Може ли да избяга човек от съдбата си?

Притежателката на следващата история ме помоли да не разкривам нейната самоличност. Аз няма и да коментирам. Ще предам само  разказа …

Детството ми не беше от най-леките. Дори не искам да си спомням за него, но няма как да го забравя. Родителите ми бяха разделени и живеех с майка ми и нейния приятел. Не бях желана, нямах място в живота им. Изливаха си гнева върху мен всекидневно. Търпях физически и емоционален тормоз. В един момент нещата толкова ескалираха, че започнах да се страхувам за живота си. Положението беше непоносимо до такава степен, че избягах и отидох да живея при баба си и дядо си. Бях на  единайсет години. Не липсвах на родителите ми, те така или иначе не ме искаха. Вероятно са изпитали облекчение, че вече не им се „мотая из краката“. Баща ми също си имаше свой живот, в който не се вписвах. Живеех с мисълта да завърша училище и да се махна колкото се може по-далеч от тук. Всяка вечер заспивах с мечтата как пътувам из далечни страни и в мислите си бях свободна! 

Годините се изнизаха, пораснах, завърших училище… Единственото нещо, което не ме напусна през цялото време, беше мисълта за моите пътешествия.

Тази мисъл ме отведе на работа по корабите. Бях на осемнайсет, когато тръгнах да пътувам. 

Усещах, че това бе моето спасение!

Работех с удоволствие, разбирах се с колегите, помагах и в извън работното си време, радвах се, че съм далече от проблемите. Владеех собствения си живот, бях независима и това ме правеше щастлива. Създадох приятелства и семейството ми остана като някакъв далечен спомен. Обаждах се само на баба и дядо, когато имах възможност. Така изминаха три години, прибирах се в България за месец и се връщах обратно на работа.

По време на едно от плаванията срещнах любовта в лицето на мъж от Индонезия. Беше мил с мен, а аз отчаяно се нуждаех от обич. Сближихме се много и когато дойде време да се разделим, разбрахме, че не искаме това да се случва. Той слезе от кораба преди мен. Пишеше ми всеки ден, а когато и моят контракт изтече, вместо за родината заминах за Индонезия. 

ТРАДИЦИОНЕН ФЕСТИВАЛ в Индонезия.

Радостта ни от това, че отново сме заедно, бе неописуема. Заживяхме в дома на неговите родители. В къщата живееха и неговите двама братя със семействата си.

Майка му не ме хареса още от момента, в който ме видя. Бях различна, не бях една от тях и това ми се показваше с пренебрежително отношение и обиди. 

Настройваше всички срещу мен

и не ми даваше никакъв шанс да се представя по някакъв начин, за да ме опознаят останалите. Опитваше се да настрои и сина си срещу мен, а аз се ужасявах от мисълта, че може да успее. Тогава мъжът ми заяви, че за да се оженим, трябва да си сменя религията. За мен Бог е един и над всички религии, така че се съгласих веднага. Обичах мъжа до себе си и исках да споделя живота си с него. Вярвах, че това би ме приближило до новото ми семейство. Тогава не осъзнавах, че по този начин прекъсвам пътя си за евентуално бягство. Светът ми отново започна да се преобръща. 

Религията, която изповядва семейството на моя съпруг, е индуизъм, а те наричат себе си „хинди“. За тях храмът с боговете е на първо място. За един хинди грижата за храма и ритуалите, свързани с него, са преди грижата за дома и семейството. На второ място са майката и бащата,  следват децата, а съпругата е последна. От децата е много важно да имаш син, ако не, все едно не си изпълнил мисията на живота си. 

Аз трябваше да изуча тази религия из основи, за да мога да я следвам. Ритуалите са много и различни и задължително трябваше да зная във всеки един ден и момент какво се прави и как се действа. За хинди религията и храма е равносилно на живот.

Учех упорито и неуморно. И езика, и религията, и културата. Усвоявах навиците им. Ходех в местното училище да вземам уроци. Имах двама учители и купища книги. Исках да се впиша на всяка цена, да ме приемат за една от тях. 
Въпреки цялото ми старание свекърва ми не пропускаше случай да покаже недоволството си. Вървеше непрекъснато след мен и наблюдаваше всяко мое действие. Говореше ми, че използвам сина й, за да му харча парите, да се махам, че не ми е там мястото…

Напук на всичко, със съпруга ми се разбирахме добре. Той не обръщаше внимание на нападките срещу мен, а аз се стараех да не се оплаквам. Пътувахме, качваха ни по корабите заедно като семейство, изкарвахме си контракта и се прибирахме. Вероятно поради дългите отсъствия от дома, както и общуването му с много европейци, аз не се усещах като последна по важност в неговите очи.

Ритуал

Не след дълго се роди дъщеря ни. Нейната поява за мен означаваше, че аз вече оставам на сушата, в дома на съпруга ми. Каквото и да става. Знаех, че ще дойде моментът, когато мъжът ми ще трябва да замине отново. Без мен. Отчаяно се борех с паниката, която ме обземаше. Опитвах се да мисля само за малката си рожба и нейното щастие. Трябваше да издържа, нямах друг избор. 

За нещастие дойде денят, от който се страхувах най-много. Изпратих мъжа си и останах сама с детето. 

Както предполагах, настана ад

Опитваха се да ме изгонят. Говореха ми непрекъснато да оставя детето и да си тръгна. Нямах никаква опора. Върнах се в спомените си към прекарания тормоз от майка ми, а сега всичко се повтаряше отново… Питах се, защо? Това ли е съдбата ми? Избягах от несгодите в собственото ми семейство, за да търпя същото, но на  чуждо място… 

Голямата разлика беше, че сега не мога да избягам. Дъщеря ми…  Заради нея щях да се боря с всичко и всеки…

Не минаваше и ден, без да се моля на Бог. Молех се да ми даде сили да издържа. Ако не може да промени съдбата ми, то поне да не позволи да се изгубя. Знаех, че предам ли се, с мен е свършено. Исках само да бъда приета в семейството, нищо повече. 

Междувременно бях изучила езика, овладях дори диалекта. Живеех според религията, ритуалите, сама се усещах, че се превръщам в една…хинди! 

Мъжът ми идваше и заминаваше… Когато беше у дома, бях щастлива. Изминаха пет години… Родих и син. Децата ми бяха утехата. Вече не ми беше толкова трудно да оцелявам. Не обръщах внимание на нищо друго освен на рожбите си. Грижех се да не им липсват обич и внимание, а всичко останало беше маловажно за мен. Бях си създала собствен уют и дори започвах да усещам хармония.

Времето минаваше, децата растяха и постепенно… чудото се случи! Свекърва ми започна да смекчава отношението си към мен. В началото си мислех, че съм си въобразила заради силното ми желание. Но не, майката на съпруга ми наистина се беше променила. Не ме нападаше, заговаряше ме човешки, покрай нея и останалите започнаха да разговарят с мен. Присъединих се към общата трапеза… Не смеех да се зарадвам, само тихо благодарях на моя  Бог.

Днес, дванайсет години след първото ми стъпване в Индонезия, вече съм част от едно голямо, щастливо семейство. Чувствам се приета, обичана и ценена. Не се замислям много какво ми е коствало, за да го постигна. Радвам се на живота и не спирам да благодаря. Всеки ден. 

Разбрах, че човек може и да избяга от съдбата си!

Мариана Стойкова