Как ми липсваш… Мило мое село!

Винаги съм живяла в големия град. Родена съм и съм отгледана във Варна, но от малка родителите ми все ме изпращаха през ваканциите на село при баба и дядо. По онова време преди около 20 г. това беше масова практика. По тази причина се събирахме голям брой внучета – гостенчета, а ако се случеха и братовчедите ми по същото време там, 

наставаше истинската веселба 

За скука изобщо не можеше да става и дума. Това го казвам по повод на почти всекидневната фраза на моята собствена дъщеря: „Скучно ми е“!, която като едно типично дете на новото време е израснала с новите технологии и поглед, вечно втренчен в екрана на модерния си телефон, който уж й предоставя толкова много игри, социални мрежи и постоянна връзка с приятелите й, но явно някак… скучно. 

Затова  сега предпочитам да се пренеса в онова време, времето на моето детство, когато телевизията не предаваше по цял ден, а само сутрин и вечер, и детските филмчета бяха твърде оскъдни, и нямахме телефони, таблети и компютри, но…

имахме живот!!! 

Изобщо не ни беше скучно – четяхме книги и развивахме фантазията си, вместо да вземаме наготово образите, които ни представят днешните  филми, че било по-лесно и ставало по-бързо да изгледаме филма, според детето! Чудно

закъде ли бързат днешните младежи

или просто са увлечени от ритъма на новото време, в което информацията ни залива отвсякъде и с такава скорост, че докато си четем книгата, току-виж сме изпуснали някоя „важна новина“!

Та да се върна отново в моето село, където се разхождахме в гората, търсехме нови пътеки, определяхме посоките на света по мъха на дърветата, все неща, които днешните деца знаят, за жалост, само на теория. 

Ходехме на реката, хващахме попови лъжички, малки жабки, опознавахме природата директно и отблизо. Следобедите чертаехме игрища на асфалта и започваха игрите с много викове, смях и веселие. Вечерите се събирахме всички деца от селото и си говорехме, слушахме музика… току някоя от бабите идваше да си подбере чадото към вкъщи и виждахме, че неусетно е станало полунощ. Пръсвахме се по къщите с уговорката който се наспи пръв, да тръгва да буди останалите, че нали телефони нямаше, 

за да се видиш с някого, трябваше да го посетиш

Имаше и моменти, когато сме помагали в селскостопанската работа. Брали сме домати, чушки, боб, царевица, вадили сме картофи, сели сме чесън… все забавни занимания, за които после получавахме награда филийка с масло и конфитюр! Отделен е въпросът, че и маслото, и конфитюрът, и млякото, и сиренето, и лютеницата, и всичко, всичко беше домашно производство, чисто, вкусно, и си беше много добро и без днешните „подобрители“, които неизменно присъстват на всеки един етикет наредени до консервантите…

ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН, когато си свободен.

Днес моето мило село никак не изглежда по начина, по който изглеждаше във времето на моето детство. И не защото съм пораснала. Мостчето, което водеше към реката, се е срутило, самата река на места е пресъхнала, много от къщите, останали празни, са се порутили, няма ги стадата по пасищата, 

все едно животът си е тръгнал заедно с хората, които са живели там по-рано

Затова избирам да си запазя онези богати детски картини, въпреки че днешната гледка някак натрапчиво се провира в съзнанието ми и ми навява тъга…

Наред с това, виждайки начина, по който протича животът на съвременните деца, осъзнавам каква щастливка съм, че имам тези невероятни спомени. Имам какво да разкажа на децата си, а, дай Боже, впоследствие и на внуците си, както на мен моите баби и дядовци са ми разказвали за „онова време“ – тяхното! 

Иска ми се и моите деца да има какво да разкажат един ден на своите деца и внуци, но заради тази пуста фраза  „скучно ми е“, повтаряна периодично, някак… се съмнявам. 
Дано да не съм права!

Мариана Стойкова

Четете още Пътеводител, гид… или как живеят европейците?