Парижки перипетии

Пътувайки, всеки има своите емоции. Някои вълнуващи, други разтърсващи, но всички запомнящи се. Едно от своите незабравими преживявания сподели с нас Ема Николова, нашата героиня от рубриката от миналата седмица.

Връщаме се от Щатите с кораба след шест месеца престой там и дълъг преход до Европа. Пристигаме в Амстердам и усещането е все едно сме на крачка от дома. Остават ми 20 дни до слизане, а последните дни са най-тежки. След девет месеца контракт вече съзнанието ми е у дома. Минаха 20-те дни и дойде заветният момент на моето слизане от кораба. Последният ни ден задължително е работен. Ставаме в 4 - 5 ч., изкарваме една смяна за закуска, багажът е приготвен от предния ден, и около 7 ч. ни освобождават. Слязох на брега и чакам агент да ме откара до летището. Спомням си, когато стъпих на земята, как си разтворих ръцете и извиках СВОБОДА!

Багажът ми беше много, бях прекалила с пазаруването на американски вещи. Носех и много подаръци. Общият ми товар беше около 130 кг, разпределен в четири големи куфара, две ръчни чанти и два лаптопа в раници, които носех през рамо.
 

На летището в Амстердам всичко мина гладко. Имах една смяна на полет в Париж и оттам за София!

Престоят ни в Париж беше около час. Аз съм с ръчния си багаж и се оглеждам за зала за пушачи, но такава няма. Видях изход наблизо и попитах една жена полицай дали може да изляза. Исках да изпуша една цигара. Жената ми каза „да“ и аз излязох. Преминах изходите и се озовах навън. Изпуших си цигарата и тръгвам обратно, но на входа ме спират и не ме пускат да вляза отново. Казват ми, че полетът е затворен и не може да се кача. Имам време до полета, но не ме пускат. Как ли не опитах да обясня, че багажът ми е там, че съм излязла преди пет минути… Непреклонни. Казват, че ще ми свалят куфарите и толкова. Не вярвах, че това се случва. Докато се разправях на входа, времето течеше, а след като ми заявиха, че ще ми изкарат багажа навън, спряха да ми обръщат внимание. Отидох в офиса на „Еър Франс“, защото оттам ми е билетът, обяснявам, че имам време до полета, багажът ми е вътре, но не ме пускат, защото полетът бил затворен, да ми презаверят билета за друг полет, но ми отвърнаха, че  нашите билети били специални и се уреждали само чрез агент. Ако искам билет за следващия самолет до България, ще ми струва 1300 евро!!! Непосилно висока цена за мен.

Запътих се към една пейка. Седнах и седях така около час, опитвайки се да асимилирам абсурдната ситуация, в която бях попаднала. Трябваше да направя нещо. Станах и тръгнах да си търся куфарите. Намерих ги в изгубени вещи. Върнах се на пейката и седях там още два часа с празно съзнание. Времето напредваше, налагаше се да действам. Реших да се обадя на семейството си и да обсъдим как ще се прибирам. Звъннах на сестра ми, защото знаех, че ще намери начин да ме измъкне. Всички налични самолетни билети бяха много скъпи, но сестра ми е упорита и продължи търсенето, докато не ми намери… автобус! Оказа се, че има един единствен автобус на седмица, който тръгва на следващия ден от Пантеона в Париж. Господи, има шанс за измъкване! Само да се добера до този Пантеон!

ПАНТЕОНЪТ в Париж.

Отивам на информация. Пред мен един китаец също си изпуснал полета, а служителката крайно нелюбезна, явно й е писнало от такива като нас, му разяснява как не й влиза в работата да резервира хотели, а само да дава информация. Тръгна си човекът и аз подхождам плахо, казвайки, че съм със същия проблем, изпуснала съм си полета и трябва да стигна до 7 ч. сутринта до Пантеона. Жената изкара една карта и започна да ми чертае маршрута, по който да се придвижа. Оказа се, че съм на 40 км от мястото, където трябва да отида. Единственият начин за придвижване беше метрото. Докато разговаряхме минаха двама служители от летището, на които им беше свършила смяната и ми предложиха да ме съпроводят до метростанцията, тъй като им е в посоката. Служителката от информация в това време ми беше намерила и хотел в близост до Пантеона. В този момент сълзите ми рукнаха, не можех да изразя своята благодарност. Виждах надежда.

