Адриан Филипов: Актьорът трябва да е готов на всичко!
Не деля ролите на малки и големи
Публикувана: 13 Feb 2017 | 10:21

Адриан Филипов е актьор във Варненския  драматичен театър „Стоян Бъчваров“  и Драматично-кукления театър „Иван Радоев“ в Плевен. Роден е във Враца през 1979 г. Завършва езиковата гимназия в родния си град, а след това и НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Има номинация за награда „Икар“ през 2003-2004 г. от Съюза на българските артисти в категория „Най-добър млад актьор“ за ролята на Фортинбрас от “Фортинбрас е пиян” на Януш Гловацки. Номинация в същата категория получава и от ХV международен фестивал на камерните театри “Ристо Шишков”, гр.Струмица – Македония, през 2007 г. Адриан изпълнява ролята на Уилям Шекспир в първата  премиера на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ за 2017-а – „Влюбеният Шекспир“, с режисьор проф. Пламен Марков. 


   - Ромео, Шекспир или Адриан, кой стои в момента пред мен?
   - В момента стои Адриан…


   - Предизвикателство ли е за теб да изиграеш Уилям Шекспир?
   - Да, предизвикателство е, тъй като това е една личност, която е оставила във времето трайни следи. Винаги е имало някаква мистерия около личността на Шекспир – дали един или няколко души са писали творбите му. И до днес продължават изследванията на творчеството му, а той е роден през 1564 г., това са много векове назад. 


   - Подготви ли се чисто фактологически за ролята и колко време ти отне това?
   - Това е третият проект, в който работя с режисьора Пламен Марков, след „Ревизор“ и „Брак по принуда“. Той винаги идва с доста солидна подготовка относно заглавието, по което работим, относно автора, който е писал въпросната пиеса. Доста неща научих от него. 


    - Кое ти беше най-трудно в ролята за разучаване и кой момент в постановката е емблематичен за теб?
   - Монолозите са винаги по-сложни – там, първо, че говориш сам, второ, че говориш по-дълго и трябва да намериш сам логиката в текста. А когато е диалог – нещата се случват по-лесно.


   - Партнираш си с Цветина Петрова във „Влюбеният Шекспир“. С нея сте заедно на сцената и в „Доходно място“. Помага ли това, има ли изградено някакво доверие помежду ви на сцената?
   - Аз на практика в живота не я познавам. Това, че сме работили заедно два пъти, разбира се, има своите предимства. Някак си по- лесно се случиха нещата, въпреки че това е относително. Тук говорим за съвсем различен тип драматургия. Пак става въпрос за любов, но от друга гледна точка. Но определено смея да твърдя, че се усещаме на сцената и това много помага.

 

 


   - Колко време продължиха репетициите за „Влюбеният Шекспир“?
   - Реално продължиха 18 дни… Преди това имахме едно четене на маса, което продължи 12 дни – това беше лятото. След това се виждахме за малко – за по 2-3 дни. Отхвърляхме някаква работа от гледна точка на анализа на конкретните сцени, но интензивната и същинска работа беше от 2 януари до 21 януари, когато беше премиерата. Режисьорът Пламен Марков дойде с ясна визия кой какво ще играе в постановката, тъй като отдавна работи с варненската трупа и познава много добре състава. 

 


   - Това, че има и филм, носител на 7 награди “Оскар”, който е със сходен сценарий, притесни ли ви по някакъв начин. Смятате ли, че хората правят аналогии?
   - Не! Не мисля, че някой от екипа се е притеснявал или е бил обременен от това и е мислел дали сме го направили по-лошо, или по-добре. Филмът е едно, а адаптацията за сцена е съвсем различна. Тук вече работим с театрални средства, а не с киноприйоми. В киното знаете – прави се кадър, след това можеш да го повториш по различен начин и пак и пак, след това, като се прави монтажът, се изрязва най-доброто от всички сцени. Докато в театъра правиш всичко тук и сега. Разбира се, че представление с представление не си приличат. Днес може да мине по-вяло, на другия ден ще е с повече енергия. 


