Кап. I ранг Ваньо Мусински: Винаги надеждата умира последна

Роден през 1971 г. във Видин, баща му е бил военнослужeщ в дивизион гранични кораби в града. Завършва ВВМУ ”Никола Й. Вапцаров” през 1995 г., което е детската му мечта,  и отива като командир на щурманска бойна част на фрегата ”Смели”. Преминава през различни длъжности, става старши помощник-командир на „Смели”, после  от 2005 до 2007 г. учи в академията „Г.С.Раковски” в София, след което е командир на фрегата почти 6 г. Последната му длъжност, преди да отиде през 2015 г. във Военноморския команден колеж в Нюпорт, САЩ, е командир на първи дивизион патрулни кораби. Тази година се завръща  и в момента е зам.-началник  на отдел „Подготовка и използване на силите” в командването на ВМС.

Имах щастието да участвам във всички многонационални учения, в  първите учения с натовски кораби, в първите плавания в Средиземно море след демократичните промени у нас. Изобщо в по-важните събития през целия прединтеграционен период до влизането ни в Алианса, в който фрегата „Смели” имаше сериозен принос - започва своя разказ кап. I ранг Ваньо Мусински.  Например  в активациите на групата за черноморско сътрудничество „Блексийфор” имам 11 участия на различни позиции - 4 пъти като командир на кораб и последната  като началник на щаба на групата. Не знам дали си спомняте, това беше много успешна регионална инициатива, която стартира през 2001 г. Проблемите започнаха след войната между Русия и Грузия, когато Грузия остана без флот, а после започна конфликта Украйна - Русия и в крайна сметка тази инициатива беше прекъсната. 

Оказах се карък, 

защото бях предложен от командващия ВМС за следващ командир на групата (назначаваше се на ротационен принцип), дори имах купен билет за срещата в Лондон на командващите на европейските държави. На следващия ден обаче поредната активация беше отменена. Така че се чувствам като „жертва” на конфликта  Украйна - Русия, смее се кап. Мусински.

Да не пропусна, участвахме и в първата операция в историята на „Блексийфор” по търсене и спасяване на море. Напускайки  Севастопол, се получи съобщение за обърната яхта с възрастен мъж и дете на борда. Търсенето бе южно от Судак на Кримския полуостров. За съжаление, тогава украинската страна не беше достатъчно гъвкава, за да ни позволи да влезем в териториалното им море, тъй като беше изтекла нотата. Търсихме един ден и като видяхме, че не можем да бъдем полезни, продължихме съгласно плана на активацията. Мисля, че  бедстващите не бяха открити. По-късно, през декември 2009 г., като командир на „Смели” участвах и в спасителната операция с потъналия товарен кораб „Толстой” близо до нос Емине. 

Някой може да каже - трябва да си малко луд, за да си щастлив от това, че си поемал на гърба си 

ударите на неизвестността 

на толкова първи участия. Защото става дума за коренно нови неща, например с усвояването на процедурите на НАТО - доскоро нашият противник по време на Студената война. Погледнато под друг ъгъл, всичко това бе уникален шанс. Първо шанса да попадна в  дивизион със сериозни традиции, първопроходец във всички по-значими събития във флота през периода на Студената война. Шанс да науча „занаята” от много опитни и мотивирани хора. Като първия ми командир на кораб, тогава кап.-лейтенант Митко Петев (сега контраадмирал и командир на ВМС). И не на последно място е удовлетворението, че съм реализирал онова, заради което съм влязъл в Морското училище. Щастлив съм, че можах  да си позволя хобито ми да стане и професия. Тук има и още едно условие – да чакаш с нетърпение да се прибереш при семейството си. 
 

