Никола Дуков: Екипажът ни е като едно семейство(Продължение)

И така бяхме успели само за една година пак да сме с „Петра”в Гърция,  пак на същите  места. Там участвахме и в световното първенство, където спечелихме генералното класиране в клас Коринтиан (основно аматьори) и станахме четвърти при професионалистите…

„Петра” е дълга 12,5 метра и 3,5 метра широка. И как на тази сравнително малка площ във всичките силни, дори критични времена в морето, успяваме да бъдем като един юмрук?  Така е с всеки екипаж на спортните лодки. Той е като баскетболният отбор, когато се е сработил и играе добре технически и тактически, печели. Ако не си отработил докрай всеки елемент, ако не си трениран и съсредоточен да изпълняваш своята функция в пълен синхрон с останалите, ако всеки от тези 9 -10 човека екипаж не е обучен да го прави, лодката за нищо не става.

Просто трябва да забравиш на нея. Защото там при силните ветрове всичко става много голямо и опасно:  платна, скорости и грешките могат да бъдат с много тежки последици. А да не говорим, че по време на състезание всичко  се променя за секунди; можеш да се състезаваш в продължение на 6 часа и накрая да се биеш за 3-4 секунди от времето.
Как го правим?

Казах, че когато почвахме повечето бяхме сърфисти - хора с общ интерес към морето, които обичат да ветроходството. Покрай това се завързва здравото приятелство, което ни държи заедно. Всички се нуждаят един от друг. Екипажът ни е като едно семейство. Така беше в началото, така е и сега.

Вярно, някой с годините започват да се разминават с емоциите в киловото ветроходство. Някои се връщат към сърфа и кайта, където тръпката и скоростите са големи. Разделяме се обикновено по приятелски. А когато настъпи нетърпимост с някой, веднага се реже, за да не се разруши средата. Много рядко сме оставали в ситуация вътре в екипажа да имаме човек, който да не е в неговия дух.

 Абсурдно е екипаж, който не е единен да направи нещо успешно в морето. Абсурдно е да  събираш хората оттук оттам,  да ги качиш и да ги научиш на една - две регати. Екипажът се прави с дългосрочна цел да карат заедно поне 5 - 6 години, ако може и повече. И сега имаме поне 6 - 7  човека, които са вече 7 - 9 години на лодката. Да сме живи и здрави с „Петра”  можем да изкараме още  години.

В България и сега има поне 5 лодки, които са по- бързи от нашата,  в Румъния поне още 6 - 7 лодки, значително по-качествени, но много често ги бием даже в реално време. Защо ли? Доказано е, че 60 на сто от успеха идва от качествата на екипажа. Той сам да може да работи като добре смазана машина. Защото в морето всичко се променя много бързо и най- неочаквано.

И ако всеки един от екипа не е готов да реагира на мига, за изтърваните само за 5-10 секунди лодката губи мястото си в класирането. Да, в морето непрекъснато нещо се случва и трябва винаги да си готов за изненада.
Да ти кажа за

един от най-трудните моменти,

когато сме били на границата, какво да правим с лодката. Така беше, когато се счупи мачтата ни. Това стана преди 5 години и то при сравнително слаб вятър. Участвахме в гонка  от Румъния до Варна и както карахме сякаш беше изстрел от топ, с такъв трясък мачтата се пречупи (така се чупят карбоновите, като нашата). Падна и слава Богу!- че на това място, където винаги стоят момчетата, тогава нямаше никой, иначе можеше да контузи някой тежко, да го убие. Продължихме на двигател и докато дойдем в базата ни и се вържем на кея, за да започнем процедурата със свалянето на мачтата с  крана, в плавателния канал в езерото стана страшна буря.

Вече бяхме почнали да сваляме мачтата, когато откъм Белослав за броени минути връхлетя страхотен вятър със светкавици и дъжд.  Страшна работа! Отмина за 20 - 30 минути. Свалихме мачтата, но най-трудното беше да решим, какво ще правим след това?

Всички смятахме, че тази лодка без карбонова мачта вече за нищо не става. Да я върнем в стария вариант, означаваше да шием нови платна, да оптимизираме всичко отново. Атмосферата беше угнетяваща. Е, имахме стари платна от времето, когато първоначално мачтата беше алуминиева. Накрая пак стана такава, следващата година пак се събрахме, отидохме на регати и бяхме изненадани , че нещата не са толкова трагични. Отново подкарахме лодката и започнахме пак да печелим регати.

Хората върнаха ентусиазма си и сега никой въобще не споменава карбонова или алуминиева е мачтата.
 А иначе знаем, че сега с алуминиевата мачта  губим качество, особено при силни времена, защото не е толкова твърда като карбоновата, изменя се  линията й при силните ветрове и деформира платната. Но и там успяхме да намерим схема, технология за нейното тунинговане, тоест, да оптимизираме мачта и платна  при различните ветрове и да намалим загубите.

Ето, миналата година от 35 гонки, в които участвахме на различни регати, спечелихме 23. На повече от половината  от тях победихме много по-бързите лодки от нас и то в реално време.
Разбира се и ние

правим понякога груби грешки,

когато сме подценявали някои неща и ни се е връщало двойно. Имахме голям проблем на една от регатите, изцяло по моя вина. Става дума за моряшка грешка, която можеше да има тежки последици.