   - Работа в киното привлича ли те?
   - Да. Нямам много опит. Имам епизодична роля в един сериал. Участвал съм в една българо-френска продукция и това е. Досега не съм снимал филм. Ходил съм на някакви кастинги, но много малко. За тях много трудно се разбира, първо. Когато разбереш, то е само за епизодична роля, защото главните са избрани и разпределени. Малко са предрешени нещата. Иначе да бих искал да пробвам да се снимам и в киното. 


   - Какви са отзивите след двата премиерни спектакъла на „Влюбеният Шекспир“?
   - Отзивите са прекрасни от двете премиери, което мен и моите колеги много ни радва, тъй като за 18 дни ние оставихме в тази постановка душите, сърцата си, емоциите и мислите си…

 


   - Много млади актьори, когато ги попитат коя роля искат да изиграят, дежурният отговор е Ромео. А ти освен Ромео, макар и епизодично заложен в ролята в тази постановка, си изиграл и Шекспир. Какво оттук нататък може да те предизвика?
   - Да, и на мен са ми го задавали този въпрос – коя роля искам да изиграя… Аз няма нещо, за което да мечтая, поради простата причина, че моето верую е, че занимавайки се с тази професия, трябва да си готов на всичко. А не да тръгваш с нагласата – аз искам да изиграя това. За мен няма малки и големи роли. И в голямата роля, ако не е добър актьорът, какво като ролята му е водеща. Това, че стоиш час и половина-два на сцената, не означава, че човекът до теб, който стои половин час, не прави нещо уникално. Ще изиграя Ромео и какво?! После, като ми дадат нещо друго, и аз ще кажа – а, не, не, аз вече изиграх Ромео, спирам дотук. Хората, които започват да се занимават с театър, трябва да разберат, че те наистина трябва да са готови на всичко. Театърът е театър, защото в пиесите има най-различни светове, най-различни персонажи. Животът в тези пиеси е пъстър, шарен, различни характери, такива, каквито ги виждаме около нас в живота. Човек, който е тръгнал да се занимава с театър, не трябва да е предубеден, не трябва да има предварителни очаквания.

 
   - Ти кога направи за себе си този избор да се посветиш на актьорската професия?
   - Стана съвсем случайно. Записах се в един детско-юношески театър „Пионер“ във Враца, като си мислех, че там има народни танци. Аз преди това ходех на народни танци в едно читалище и ръководителят ми се отказа, а аз не исках без него. Той  попадна в този детско-юношески театър и аз заради него отидох там.  Те ми казаха, да-а-а има при нас народни танци и аз веднага реших – тук съм. След което се оказа, че няма никакви народни танци. Още на следващата репетиция ми дадоха роля в една пиеса. Това е първата ми роля още като самодеец. Пиесата беше „Сватбата на Червенушко“ по Елин Пелин. Вътре в самата пиеска имаше 2 народни танца и това беше. 


   - А какво игра?
   - Врабчо.


   - Случвало ли ти се е след това и като голям актьор на сцената да имаш роля с народни или с някакъв друг вид танци, за да покажеш и тези си умения?
   - Случвало се е веднъж или два пъти максимум. 


   - От постановките, в които съм те гледала, си създавам впечатлението, че с лекота влизаш в роля. А с лекота ли излизаш от ролята и какъв е Адриан в живота?
   - (Замисля се) Много хубав въпрос… Според мен това е така, защото аз обичам това, което правя. Когато човек обича това, което прави, значи няма сила на света, която може да го спре. Влагам всичко от себе си, всеотдаен съм към това, с което се занимавам. И да, с лекота влизам в роля. А в живота… Не знам… Как да кажа сам за себе си какъв съм в живота …


   - А случвало ли се е да играеш в живота?
   - Никога! Аз съумявам по някакъв начин да ги разделям двете неща. Сцената си е сцена, животът си е живот. Не мисля, че в живота човек трябва да играе. То и на сцената не е игра, защото там е пресъздаване на истински хора, истински характери. Там живееш живот, който в реалността не би ти се случил. 

