О.р. кап. II ранг Трифон Трифонов, пазач на фар „Галата”: И на фара продължавам да съм на вахта

Трифон Трифонов (о.р. капитан II ранг) е пазач на фара на нос Галата вече близо 13 години. Преди това има малко повече - сам ги изчислява на 15 години и 10 дни, плътно на море като механик на хидрографския кораб на ВМС. После близо 10 години е началник на средствата за навигационно ограждане в отговорния район на Военноморска база - Варна (тук са фаровете на Шабла, Калиакра, Галата и Екрене, който е затъмнен от 2005 г.), и твърди, че детайлно познава географията на бреговата ивица. От морето, гледайки сушата, можел визуално да се ориентира къде точно се намира и е автор на книгата „700 наименования от Българското Черноморие”.

Няма море без бряг и морякът не може без фараджиите - казва Трифон Трифонов, пазачът на фара на нос Галата. Има някаква мистика в тази невидима връзка с морето, продължава той. И при мен наистина стана малко 

като в научната фантастика

Вече бях слязъл от хидрографския кораб, служех на брега, когато един ден отидох на село на гости на тъщата и сънувах, че получавам телеграма от моя подчинена, в която пишеше: „Ела и си уреди служебното положение”. Още на сутринта се грабнах и се върнах във Варна, без да знам защо, но този сън ми се стори някак много реален. Отидох в поделението, където научих, че се освобождава мястото за началник на средствата за навигационно ограждане (СНО). Веднага си подадох документите, назначиха ме и основната ми работа бяха фаровете на Шабла, Калиакра и Галата. А когато се пенсионирах, това ми помогна да стана фараджия и да остана свързан с морето. 

Колкото и да е странно, не ми понася на море. Плавах над 15 години, но не свикнах с морската болест, макар че винаги си давах вахтите - хванал си се, трябва да устискаш. Това обаче не пречи да обичам морето. То не ми е криво, че не мога да издържам.

С хидрографския кораб съм кръстосвал Черно море на шир и длъж, многократно съм минавал проливите, мотал съм се край островите на Егейско море, бил съм и в Средиземно  море. Само веднъж ми се случи да се уплаша през цялата служба на море. Помня и датата - 18 септември 1981 г. Излизаме от Новоросийск, имаше голяма килева качка (клатене нос - кърма) от западната вълна. Тръгваме срещу нея в посока към Кримския полуостров,  страшно лашкане и по едно време през нощта - току-що се бях освободил от вахта, чувам силно издрънчаване. Нещо стана, защото корабът се разтресе. Веднага паднаха оборотите. Викам си: „Край! Сега ще останем без ход и като ни хване на борд, отиваме на дъното”. Вълната заливаше бака и крана, но командирът, кап. ІІІ ранг Божиков, бил на мостика, веднага намалил оборотите и стъпката на винта. Оказа се, че на десния борд имало отворена врата и от там през аварийния люк се изсипали няколко тона вода долу в машината. Отървахме се само със страха и удължения преход, докато се скрием зад Крим. 

Какво е морето за мен ли? Преди всичко  простор. Много е интересно нощно време - излязъл съм, има луна. Стоиш на борда и разбираш колко си мъничък. Ти си някъде насред морето, като прашинка. Съзнаваш величието на природата. Или пък сутрин при изгрев, когато виждаш там някъде много далеко как се вдига слънцето, „в малиновата зора”, както се пее в една руска песничка. Абе, трудно е да се опише!

В морето се обръщаш към себе си

Откъснат от брега, от близки, отиваш, изкарваш вахта, после нямаш какво да правиш и започваш да мислиш за това, за онова. На този кораб ми дойдоха много от идеите за книгата за наименованията по брега, там почнах наброските й. После, като се пенсионирах и станах фараджия, само за няколко месеца я завърших. И тук е същото, както в морето -  сам със себе си и мозъкът ти подсъзнателно работи по една или друга тема.

Валери Петров беше съчинил песничка за пазачите на фара, в която осмива бюрократите,  и тогава написах една антипесничка. Че животът на фара е като живота на море, има единственото предимство, че там не те лашкат вълните и морска болест не те хваща. Ти през цялото време пак все едно си на море - пускаш фара, правиш го по разписание, обаче излизаш навън, виждаш каква е видимостта и сам решаваш дали да пуснеш и наутофона, т. нар. сирена. Обикаляш наоколо.  Понеже съм бил и от другата страна, знам - там, в морето, няма нищо страшно за моряка, но наближи ли брегът, става опасно. И точно тогава той вижда фара и осъзнава, че там има един човек, който наблюдава морето, следи за неговата безопасност, като поддържа светлината му. В това е връзката моряк - фараджия.

Със съвременните средства за навигация някой може да каже, че морският фар вече не е от особено значение за безопасността на корабоплаването. Но той остава  изключително важен, особено за крайбрежието. Обяснението е и отчасти  на психологическа основа, 

фарът действа на психиката на моряка,

което обясних преди малко. Освен това, когато си наближил брега, последните 20 метра могат да бъдат фатални с подводните си опасности. Като видиш фара, знаеш къде си и ако всичко друго откаже, по него ще определиш  мястото си, за да поемеш безопасен курс. Фаровете никога няма да отмрат, въпреки развитието на модерните навигационни средства, по простата причина, че те действат директно върху човешките сетива. Близо 90% от информацията идва от очите, затова в тъмното нощем човек става малко или много безпомощен. Друго си е, когато видиш нещо да присветва насреща на тъмния бряг. Всеки морски фар има описани точни географски координати, уникална за района характеристика на светене и не можеш да се объркаш.