 Бяхме край Балчик и на една от гонките внезапно дойде щорм. Ние сме с много голяма генуа (вид ветрило), а не с малка, която е подходящо да бъде готова в такъв случай. Гледаме, идва щорм и мислим, че ще се размине. Обхванало ни беше някакво самоуспокоение. Удари ни много силно и тръгнахме да сваляме генуата, защото щеше да се скъса. Свалихме я и взехме да вадим по-малкото платно.

Когато го извадихме, се оказа, че не може да се вдигне. Момчетата въобще не бяха гледали на брега, както е било навито при съхранение, така го пъхнали долу в лодката. И сега тръгнахме да развиваме платното, при което настана голяма какафония на лодката. Продължихме да караме само на грот и от претоварване се скъса ванга горе от гика. Край! Не можехме да продължим.

Не се карахме, но на всички ни беше много тъпо. Бяхме подценили, че на такава къса гонка Албена - Балчик  може нещо да ни се случи. И ако имаше виновен, на първо място това бе шкиперът, значи аз. Не съм видял, не съм огледал всичко.

Вятърът, който изведнъж удари с 15 - 20 метра в секунда, премина за 10 минути. За това време на друга лодка скъса грот, трета пък остана без платна… Така че и други бяха подценили ситуацията. На борда имахме две нови момчета, които за първи път видяха какво става, ако си подценил нещо. Видяха, как и ние, хора, които караме в силни ветрове, загубим ли за миг баланса, можем жестоко да се провалим. Добър урок!

В този ред между другото да кажа и за един

съвсем различен пресен случай

отново за подценяване на обстоятелствата в морето и последствията от това.
От няколко години 52-годишна англичанка живее на лодката си в езерото на стотина метра от нашата база. Дойде от Турция, където преди 20-ина години поръчала яхтата си - дървена, голяма, 16- метрова. Отначало живеела там, но станал атентатът срещу турския президент, уплашила се, подкарала лодката  си и пристигнала тук. Тя е борбен и много неординарен човек.

Значи, има един голям мотоциклет, с който ходи насам, натам, събира се с варненски екозащитници, включва се акциите срещу замърсяването на крайбрежието, помага на кучетата, котките. И постоянно живее сама на лодката си. Даже през зимата. Има едно малко динги, качва се на него и отива на лодката, там спи, там работи нещо на компютъра си. Гледаме я през зимата и неведнъж й предлагаме да дойде при нас, да застане с лодката си в базата. Тя отказва. И преди няколко седмици какво се получи?

Имаше силен щорм, помните какъв силен вятър удари, 25 метра в секунда. В това време тя беше дошла при нас  в базата и като видя какво става, тръгна с дингито да се качва на лодката. Гледаме отгоре, какво прави  и един извика: Луда жена! Да, ама  тъкмо, когато излиза от канала в езерото, тя вижда, че лодката й я няма. Тя беше  закотвена на стотина метра от брега и от много силния вятър се скъсала веригата на котвата (явно за две години тук не е погледнала, какво е състоянието й).

Лодката беше издрейфала , ударила  се в брега и започнала да потъва. Там е плитко и носът й остана да стърчи над водата. Англичанката  без да съобразява, че може да направи голяма беля, тръгна да се качва на нея. И докато се качи, една вълна я удари, пада във водата и почна да се дави. Добре че наблизо имаше две момчета водолази, които хукнаха и я спасиха.

Ами, ако се беше случили през нощта?! Казвахме й: Абе, човек Варненското езеро и западните ветрове тук са много опасни, като ударят кой ще те види? Сега тя много съжалява. Отиде някъде наблизо да ремонтират лодката й. Сега живее на една от лодките в нашата база. После сигурно пак ще се върне към стария си живот в морето. Разбирам я.
Може да питаш,

как се появило морето в мен,

след като съм роден в Асеновград и до 18-годишна възраст бях планинар. След това избрах да дойда да следвам във варненското ВМЕИ (сега ТУ), въпреки че бях приет и в София. Явно за този избор е надделяла една малка част от онова, което е било дълбоко в мен.

Отговорът дойде по-късно,когато морето стана целия ми живот.  Семейството ми е от тракийски бежанци, баща ми е роден в Александрополис, на брега на  Егейско море. Всъщност целият ми род е живял на морето. Тоест, то някак генетично е заложено. Ами, че аз не съм карал децата ми стават сърфисти или ветроходци, те сами го правят.

Накрая само да уточня, нито се смятам за кой знае какъв успешен ветроходец, нито смятам, че това, което казвам е най-правилното и,  че на други хора позициите не са по-точни. Просто вярвам в логиката на моето мислене и начина, по който го правя - както всеки сам избира пътя си. От хилядите си часове работа под водата, а и след това ветроходството знам, че най-важното нещо в морето е да си с хора, на които вярваш, да стоиш здраво зад тях и те зад теб.

Вярвам в бъдещето на киловото ветроходство, независимо от многото емоции, които се леят из писанията в социалните мрежи и още къде ли не. Вярвам, че сегашният негативизъм ще отживее. Интересът отново се събужда - вече има 30 - 40 лодки, които се появяват  на състезания. И ще ти кажа, защо съм оптимист за бъдещето. Това е процес.

Защото, когато не е само една лодка, независимо „Петра” или друга, а станат двадесетина качествените ( а вече ги има поне десетина, на които се подготвят екипажи с перспектива поне за 3 - 4 години напред), тогава започва да се получава този процес, за който говоря. А съберат ли се полека-лека вече 15 - 20 равностойни лодки, ще почнат да идват още хора. Няма как да не стане това.

Стефан Денков

Край