 

 


   - Казах ти, че първата роля, в която ми направи впечатление, е на странния философ от фарсовете на Молиер. Трудно ли е да влизаш в толкова разнопосочни образи?
   - Може би за някои е трудно, но на мен не ми е… Пак ще го кажа – отдавам се изцяло на това, което правя. Макар че не мога да плувам, се хвърлям с главата надолу във всяка роля и давам всичко от себе си. Клишето „Изкуството иска жертви“ е съвсем вярно. Или влагаш всичко, или просто не се занимаваш.

 

 


   - За „Доходно място“ какво ще ми кажеш. Там работиш с друг хитов режисьор – Крис Шарков. Отново с Цвети на сцената. Какво беше за теб участието в тази постановка, където правиш също запомняща се роля?
   - Това ни е втората среща с режисьора Крис Шарков. Беше предизвикателство за мен, тъй като той има съвременно мислене и съвременни разбирания за театъра в ХХІ век. Иначе пиесата е руска, класическа, всичко на пръв поглед изглежда ясно – самовари, водка, пияни руснаци, любов, страсти и т.н. Но той имаше съвсем различен подход, който на мен ми беше изключително любопитен – класически текст, поставен по съвременен начин. Съвсем различен подход към драматургията, който караше и нас да мислим по различен начин. Другата постановка, в която съм работил заедно с Крис Шарков, е на Ибсен – „Народен враг“. Тя е в Плевенския драматично-куклен театър.

 

 


   - Смяташ ли, че публиката е готова за неговите провокации. Аз гледах тук на “Варненско лято” друга негова постановка, която силно ме впечатли – „Лив Щайн“, но публиката сякаш не е единна в мнението си за нея. Същото мисля, че важи и за “Доходно място”…
   - Можем много да говорим за това какво е съвременното битие – хората нямат време, искат да се разтоварят, гледат по телевизията хумористични предавания, а Варна е град, в който имат възможност да видят максимум от т.нар. телевизионни звезди, и са готови да дадат по 20-30 лв., за да отидат да ги видят на живо за час и половина, да речем, в някаква комедия. И предпочитат да дадат парите си за това, отколкото да ги занимава нещо по-съществено, нещо, което да ги докосне, да ги развълнува, да ги разсмее, да ги разплаче. Хората свикват с това, което масово им се предлага - лесносмилаемото, което не ангажира. Това става начин на мислене, за съжаление. Става все по-трудно  да задържиш вниманието на публиката в театъра със сериозна драматургия. Другото е много по-достъпно… Всеки човек си има приоритети… Но вкусът се възпитава!


   - Хубавото обаче е, че тук, във Варненския театър, не се правят компромиси с качеството и се намира балансът. Тук комедията се поставя по един интелигентен, елегантен начин, който да предизвика не само смях, но и сълзи и размисъл… Какво е за теб да работиш във Варненския театър?
   - Привилегия и удоволствие! Радвам се, че попаднах в трупата на Варненския театър. Наистина, тук са запазени традициите на фона на всичко останало, което ни заобикаля. В града театърът се бори с други частни театри, което е трудно, но въпреки това не тръгва по наклонената плоскост, а държи на стойностни неща и следва своя път.


   - Има ли актьор, от когото си се учил?
   - Аз се уча от всички… Дори и сега от теб също… Защото утре може да ми се наложи да изиграя жена… Макар че в академията съм го правил… Актьорската професия е занаят, а занаят се краде. 


   - Какво научи в академията?
   - В академията обикновено всички започват да водят някакъв самостоятелен живот, тогава трябва да се поемат първите по-сериозни отговорности. При нас натоварването беше доста голямо,  защото сме имали лекции от 8,30 – 9 часа сутринта до 11,30 – 12 часа вечерта. Научих се на работа, на постоянство, на уважение към колегите…


   - От кой път те приеха?
   - От първия. На приемния изпит имах стихотворение на Ботев, сонет на Шекспир, прозата ми беше “Малкият принц” на Екзюпери, драматичният ми монолог беше от една руска авторка - Людмила Разумовская, и комедийният монолог беше компилация от един български автор. 


