К.д.п. Станислав Стоянов: Без болка няма победа

К.д.п. Станислав Стоянов предлага да започне своя разказ „На капитанския мостик” направо с една случка, която кръстил „Кап. Георги Георгиев”.  Впрочем самото споменаване на името на нашия славен мореплавател, който сам се изправи пред всички предизвикателства в морето и победата му изненада света, е достатъчно, за да заинтригува какво иска да каже.

Защо кръстих случая с това име,

ще разбереш - започва кап. Стоянов. През 1996 г. отиваме с 25 000-тонния кораб „Кап. Георги Георгиев”  в Аржентина. Беше първият ми рейс като трети помощник. Пред Буенос Айрес има едно място, където се качва пилотът, и като най-младия от командния състав отивам да го посрещна, още повече че знам добре испански език. „Здравей, това кораб „Кап. Георги Георгиев” ли е?“ - пита ме той на български език.  Отговарям: „Да. Това е кораб „Кап. Георги Георгиев”. „Ами - казва той - аз съм пилотът кап. Георги Георгиев, да знаеш.“ Оказва се, че баща му е от Котел, българин, който емигрира в Аржентина, където има голяма българска колония. „Ще ме извиниш, че вмъквам по някоя испанска дума, но много държа да кажа, че съм българин - казва ми пилотът и подчертава: Моите дъщери са кръстени с български имена.“ Не спря да говори по време на проводката по река Парана, която продължи около 40 часа - и все за България, където още има роднини. На раздяла пожела отново да се видим някой път.

През 2007 г. вече съм капитан на „Лиляна Димитрова” и пак отиваме в Аржентина - продължава кап. Стоянов. Основно по тази линия изкарах десет години. Вземаме пилот на същото място. Беше 2 часа през нощта, когато се качи и каза нещо на испански. Отговорих му, обаче гледам нещо не му се говори. Иначе аржентинците са много сърдечни, пият чай (на испански се казва „те”) в чаши, издълбани от мека дървесина и с нещо от метал, средно между сламка и лъжица; слагат вътре билките, наливат малко гореща вода и ги мачкат с тази метална лъжица, която в горния край има процеп и през него като от сламка пият чая, бавно, по 2-3 часа. Пилотът мълчи и така в тъмното караме по Парана. По едно време го питам: „Имате един пилот, кап. Георги Георгиев, как е той?“ Този човек съвсем млъкна и 20 минути не отвори уста. Само каза: „Да, знам за кого говорите“. По едно време ме пита: „Вие, българин ли сте?“ Викам: „Българин. И екипажът е български“. „Ами - казва той - пилотът кап. Георги Георгиев трябваше да преведе твоя кораб, обаче получи удар и почина на един друг кораб.“ Бавно се движим напред по реката, тъмно е, но усещам, че ме гледа и само добавя: „Той почина на кораб „Кап. Георги Георгиев”.

Представи си, това се случва точно преди „Кап. Георги Георгиев” да направи последните си рейсове!... Питам се понякога, може би наистина има нещо, което е извън нас? Човекът е българин само по баща, но много държеше да казва, че е българин. Роден далеко, в Аржентина, цял живот го е мъчела носталгията; идвал на гости при роднините си, много му харесвало, но вече се бил установил на друго място, където е семейството му. Такава може да е