След атаките на 11 септември в Ню Йорк за първи път НАТО задейства чл. 5 и започнаха две операции. Едната - във въздушното пространство, а втората – морска, наречена „Актив Индевър”. Две постоянни  военноморски групи на Алианса започнаха да патрулират в Средиземно море. През есента на 2003 г. нашата страна се включи за първи път в тази операция с кораб. Плавахме 2 седмици с едната от групите и посетихме Акзас, Турция, където направиха оценка на готовността ни за включване в операцията. Първото ни участие в „Актив Индевър” и първото плаване под натовски флаг в Средиземно море започна буквално на следващия ден след приемането ни в Алианса. Включихме се с фрегатата „Смели”, на която бях старши помощник-командир и с военния транспорт „Атия”. Участието ни продължи 36 дни. Отидохме в район, в който не можехме да разчитаме на реална логистична поддръжка. Между другото случихме много лошо време. Помня, че палубата се беше цепнала на едно място около 5-6 метра. Няколко от старшините искаха да подават рапорт за уволнение и повече да не плават. Явно, беше им дошло в повече лошото време, динамиката на плаването, липсата на връзка с близките. 

И което е най-интересното, 

старите, „опитните” старшини първи те клекнаха, а при младите офицери, скоро излезли от Морското училище, нямаше никакви проблеми. Когато се прибирахме, малко след Босфора събрах разколебалите се старшини и им предложих да пуснат рапорти за уволнение и сутринта като стигнем в България, да започнем процедурата. Обаче, като наближихме България, те сами се отказаха.

Всъщност още преди включването ни в тази операция, вече имахме опит от съвместните учения с кораби на НАТО, които започнаха в началото на 90-те години по инициативата „Партньорство за мир”. Оказа се, че в разработените специално за тази инициатива документи EXTAC и националните ни документи има голямо сходство в начина на изпълнение на процедурите на море. В момента обаче, в който влязохме в Алианса, като старши помощник-командир на „Смели” получих един найлонов чувал с 

около 9000 страници документи 

от необходимите ни за операцията тактически публикации на НАТО. За тях имахме 3 дни, по време на прехода от Варна до Суда, да бъдат усвоени и да започнем да ги прилагаме в  „Актив Индевър”. Те бяха пристигнали по- рано, но по ред причини, заради това че са класифицирани, процесът още не беше напълно овладян. Дават ми този чувал и казват: „След 3 дни почвай да ги ползваш”. Всички офицери от кораба бяха събрани, всеки получи съответния документ със задачата да го прочете и когато се наложи, да го използва. И още с пристигането ни в района се включихме в ученията на групата. Всяка свободна минута беше запълнена. Спомням си, че за първи път от много години изпълнихме артилерийска стрелба по „чувал”, буксиран от самолет. Наистина ни беше малко трудно в началото.

Вторият проблем 

бе, че натовските страни са членове на международната агенция НАМСА с представителства в почти всички краища на света, където отивайки, корабът може да получи необходимото гориво, хранителни продукти и др. В началото още не бяхме станали член на тази агенция. Даваха ни пари и като старши помощник-командир трябваше да организирам закупуването на лесно развалящи се хранителни продукти. Имаше такъв случай в Турция. Отивам на пазара в града да купя грозде и праскови. Да, но трябва да платя и за щайгите, и чувалите, а мога да отчета пари само за плодовете. Накрая се спрях на дини. Качихме ги на камиона и ги разтоварихме на кораба. Имаше и друг проблем, тогава в Турция имаше много сериозна инфлация - един долар беше равен някъде на 1,6 млн. турски лири. Имах долари и евро, които обменях, плащах продуктите и остатъка обръщах отново в долари, за да ги отчета в България. Само че не беше възможно точното отчитане на центовете, когато стоката например излиза 1 555 555 турски лири. 

Но да се върна към началото, за това да си щастлив и да приемаш като 

шанс  да си от първите

И за още нещо - как така старите и опитните им дойде в повече, за разлика от младите? Ами много просто. Тези млади хора със своя ентусиазъм компенсират сблъсъка с всички недостатъци на остарялата руска техника, на малките кораби, недоброто осигуряване, първото запознаване с натовските документи и т.н. Докато „героите”, изкарали 25 години скатана служба, скрити в  някоя каюта, потвърждават старото правило - морето не търпи боклуците и ги изхвърля на брега. Нямам друго обяснение. 

