи си едно малко затворено общество от 20-25 души, събрани от различни националности. Заедно са в продължение на 4 или 6 месеца, без възможност да имат много радости, развлечения. Много рядко се слиза на пристанища, защото преходите са дълги, престоите са за броени часове, а и тогава почти всички са ангажирани с товаренето или разтоварването. Остава им само удоволствието от вкусното хранене. Знаеш приказката за сития стомах и доброто настроение! Така че трябва да можеш да угодиш на всички вкусове. Стига да ти идва отвътре да го правиш, на кораба има достатъчно продукти. С европейците на кораба е лесно, почти сме си изравнили вкусовете с глобализацията и в кулинарията. При азиатците обаче културата на хранене е много различна. А близо 99% от изпълнителския състав на кораба са филипинци. Манджите им не са сложни, имат две-три основни национални ястия. Едното се казва адобо, приготвя се от свинско месо, може и пилешко, и е в два вида, единият на основата на пърженото месо, докато остане само на мазнина. Тя ядат много мазно и предимно пържено, панирано. Поначало азиатската кухня е такава. Така че работя на две менюта - за филипинците и за европейците. Наложил съм традиция веднъж седмично, по принцип в неделя, да им правя спагети. Останало ми е от работата с гръцките екипажи, които  се оказаха по-големи макаронаджии от италианците. Пак в неделя приготвям шкембе чорба, филипинците също го обичат, но сготвено малко по-различно. Когато капитанът разреши, правим и барбекю, действа много разтоварващо, особено,

когато започне да те хваща желязото,

както казват моряците. Тогава съм във вихъра си - приготвям по няколко вида салати, пържоли от свинско, пилешко, рибни, кюфтета, кебапчета, десертчета... Впрочем много често работя със скарата - уважавам я повече от пърженото, пък виждам, че и всички много я харесват. Затова винаги, когато се качвам за контракта си, в единия куфар нося професионална скара, която после оставям на кораба. Без скара не тръгвам. Вече съм занесъл над 15 скари на кораба. Често вземам и форми за торти, защото правя и сладкарски изделия, добавя старият готвач.

Първата морска катастрофа, която преживях,

беше по време на първото ми плаване въобще като моряк, продължава той. Качих се в Гърция, където корабът беше на ремонт, и отидохме в Одеса. Там натоварихме рулони - тежки рула от дебела ламарина, и поехме към Индия. Пристигнахме  по време на мусоните и не можахме веднага да влезем в пристанището. Чакахме на рейда близо 20 дни. Екипажът смесен, бяхме общо 14 души, от които половината от Малдивските острови. Пилотът дойде да ни вкара, но времето пак се влоши и той отложи за следващата сутрин. Викам си, таман за влизането ще им направя баници на закуска. Така де, малко да се усетят! И както съм станал да ги правя - беше някъде между 5 и 6 часа, изведнъж нещо изчатка, последва силен удар и баниците ми се разхвърчаха. Какво стана? Корабът заседнал. На вахта бил един украинец, който само айрян пиеше - уж, къде е гледал, не знам, котвата дрейфала и сме се забили в някаква плитчина. Дойдоха 6 влекача да ни дърпат, накъсаха се въжетата, нищо не можаха да направят и накрая разцепиха кораба. Пречупи се на две и започна да се пълни с вода. Стана голям нефтен разлив, дойдоха вертолети, снимаха отгоре. Палубната команда беше 7 души от Малдивските острови, които за по- малко от един час изведнъж изчезнаха от кораба. Откъде намериха лодки да го направят, но всички се изпариха яко дим. Останалите 7  души се качихме горе на мостика. До него всичко се напълни с вода. Изкарахме там, каквото можахме - бира, хранителни продукти, консерви. Една седмица стояхме така на сухоежбина. Къпахме се с дъждовна вода. Не можехме да напуснем кораба, защото направим ли го, по закон веднага щеше да стане собственост на Индия. Накрая дойдоха и ни взеха. Такова беше морското ми кръщаване и ако питаш, изобщо не се уплаших. Но виж, при втората ми катастрофа наистина ме хвана голямо шубе, дори след това