Двете момчета ме изпратиха до асансьора за метрото, натоварихме куфарите, казаха ми къде да сляза и си тръгнаха.

Слязох от асансьора, часът беше около полунощ и наоколо нямаше никакви хора. Видях една барака за билети, която вече затваряше, последната мотриса беше след половин час. Взех един билет. Отидох на входа и се озовах пред високи плексигласови врати. Поставих билета и вратата се отвори. Прекарах единия куфар, след това втория, минах да ги побутна, за да направя място за следващите и… вратата се затвори. Другите ми два куфара останаха от другата страна. Призля ми. Нямах друг билет. В този момент мина един господин и ме видя в тази отчасти комична ситуация. Само дето тогава никак не ми беше смешно! Реши да ми отвори вратата с неговата карта, но се оказа, че няма пари в нея, а бараката с билетите вече беше затворила. Каза ми „чакай, ще ти подам багажа“. Грабна ми единия куфар, който тежеше около 40 кг, хвърли го нагоре и прехвърли вратата. Аз от другата страна незнайно как го поех. Не можех да повярвам откъде такава сила. Бях на ръба на изтощението. Преметна ми и втория куфар и отиде да търси друго място, откъдето да си закупи билет.

Сама посред нощ, натоварена с всичкия багаж, успях да се добера да се кача в метрото и вече пътувах. Благодарение на служителката от информация имах подробна карта откъде да мина и къде да сляза. Дойде моята спирка. Отново - един куфар, втори, трети, чувам „вратите се затварят“, викам: помогнете!, група момчета се спуснаха и ми избутаха последния куфар. Озовах се навън. Седнах направо на земята. Покрай мен мина една симпатична двойка. Интересното беше, че всички, които ми обърнаха внимание, говореха английски. Попитаха ме имам ли нужда от помощ. Казах „не, благодаря“, помолих само да ми посочат мястото, откъдето трябва да изляза. Показах чертежа с крайната ми цел. Посочиха ми посоката и продължиха. Станах и се запътих към асансьорите или поне така си мислех! Озовах се пред стълби. Оказа се, че асансьори няма и хората затова са ме попитали дали имам нужда от помощ. Бях седем нива под земята.

Започвам от едната площадка към следващата да прехвърлям куфарите един по един. Раниците са си у мен постоянно… нагоре-надолу… Някъде измежду етажите се появи човек, който отново ме попита дали да ми помогне. Вече не отказвах помощ. Взе ми двата куфара, аз другите два, чантите и се изкачихме. В момента, в който му благодарях на всички езици, за които се сещах, зад гърба си чувам „италиана?“ Обърнах се и видях друг човек, италианец, който ме беше чул да казвам „Грасия“. Казах, че не съм италианка, но говоря малко езика, и набързо обясних накъде съм тръгнала. В този момент говорех перфектен италиански. Навярно на това му се казва свръхконцентрация на мозъка.

Хотелът ми беше наблизо и човекът ме изпрати до фоайето. Най-вече заради необичайно многото багаж, който ме ограждаше. На рецепцията ме очакваше възрастен господин, попита аз ли съм от летището, предложи да си оставя куфарите при него, че имах останали два часа до сутринта, когато трябваше да тръгвам отново.

Взех си само ръчните чанти, качих се в стаята и заспах веднага. Събудих се от само себе си след час и половина. Имах чувството, че съм спала цяла вечност. Усещах се изумително бодра. Пълна с енергия. Освежих се, слязох на рецепцията, където заварих същия човечец. Беше много любезен, направи ми кафе, поговорихме, повика ми такси, за да не влача пак товара и потеглих.

Автобусът беше там, до Пантеона. Качихме се всички и тръгнахме за България.

Най-кошмарното ми пътуване. Три дни от Париж до София. На всеки шест часа имахме по 15 минути почивка. За това време трябваше дори да се храним, защото в автобуса храната не беше разрешена.

Мечтата ми беше да видя България. Имах чувството, че това никога няма да се случи. Усещах се като изгубена...
След девет месеца скитане по света, придружено от нелека  работа и след три дни живот в автобус, се добрах до родината. Пристигнах! Слязох от автобуса и исках да целувам земята…

Мариана Стойкова