Наскоро имаше мило тържество в Шабла, където отбелязахме 95- годишния юбилей  на най-стария фараджия, легендарния бай Иван Хаджииванов. Преди време фарът се въртял от налягането на газа, който отивал в горелката. Веднъж се повредил храповикът му и цяла нощ бай Иван и жена му, леля Тодорка (семейство фараджии), го въртели на ръка, без да спрат. Той има над 40 години като пазач на фар Шабла, накрая го смени синът му Атанас.

Както пише един наш поет: „Мъжки занаят, труден занаят - краста; стъпиш на борд .....и цяааал живот.. баста”. На фара е същото. Тук хем си отговорен, хем нямаш никой на главата си. Абе, ти си сам със съвестта си, с колегиалността към моряците в морето. Без някой да те наблюдава, да те ръчка какво да  правиш - в края на краищата знаеш, че всичко опира до връзването на твоите гащи. Наистина

самичък съм си началник, 

обаче това ме кара да бъда по-жесток към себе си, отколкото да имаше някой отгоре ми. Когато беше наводнението след проливните дъждове през 2004 г., целият район около фара се покри с четири пръста наноси и кал. Обещаха да ни изпратят помощ, накрая никой не дойде. Тогава навих крачолите, отидох горе в квартала при един тенекеджия да ми направи гребло от корава ламарина. И като я подкарах, за два дни направих калта на купчинки. Викам за камион да я натоварим. Няма братче, никой не идва. Заедно с колегата фараджия, с когото се сменяме, за няколко дни успяхме да я нахвърляме в една дупка, образувала се край септичната яма на новия фар. Изкарахме противопожарния шланг, теглихме му една вода и наоколо блесна като ново.

Пак по време на същия голям дъжд сутринта трябваше да застъпя дежурен и колегата ми докладва, че фарът не е светил през нощта. Пускаме генератора, няма и няма - не светва. При проливен дъжд водата се стича отгоре като в улей, става страшно и колегата изключил цялото табло да не гръмне. Изключил и UPS-а, който е паралелно свързан с мрежата и когато спре осветлението, осигурява ток още половин час, докато се включи аварийното захранване. Бре, видяхме се в чудо, докато не дойде специалист, който откри, че причината е  изключеният UPS. После една вечер излиза подводницата на море, а когато дизеловите й двигатели работят под вода, морето се тресе и се чува из целия залив. След малко ми се обаждат от 55-и батальон: ” Ей, фараджията, не ти свети фарът!” Веднага търча горе, гледам изгорял бушонът. Сменям го, пак не светва. Каква може да е причината? Накрая излиза, че не прави контакт заради междукристалната корозия на припоя. Знаех, защото вече бях минал през тази „стърга”, остъргах малко с ножчето и готово.
Много често се сблъсквам с 

човешкото любопитство към фара 

В района той е само един, пък и половината варненци не са виждали какво представлява. Нощно време там свети една голяма кула. Любопитно им е. Освен това до новия фар стърчи изоставената сграда на стария и има адреналин в качването дотам. Имах такъв случай. Работя си и гледам двама бягат през територията на фара към портала. Излязох и ги погнах с пищова си - имам законно лично оръжие и винаги ходя там въоръжен. Успявам да стигна единия и викам (на английски): ”Стой намясто!”, като държа пистолета в едната ръка, а в другата - пълнителя. Той не знае, че е празен, и нещо ми говори на френски. Идва един нашенец и започва да обяснява, че това са белгийски туристи, които довел да видят стария фар. Било им много интересно.

Ами за влюбените двойки, все хлапетии. Веднъж отивам да видя, нещо се мержелее там в тъмното - двама седнали и се целуват.  Виждат ме и стреснати започват да мънкат. Обяснявам им, че тук не е място за целувки и прегръдки, защото е военна зона, може да стане някоя беля, особено в тъмното. Към такива двойки не съм особено строг, особено ако им е за първи път. Но има и други. Хванах едни осмокласници, подкарах ги и ги фотографирах до стената. Сега са вече почти мъже и ме гледат с уважение. Имаше и един див шотландец, който спасих от смърт, беше тръгнал по ръба край оградата, над сипея, нямаше изход. По едно време няколко цигани от “Аспарухово” се научиха да минават при задния вход на стария ресторант ”Галатея”. Явно заради  железните колове на стария фар, който сам по себе си е друга тема за разговор, защото е реликва, а стои изоставен, не в плачевно, а направо в ревящо състояние. Плаша ги аз циганите, че сме силно въоръжени, и много да внимават някоя нощ да не се изкушат да пипат за желязо, че ще стане страшна беля. Спряха да идват.

Такова е всекидневието ми и в него 

не виждам нищо от романтиката, 

с която е забулена представата за пазача на фара. Може би тази представа идва от писанията за фарове на самотни скали в морето, каквито има покрай Англия. Там, като хване лошо време, няма измъкване и се е случвало пазачи да умират от глад, защото с месеци не може да се стигне до тях. По нашето крайбрежие обаче няма такива неща. Само на островите ни Св. Анастасия и Св. Иван има фарове, ходил съм и на двете места. То не е толкова отдалечено от брега, най-много една седмица да останеш и „романтиката” там е в това доколко ще ти издържат нервите.
Абе, стоиш самичък на фара, е и какво от това? Оня ден прочетох: ”Ако самотата не ти тежи, значи си много добре”. Понеже вече съм на възраст, когато отида там и така си стоя сам, започвам да се връщам към старите спомени за морето, за историята, сега замислям нова книга. Пък и това да си фараджия, не е отшелничество, защото никога не оставаш абсолютно сам. Ти си нещо като часовия, застанал на пост, и знаеш, че някъде там, в морето, някому са нужни твоите усилия. Отново се чувстваш истински морски човек, на вахта.

Стефан Денков

Четете още К.д.п. Александър Андреев: Никога не съм се правил на голяма работа