IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 12°
Морски бизнес
13:37 | 16 септември 2016
Обновен: 15:22 | 5 май 2024

Среща след трийсет лета възкреси отминали трепети

От 14 до 44 години, все едно нищо не се е променило!

По материала работи: Пламен Янков
Среща след трийсет лета възкреси отминали трепети

Всеки от нас има запазени в себе си едни определени спомени, свързани с определени хора, играли особено важна роля в определен период от живота ни… Спомени, свързани с трепета от първото ни осъзнато навлизане в обществото на онези, останали далеч в миналото, крехки седем години! Следвани от още седем години, прекарани с едни хора, част от които превърнали се в наши приятели за цял живот, съпреживени случки и събития, емоции, мечти, израстване… И когато навлезем в света на „големите“, всеки  устремен към своите цели, забързани и жадни за приключения, времето ни минава сред нови хора, нови познанства, семейства, деца… И пораснали вече, и донякъде помъдрели в един момент започват да ни връхлитат все по-настойчиво онези, милите спомени от нашите луди времена в началното училище. Оказва се, че тези спомени, скрити някъде в нас, са ни съпътствали, защото изведнъж, след 30 години в съзнанието ни се появява всичко, все едно е било вчера времето, когато сме били на онези далечни седем, девет, петнайсет…


Съпричастни към своя коктейл от емоции, свързани с една „среща“, ни направи Геновева Митева, която видя своите приятели, с които се е разделила на четиринайсет, след цели… трийсет години! 


… Преди двайсет години дойдох от Ловеч във Варна, за да търся работа в големия град, и останах до ден днешен. През годините все по-рядко се завръщах в моя роден край. Тук създадох семейство, нова приятелска и работна среда, а времето, което съм отделяла, за да отида до Ловеч, е било колкото да се видя с родителите ми и най-близките ми роднини.

 

В един прекрасен слънчев ден, както си работя на компютъра в офиса, получих известие от фейсбук – покана за приятелство от Пенка Бенева. Загледах се в снимката и се зачудих коя ли е тази дама, когато изведнъж се сепнах – от Ловеч! – леле, учихме заедно до осми клас! 

 

Скочих веднага на клавиатурата, за да поискам телефонния й номер. Същата вечер й звъннах и говорихме час и половина. Беше толкова вълнуващо и невероятно, че разговаряме, след като последният ни проведен разговор е бил, когато сме били още деца. Тогава се роди и идеята да се опитаме да се съберем целият клас. Започнахме дружно да издирваме останалите. Чрез фейсбук, по телефони, на адреси, които помним от едно време. Преживяване си беше да търся хора, с които не сме се чували и виждали от трийсет години… 

 

В ПЪРВИ клас.

 


И всеки път след първоначалната изненада и объркване от полученото неочаквано обаждане или съобщение  се предаваше една вълна от радост заради подетата инициатива. Всеки намерен се захващаше на свой ред да търси останалите и  започна да се оформя група, като всички до един прегърнаха идеята да се срещнем. 


Един ден Пенка ми звъни: Издирих Тотка! Господи, онази Тотка, която се беше хванала за чина, когато искахме да избягаме целия клас от час по музика, а тя беше против и беше стиснала масата толкова здраво, че пет човека я теглиха да се пусне… 

 

В ШЕСТИ клас.

 


Беше изключително, дни наред ходех усмихната!


В рамките на два месеца успяхме да намерим почти всички. Двама бяха заминали за чужбина, а други двама не открихме. Оказа се, че повечето си бяха уредили живота в Ловеч, само аз съм се установила във Варна, Тотка в Русе, а Пенка в Павликени. 


Определихме дата и място на срещата. Неделя, привечер в Ловеч!


Нямах търпение да се изнижат оставащите часове. Дойде очакваният ден и заредена с най-приповдигнатото настроение и най-широката усмивка, на която съм способна, хванах влака и тръгнах не просто за Ловеч… имах усещане, че пътувам към своето детство!

 

Момента на първата ни среща след толкова години не може да се опише с думи. Някои почти не се бяха променили, а други бяха неузнаваеми. Всеки носеше на лицето си белезите от живота, през който е преминал. Единственото нещо, валидно за всички, беше радостта, която струеше от очите ни. Нямахме търпение да разберем кой с какво се занимава и всеки искаше да разкаже за себе си, за създадените семейства, деца. Връхлетяха ни едновременно милионите спомени от прекараните заедно години. Удивително беше, че всеки е запаметил нещо различно, което му е останало в съзнанието и в сърцето. Кой на кого е помогнал в труден момент, как сме си подсказвали… контролни, двойки, шестици, емоции, спомени… Как марширувахме под строй, пеейки „Вставай страна огромная…“, как все се намираше някой, който да „топли парното“ наказан в коридора по време на час по физика… 

 

НА ДЪЛГООЧАКВАНАТА среща през т.г.

 


Удивително е как бързо могат да се стопят трийсетте години в съзнанието на човека, все едно се върнахме по чиновете същите, непроменени, диви, устремени, безгрижни.


Никой не усети кога се изниза вечерта. Никак не ни стигна времето да се наприказваме и за целта уговорихме следващата ни среща. И решихме да не чакаме още 30 години, за да я осъществим, а да направим това … догодина!

 

 

 

Мариана Стойкова

 

Четете още Неочаквани случки със забавен край!

 

Коментари

Новини Варна