цената на емигрантския живот

в стремежа за по-добър живот.  Давам пример и със себе си. Една от причините да искам да завърша Морското училище и да видя свят (вече мога да го споделя след толкова година) беше моят прадядо. Той е американски поданик, емигрирал в Щатите през 30-те години на голямата икономическа криза. Оставя тук млада жена със син, после стават събитията у нас през 1944 г., няма как да се върне и остава там 30 години. Започват кореспонденция с майка ми - неговата внучка, и през 1967 г. той изведнъж решава да се прибере в България. Финансово е добре, помага на вуйчо ми, на нашите. Две години, след като се връща, аз се раждам и в деня на изписването ми от родилното, преди да ме посрещне, отива да си вземе пардесюто от едно ателие на „Чаталджа” и умира нелепо - закача бомбето си на един клон, пада и получава сърдечен удар. Така че нямам физически контакт с него, но какво става после? Кандидатствам във ВВМУ и от военното окръжие не ме допускат заради моя прадядо. А той не е бил фашист, а чист икономически емигрант и всичките си спестени пари ги е докарал в България. Добре, че един военен прокурор, приятел на баща ми,  гарантира тогава, че няма да избягам зад граница. Помня, вече бях в новобранския център, когато векерето ме повика и каза: „Знам за дядо ти!“ Така „интересно“ можеше да продължи цялата ми кариера, но дойде 1989 г. и нещата се промениха,  завърших през 1992-ра. 

Давам тези примери с емигранти, напуснали дом и родина, за да търсят другаде по-добър живот, защото искам да кажа и още нещо. За онова нещо, което ме води във всичко... Понякога съм се чудил защо толкова много ме е удрял животът? Няма да забравя една вечер, бях се прибрал от поредния много тежък рейс (все на стари кораби) и питам баща ми, също е бил моряк, домакин на пасажерски кораб: „Татко, успявам винаги да се оправям, ама все става по най-трудния начин? А при други как леко им вървят работите“. Той помълча и каза: „Оня горе гледа, той залага препятствията и харесва онези, които ги преодоляват“.

Много е вярно - без болка няма победа.

Това е тайната на успеха

Победата над преодоляното предизвикателство. Но за да стигнеш до нея, трябва да имаш силите да я изстрадаш. Да платиш цената, била време, пари, нерви, а може и нещо повече.

За мен човек е роден, за да преодолява трудностите. Така той неусетно се обогатява, издига се на друго равнище. Може да прозвучи странно за много хора, но по принцип аз обичам предизвикателствата. Те ме държат нащрек, в кондиция. Не сбърках, като избрах Морското училище. От една страна ти дава възможност да видиш свят - други култури, народи с други манталитети. Да натрупаш бекграунд, който ще ти даде друг поглед на нещата в сравнение с онези, предпочели живота им да минава лежерно. От друга страна получаваш страхотна психологическа подготовка, за да можеш да реагираш спокойно на всяка стресова ситуация. Впрочем, затова не всички го завършват или след това се отказват да плават. Това е професия за мъжкари, за алфа хора. Моряците имаме една хубава поговорка - морето изхвърля пяната.

Да ти кажа, първите три години от моряшката  професия ми бяха най-трудните. Големи са предизвикателствата в морето - не толкова от самата природа, колкото от хората в него.

Бях още съвсем млад капитан,

нямах 36 години, пристигахме с кораба в Казабланка, Мароко, за да разтоварим помощи, изпратени от Германия. Още при заставането ни започнаха проблемите с мароканците. Защо го правеха ли? Има местни застрахователни компании, на които бизнесът е да правят проблеми на корабите и играят в комбина с техните власти...Заставаме на кея и по едно време се качва човек от техния портови контрол, носи тежка чанта. Гледа ме и казва: „Кептън, имаме голям проблем!“ Вади от чантата си счупен камък и ми го показва. „Ами - казва той - като заставахте, ударихте кея ни, ето виж! И вика: Какво да правим сега?“

И като почнаха по този начин, хайде, давам им подаръци, за да вървят нещата. Вземаха ми документите, връщаха ги… За зла участ точно тогава в един датски вестник излезе карикатура с чалмата на пророка Мохамед. От компанията ме предупредиха: „Кептън, внимавай да няма провокации!“ И накрая какво стана? Успях да уредя хората ми от екипажа да слязат и да разгледат Казабланка, аз останах на кораба и така продължи 27 дни. Стоя непрекъснато нащрек, за да не ми направят провокация, защото съм официалният представител на флага на европейска държава. Пък и трябва да опазя скъпия товар от зърно, което да предам на Мароко. Така че трябва да съм много спокоен, с много здрави нерви. А точно тогава почина баща ми. Ще го запомня, беше много трудно!