правих курбан за здраве,

продължава бай Теко. Пак чакахме на рейд, този път в Корея. Беше 6 януари и в 1,20 часа през нощта ме събуди силен удар. Срещу нас се задава немски контейнеровоз, нашият вахтен помощник-капитан го вижда и започва да му сигнализира, за да разбере, че опасно ни наближава. Онзи обаче не реагира и ни надънва отстрани с острата си носова част. Добре, че в последния момент вахтеният на контейнеровоза, филипинец, успява да измести малко встрани, иначе ни уцелва право в машината и веднага отиваме всички при рибите. Там е дълбоко 30-40 метра. Спира на 50 см от киловата греда, основата на кораба. Ако беше разцепил и нея, нямаше да ни има. Затова го спрели контейнерите, които са наредени пред надстройката, и на практика убили силата на удара. Това разбирам после. В момента на удара се намерих на пода. Уплашени излязохме всички и какво да видим - двата кораба съединени един в друг. Така останаха няколко дни. Не можеха да ни дръпнат, защото щяхме да се напълним с вода за секунди. Дойде специална команда, холандска, базирана в Сингапур за такива случаи, за да правят подводно заваряване. Когато ни отделиха, наоколо чакаха спасителни кораби, всички бяхме на палубата със спасителни жилетки. Откри се пробойна с диаметър 27 метра - колкото ей този 8-етажен панелен блок отсреща. Заваряваха, за да затворят част от дупката, изпомпиха водата вътре, вдигнаха малко кораба, колкото да може да влезе за ремонт в близката корабостроителница. Имаше разпити, накрая вината беше поделена между двете страни, тъй като бяхме на дрейф, което се води в движение и действа правилото на десния. Не съм навигатор, за да знам повече. Но тогава наистина много се уплаших. Пък и си беше за страх. Само стояхме и гледахме как друг кораб се е врязал в нашия. Защото имаше и друг инцидент, при който кораб се удря в някакви скали и потъва заедно със 7-8 души от екипажа. Впоследствие осъзнахме, че само по чудо сме останали живи. Така че големият страх дойде по-късно, когато почнахме да мислим, ами, ако не беше станало така, а еди-как си?! Защото, ако беше разцепил кораба ни, щяхме да потънем за 5 минути и никой нямаше да се спаси в ледено студената вода… Абе, хубаво е човек да не мисли за такива моменти. Защото, ако трябва да сме точни, катастрофи стават всеки момент, навсякъде - по пътищата, самолетите, и доказано е, че най-малко се случват с корабите. Вярно, на мен ми се случиха два пъти. Такава ми е била съдбата. Има много други, които се пенсионират, без някога да се преживели нещо подобно. Човек не знае какво ще го сполети.

Един ден взех, че изчислих, колко ми е плавателният стаж. Живот и  здраве, скоро ще направя 20 години като корабен готвач. От тях 75% са минали само в морето, или това прави 15 години. Питат ме,

къде е по-хубаво като готвач -

в ресторант или на кораба? На брега съм работил във всякакви заведения, включително и за гурме хранене. Общо взето, каквито и да са, предпочитам да бъда корабен готвач. Първо, заради много по-доброто заплащане. Професията ни е много тежка и не е добре заплатена. В града ти дават 600 -700 лв. за това, че се печеш непрекъснато край печката. На Златни пясъци най-много да стигнеш 1200 лв., но там работното време е от 11 часа до 11 часа през нощта; плащат ти за една, а даваш две смени. Вярно, на кораба работното време е удължено, няма почивен ден, но те компенсират с повече време за почивка на брега. Пък и ако си подредиш правилно деня на кораба, което зависи само от теб, пак ти идва по-леко, отколкото да работиш на брега. Има и нещо друго. Знаеш ли, получава се едно такова свикване с начина на живот на кораба, което трудно мога да обясня. Някои го наричат любов към морето. Свикваш с лошото време, вали, трещи, високи вълни, нищо не се вижда. Забравяш за преживените инциденти. От какво да ме е страх? Стигнах съм дотам, че когато почивам на брега, мине известно време и започвам да си викам: „Няма ли да заминавам, писна ми тук!”. Не мога да си го обясня! Тук се сблъскваш с едно елементарно всекидневие, дразнещо. Дали, защото сме на Балканите или пък държавата ни е такава, но непрекъснато и отвсякъде виждаш само мрачно настроени физиономии, паднало им пердето, непрекъснато скандали. По пътищата за една дума ще се избият. Ходя по света и виждам ред, дисциплина, чистота, а тук сме потънали в мръсотия, виж кварталите, около блоковете. Всичко това се събира в теб и накрая си викаш: ”Хайде, да се махам!”. На кораба се разтоварвам. Там всичко е просто и ясно - правя вкусни манджи и всички ме уважават, какво повече, заключава старият корабен готвач.

Стефан Денков