   - В академията ли бяха най-предизвикателните роли, които си изиграл, каза, че си играл жена?
   - Това си беше част от работния процес. Моята професорка – Надежда Сейкова, постави едно упражнение – мъжете да изиграят жени и обратното. То беше отново по Шекспир – “Укротяване на опърничавата”. Моят откъс остана за колоквиум, така нареченият изпит накрая на семестъра. Това ми е най-яркият спомен от там. Не защото съм играл жена, а защото в откъса, който правихме, имаше особена еуфория от страна на колегите и на публиката. 


   - С какво си се променил от тогава до сега?
   - Ами не знам… (Усмихва се). Като актьор силно се надявам да съм се променил, тъй като вече имам доста срещи с режисьори в различни драматургии, различните пиеси, съзнавайки или несъзнавайки са ме обогатили по някакъв начин. Рано или късно се проявява… Нормално е човек да се променя с възрастта… Аз се надявам да се променям за добро. 


   - Давате ли си съвети с колегите по време на репетиции – аз това бих го изиграл така, да речем?
   - Да, даваме си съвети. Винаги отстрани нещата се виждат по-лесно. 


   - А ти изпитваш ли такива колебания на сцената?
   - Всеки нормален актьор предполагам, че изпитва колебания, докато изгражда ролята – кое би било най-подходящо за този образ в конкретните взаимоотношения на сцената. Колебанията са всъщност търсене на верния път. 


   - По-скоро интересен или по-скоро труден е делникът на актьора?
   - На мен ми е интересен…


   - Нова роля подготвяш ли след „Влюбеният Шекспир“?
   - Тепърва ми предстои в Плевенския театър участие във „Вишнева градина“ на руския режисьор Василий Сенин. 


   - Отново сериозно заглавие, добро предизвикателство?
   - Да, на друг класик – Чехов.


   - Правил ли си опит като куклен актьор, тук във Варненския куклен театър има актьор, който е завършил драма?
   - Да. Беше съвсем случайно. Румен Рачев трябваше да поставя едно представление в Драматично-кукления театър в Плевен – „Патиланци“, и един колега, който е куклен актьор, дойде при мен и ми каза – Адриане, не се чувствам добре, говорил съм с директора и той каза, че няма нищо против, ако си съгласен, да влезеш на моето място. На мен ми беше любопитно, защото по стечение на обстоятелствата аз кандидатствах при въпросния професор Румен Рачев в НАТФИЗ, тъй като се явявах на изпити и за двете специалности – и драма, и кукли. Много се забавляваха с моето изпълнение, но бях скъсан още на първи кръг. След толкова години се срещнахме отново с Румен Рачев в това представление „Патиланци“, в което аз влязох на мястото на колега. Той остана много доволен от работата ми с кукла. И аз реших да му кажа: „Професоре, знаете ли, че аз кандидатствах при вас кукли и вие още на първи кръг ме скъсахте“. Сериозно ли?! И аз казвам – да, да, 1998 г. И той каза – аз отивам да си скъсам дипломата! Това ми е първият и единствен опит с кукли, професионален. 


   - А би ли пробвал пак?
   - Да, защо не!


   - Интересно ми е как се настройваш непосредствено преди да излезеш на сцената. Как не настава хаос в главата ти от всички роли, които играеш в един творчески сезон?
   - Това е въпрос на навик. Актьорът си тренира паметта – учиш, заучаваш текстове, това е въпрос на тренинг. В паметта на актьора има чекмеджета, всяка роля е в отделно. Концентрирам се всеки път върху конкретната пиеса и текстът излиза от само себе си. В момента, в който едно представление спре да се играе, ти го изтриваш от паметта си и остават само пиесите, които се играят. А има хора, които помнят текстове на пиеси, които са играли преди много години, което за мен е феноменално.

 

Полина Петрова

 
Четете още:
 

Коментари ( 0 )