Мисълта ми е, че когато преодолееш предизвикателството, идва

страхотното удовлетворение от победата

Пожелавам го на всеки. Не може да се равнява с пари, няма материална стойност, това е страхотно чувство!

Друг случай. Тръгваме от Антверпен, на мостика сме с третия помощник, познавам го добре. Движим се по каналите, шлюзовете, а те са много там. Няма и 20 минути, откакто сме тръгнали, пилотът си гледа своята работа. По каналите има много шлепове, баржи, които пренасят навътре стоката от корабите. И както всичко е спокойно, по едно време виждам (човек има някакви такива възприятия) встрани по каналите се движи една мачта. Гледам пилотът спокоен. А той е този, който си говори на фламандски език с капитаните на баржи. Обаче стоя нащрек. И изведнъж нещо се показва. От друг канал започва да излиза керван от баржи. Нито пилотът, ни третият помощник го виждат. И те не ни забелязват. Това става много бързо. Пилотът целият пребледнява - знаел за тях, но не очаквал толкова скорострелно да се покажат. Викам: „Хвърляме котва!“ Забавяме движението на кораба и се разминаваме в Антверпен буквално на косъм да не ги ударим.Третият помощник само повтаря: „Ами чак сега ги видях!“  А пилотът изобщо не реагира. Просто действах по интуиция с някакво шесто чувство, което винаги ми е помагало да не се отпускам дори за миг. Имал съм и други подобни преживявания в Босфора, Дарданелите. Значи пилотът си е пилот, обаче ти трябва постоянно да си в 100-процентова форма. Винаги нещата се случват на празник или когато всичко изглежда много спокойно. И като се случи една такава катастрофа, може да сложи край на цялата ти кариера.Тези предизвикателства наистина те карат винаги да си във форма.

Ако си капитан, който не се плаши от предизвикателствата, и екипажът ще те уважава и следва при  критичните ситуации.

Моята кариера мина само с добри екипажи

Винаги съм казвал - не е важно какъв ти е корабът, стар или нов, важното е какъв екипаж имаш...Беше бурно време,  корабът 36 000-тонен, натоварен със соев шрот, минахме Лас Палмас, Канарите и се отправихме на север за Франция. Главният механик беше някъде 68-годишен, аз на 36 години, но двамата се разбирахме много добре. В един момент той се обади: „Едното движение на главния двигател спира, има опасност и за другите“. В такова време корабът да остане без двигател, направо не ми се мислеше. Решихме да намалим хода, за да избегнем лошото време, тръгнахме покрай Африка. Без паника, само за една вечер механиците сами отстраниха повредата, която беше много сериозна, и имаше сериозен риск за кораба.

Пак се сещам за моя прадядо, емигрант в Щатите. Знаеш ли, само преди 5 - 6 месеца научих името на военния прокурор, който навремето гарантира, че няма да избягам в чужбина, и така можах да вляза в Морското училище. За себе си той сигурно е поел сериозен риск, но е можел да бъде напълно спокоен. Никога, дори за миг не ми е минавала мисълта да не се прибера в България, колкото и да ми е ставало трудно. Тук ми е мястото, тук искам да успявам. За мен само това, че човек е решил да остане тук, го прави успял срещу немалкото предизвикателства.  Без дори да правя намек за сравнение с прославения ни герой кап. Георги Георгиев - опазил ме Господ! - но като син на бивш царски офицер той дори не е могъл да влезе в Морското и въпреки това винаги се е прибирал с лодката или кораба си. Защото пак ще кажа, морската  професия е за алфа хора, които се водят от правилото - без болка няма победа. Това е формулата на успеха.

СТЕФАН ДЕНКОВ

Четете още: