Защо и къде понякога се губи човешкото у човека

 „Човекът е човек тогава, когато е на път!“ 

Повечето вълнуващи истории, които складираме някъде дълбоко в нас, сме си набавили по време на пътуване. Дори еднодневна екскурзия оставя у нас спомен, който помним дълго или завинаги. А тези, чийто живот е свързан с пътуване, благодарение на своята професия имат цял арсенал от незабравими изживявания. В самите преживени истории има смисъл тогава, когато носят някаква поука. Обикновено урокът си е за самите нас. Но разказана, една  случка може да послужи и за този, до когото ще достигне.

Умният човек се учел от чуждите грешки!... Погледнато от този ъгъл, ще излезе, че умните човеци не сме много. Иначе как да си обясним идентичните ситуации, в които волно или неволно попадаме, и с известно облекчение, в даден следващ момент установяваме, че не сме само ние. Някак утешително е да разберем, че друг, на друго място, вече е преживял нещо подобно…Дотук с предисловието! 

Ред е на историята…

Запознах се с един бразилец по време на едно от плаванията ми. В него ме впечатли това, че си беше поставил ясна цел в живота и работеше здраво, за да я постигне. Мечтата, превърната в основен стремеж за този млад човек, беше да стане пилот на хеликоптер. 

В момента, в който срещнах Густаво, беше стигнал до средата на летателен курс и имаше вече двайсет часа като пилот зад гърба си. Самият курс, както и цялото обучение е много скъпо. Живял е на летището в склад, с уговорката да работи и да му се приспада  от цената за сметка на заплатата, която би трябвало да взема. Това е бил единственият му шанс да се подготви. В продължение на две години е живял и работел при тези условия. Гладувал е с дни, за да може да лети. Купувал си е пакет бисквити, които е разпределял да му стигнат за по-дълъг период, за да има средства за повече летателни часове. Впечатли ме тази негова воля, която притежава, за да издържи при тези условия – без дом, без храна, с единствен мотив да постигне целта си. 

Наред с летателните часове, за да си вземе лиценза за пилот, му е била необходима доста голяма сума пари, която не е имало как да заработи на летището, и това го е отвело до работа по корабите. 

В годините приятелството ни прерасна във връзка, която се задълбочаваше все повече. Независимо, че не бяхме винаги на един и същ кораб, прекарвахме отпуските си заедно, ходех до Бразилия. Семейството му ме приемаше много добре, познавах всичките му роднини, лели, братовчеди, радваха ми се, направо ме обичаха и беше много хубаво. Започнахме да планираме съвместно бъдеще, започнах да уча езика, опитвах се да си изкарам трудова книжка, което в Бразилия е трудно, дадоха ми тип гражданство, за да мога да пребивавам неограничено. 

За да завърши курса и да започне да работи, на Густаво му бяха необходими общо 40 летателни часа, но поради липса на достатъчно средства нещата много се бяха проточили във времето и вече имаше реална опасност да изгуби права, както и онези часове, които вече беше отгладувал. Трябваше му немалка сума, която в този момент нямаше откъде да вземе, а след  няколко месеца вече щеше да бъде късно. За първи път го виждах толкова нещастен и притеснен. Не можеше да си намери място, търсеше всевъзможни начини да измисли вариант, нямаше време да се качи на кораб, а и семейството му нямаше финансови възможности. Сподели ми, че за първи път в живота си усеща безизходицата и се страхува, че всичко ще се провали. 

Знаех, че мога да му помогна. С парите, които бях изработила по време на последния си контракт от осем месеца, той щеше да си вземе необходимите часове и лиценза. С готовата сума това щеше да се реализира в рамките на месец. Казах му за своето решение. Първо се изненада, за кратко протестира, защото добре знаеше как се изкарват тези пари, но притиснат от обстоятелствата, прие жеста ми, знаейки, че това е единственият му шанс. В този момент гледаше на мен като на спасител. А аз бях щастлива, че му помагам. Цялото му семейство си отдъхна. Всички бяха изключително благодарни. Густаво ме увери, че приема помощта ми като заем, и когато започне да работи, постепенно ще ми възстанови сумата. 

За по-малко от месец успя да завърши обучението си и да вземе дълго чакания лиценз. В същия момент и късметът му проработи –  намери си веднага работа. В началото ниско платена, но за сметка на това трупаше стаж и когато събра 60-80 летателни часа, заплатата му започна да се повишава. Виждах го щастлив. 

Аз продължавах да работя по корабите, той летеше, времето си минаваше и както често става в живота, забързани всеки в своята работа, започна да се усеща разстоянието, което ни делеше. Случи се така, че по време на поредната ми отпуска не успях да отида до Бразилия и това впоследствие се оказа началото на края на нашата връзка. Тогава още не го знаех. 

За човек като мен, който живее по график, всичко се планира отдалече и за следващата си отпуска вече бях резервирала билети  до Бразилия. Бях обещала на майка ми да я заведа там и това щеше да бъде моя подарък за нея.

По време на контракта ми преди заплануваното пътуване окончателно разбрах, че между Густаво и мен връзка вече няма, на въпреки това му казах, че билетите вече са купени и с майка ми ще отидем на екскурзия. Държанието му беше по-хладно от моите очаквания, но обеща да ни посрещне на летището. Първоначално мислех да наема хотел, но всички от семейството му, с които контактувах през цялото време, се възпротивиха и ни поканиха да останем в къщата като техни гости, колкото решим. За щастие, тяхното отношение към мен не беше променено и дори се радваха, че отивам заедно с моята майка.

Дойде и датата на нашето отпътуване, бях доволна, че ще видя всички отново, очакваха ни и нямах никакви притеснения.

Пристигнахме. Първото ми разочарование дойде, когато на летището вместо Густаво видях неговата майка. Помислих, че вероятно не е успял да се освободи от работа и ще дойде по-късно. Отидохме в къщата, настаниха ни удобно, дойдоха всички близки да се видим с изключение на моя някогашен любим. Минаха ден, два, три… през това време се разхождахме с майка, за да й покажа близките забележителности. Вуйчото на Густаво ни развеждаше с колата си, всичко беше супер с изключение на едно – „приятелят“, на когото бях помогнала в най-трудния за него момент, липсваше.

Една седмица изтече бързо, всеки ден беше различен за нас и изпълнен с нови преживявания и емоции от посетените места. От Густаво нито следа. Дори на роднините му взе да им става неудобно от неговото поведение. Вярно, че пътищата ни са се разделили, но в името на дългогодишното ни приятелство и всичко, през което сме минали, а и никога не сме се карали…За мен е съвсем естествено да останем в едни нормални човешки отношения. Вече реших да му се обадя. 

Набрах номера, отвори се линията, започнах ведро със здравей, как си, ние сме тук вече седмица, кога ще дойдеш да се видим…

Това, което чух в слушалката, ме втрещи.

Точните му думи бяха: „Коя си ти, че да идвам да те видя? Ти си никоя.“ Едва ли ще мога да опиша какво почувствах в онзи момент. Аз, „никоята“, която му бях предоставила на тепсия една година от моя живот – осем месеца къртовски труд, безсъние, самота, далече от всички и от всичко, защото всеки се качва по корабите заради пари и нищо друго… Лиших себе си, за да помогна на него, дадох му всичко, което бях изработила, върнах се без заплата и въпреки това бях щастлива, защото знаех, че за него това беше решаващо за цялото му бъдеще. Дадох му професията, сбъднах му мечтата, аз, „никоята“… 

Получих толкова звучен шамар, че в следващите няколко дни бях като зашеметена. Не можех да проумея, че е възможно да диша подобно същество. В този момент дадените пари нямаха никаква стойност за мен. Мислите ми се блъскаха, как може да потъпчеш по толкова грозен начин човека, който в решаващ момент е бил твой спасител. Та аз цял живот помня и съм благодарна на хората, които са ми подали ръка в беда, въпреки че това, което съм направила за този мой „приятел“, едва ли е често срещан жест… 

Оттогава минаха две години. Оставила съм на длъжника ми банкова сметка, която до момента си стои празна, но по-трудно ми е да преглътна огорчението, обидата, неблагодарността, липсата на каквато и да е човечност, тази низост, това разочарование. Получих урок, който ще помня винаги. 

И не за парите е тази история, а за човешкото у човека, или по-скоро, в случая, за неговата липса. 

Мариана Стойкова

Четете още Съпруга по призвание на моряк по желание