А що се отнася до контактите между нас и бившите „противници”, още от началото установих, че не се различаваме едни от други и вярваме в едни и същи неща. Разликата бе повече в материалната част. Въпреки че нашата беше по-стара, смятам, че успявахме да се представим като равностойни партньори. Имаше традиция, командващият на групата, в която оперирахме, холандски адмирал, да посещава още първия ден всеки нов кораб, който пристига, за да види каква е атмосферата на него. Дойде той и с всичките ни притеснения седнахме на една маса. Той изпи едно голямо уиски (25 г по холандските стандарти), отпусна се и видя, че не сме страшни. Хареса ни много и това се отрази на цялата ни по-нататъшна работа. На тръгване той попита защо димим толкова много? Обяснихме му, че фрегатата ни има три двигателя - два дизелови и една газова турбина и три винта, като турбината задвижва средната водолиния. А точно с нея имаше проблем и я застопорихме. Обаче винтът е с диаметър около 2,6 м и когато не се върти, действа като плаваща котва. Това налага дизеловите двигатели да работят до изнемога и да отделят много дим. Особеното на „Смели” е, че изгорелите газове преминават  не през димохода, а през шумозаглушителни гърнета  по борда, където се охлаждат и отиват директно в морската вода, някъде около валолинията. Това създава един шлейф от изгорели газове след кораба и буди недоумение у вахтените офицери от другите кораби. Та

прибирайки се на флагманския кораб,  

холандският адмирал кара офицерите там да погледнат през инфрачервената апаратура (после ми го разказа наш офицер, който беше на техния борд). Адмиралът нарежда: „Погледни към немския кораб”. Където е двигателят, му се очертава розово-червено петно. „Гледай сега към другия” -  същото петно от топлината на изгорелите газове през димохода. „Я виж сега „Смели”. Оказва се, че целият хоризонт е еднакво червен и затова с корабния визьор не могат да ни откроят. Стара руска технология, но все пак имаме нещо, с което превъзхождахме другите. 

Мисля, че след това плаване имаше за какво да ни уважават колегите от другите кораби, съзнавайки на какво технологично ниво се намираме в сравнение с тяхното, и въпреки всичко равностойно изпълняваме всички задачи. Големият проблем е, че те дръпнаха оттогава, а ние в голямата си част останахме на същото технологично ниво, на каквото бяхме в края на Варшавския договор. 

И все пак, винаги надеждата умира последна, нали? Поне, 

докато го има оня ентусиазъм, 

за който вече говорих, каращ младите да стават моряци. Вярвам, че с поколенията винаги ще има хора, които харесват морската идея, харесват морето. Тази дива стихия, която поражда ентусиазма, стремежът да се бориш с нея. Над морето обаче аз поставям корабите. В тях е въплътена хилядолетната мечта за покоряване на непознатото, на морската стихия. Това са най-сложните и най-големи съоръжения, които човек е създал. И първите, на които е дал собствено име. А сред корабите на първо място винаги слагам бойните. Сравнявам военните и товарните кораби с автомобилите от “Формула 1” и камионите. За мен разликата  е тази, че военните кораби са като болидите от “Формула 1” - с вложени много средства, нови технологии. Докато другите са просто като големите товарни  камиони. Затова винаги съм искал да бъда на военен кораб, за да се чувствам като състезател от “Формула 1”. Вярвам, че така ще остане и за в бъдеще. Виждам го и в очите на младите офицери, които идват от Морското. А държавата ще съумее да намери сили и средства да поддържа и развива военноморските ни сили. Мисля, че тези, които вземат решенията, все повече се убеждават в тази необходимост. 

Стефан Денков

Четете още К.д.п. Александър Андреев: Никога не съм се правил на голяма работа