105 години без великия поет Пейо Яворов

На 29 октомври 1914 г. злощастният български поет изпи отровата, натисна спусъка и остави осиротял цял един народ, който и до днес се пита: "Защо мълчахме? Защо го изоставихме?".

На 29 октомври от 11 часа, точно 105 години след неговата ненавременна смърт, Националният литературен музей организира поклонение пред гроба му.

Пейо К. Яворов е погребан в Централните софийски гробища, редом със съпругата си Лора Каравелова.
След тази загуба, много от неговите приятели, близки и случайни познати, споделят спомените си за него, за годината след първата трагедия на поета. Те разказват за превръщането на напетия, с искрящ поглед мъж, на обожавания творец, в една бледа сянка.

Белетристът и мемоарист Михаил Кремен споделя:

След като зарасна раната, и превръзките бяха снети, Яворов трябваше да напусне Александровата болница. Къде да отиде? Виждащ слабо, той беше безпомощен, и трябваше винаги да има хора около него. За да не се чувства самотен в наета стая или в хотел, предложих му да дойде у дома, докато се разбере какво ще става по-нататък. Живеехме на бул. „Патриарх Евтимий“, недалеч от Александровата болница. Приготвихме му моята работна стая и той остана там около три седмици в едно, искам да подчертая това, хубаво настроение на топло приютен нещастник. Фамилната атмосфера, това, че около него винаги имаше приятелски настроени хора, които се грижеха за всичко и които бяха истински негови доброжелатели, шеговитите „разговори“ с малката Конка – ученичка от отделенията; надеждата му, че ще прогледне, ако не напълно, то поне с едното око, особено след като отиде във Виена, обстоятелството, че клеветата за неговата вина по убийството на Лора не бе стигнала у дома, а и следствието по смъртта на Лора още не бе обърнало острието си към самия Яворов, всичко това му даваше импулс за живот и едно светло, скрито-радостно настроение на избавен от смъртта и страданията човек.

Сякаш някакъв товар се бе смъкнал от гърба му, сякаш смъртта на Лора и неговото самоубийство му бяха донесли – с трагичната си развръзка – едно разрешение, едно успокоение, едно освежително разведряване на препълнената със светкавици семейна атмосфера; сякаш той бе изкупил греховете си, и пред него предстоеше нов, непорочен, прекрасен живот. Ако съдът и обществото не бяха го смазали, ако това му настроение бе подкрепяно докрай, ако „в България убиваха не с брадва, а със златна игла“, – както казва една негова героиня, Яворов не щеше да се самоубие втори път, даже и да ослепееше окончателно.

Тия три седмици, които той прекара у дома веднага след лекуването си в Александровата болница, бяха може би единствените негови светли дни в едногодишния промеждутък от смъртта на Лора до неговото самоубийство.

Когато се връщах на обяд от работа, аз заварвах Яворов облечен, умит, стаята проветрена, чиста и затоплена, отдалеч се чуваше веселата глъч на Конка, върнала се от училище. Почваше се обядът – носеха яденето в стаята му. Аз помагах на Яворов и през цялото време до вечерта оставах вкъщи, за да му правя компания.

След като вече беше ми разправил как е станало самоубийството на Лора, нито аз, нито той не засягахме в тия тихи следобеди преживяната трагедия. Той я отбягваше като нещо нелепо, което трябва да се погребе и забрави, за да не покруси радостта му, че е останал жив. Аз пък премълчавах онова, което пишеха всеки ден вестниците и което служеше за неизчерпаеми теми на разговори, хули и клевети. Аз бях му спестил огорчението и бях му отложил разочарованието. Чак когато напусна дома ми, той разбра, че всички – даже и най-близките му приятели – го смятаха за убиец. Всички бяха забравили големия поет и го хулеха като последен престъпник. Нужен беше четвърт век, за да се очисти погледът на клеветниците и да светне великият образ на поета.

Обикновено следобед идваха Тодор Александров, Асен Златаров, а напоследък и д-р Кръстьо Кръстев. На Тодор Александров Яворов се радваше най-много: студеният разум и спокойната решителност на тоя стоманен човек му влияеха чудотворно. Имаше разговори насаме и поверителни, предавани с шепот, съобщения;  македонското дело се обмисляше независимо от слепотата на Яворов, и може би тъкмо затова всяко посещение на Александров действаше на Яворов като укрепителна инжекция.

Нежното и приятелско ухажване на Асен Златаров идваше да допълни и усили доброто настроение у Яворов. Само късите, делови посещения на д-р Кръстев в края на Яворовото гостуване у нас, донесоха първата тревога: д-р Кръстев го посъветва по-скоро да се премести другаде, за да не се дава храна на злоезичието и да не се пречи на следственото дело.

В началото на четвъртата седмица заведоха Яворов в една студена и неприветна стая на улица „Любен Каравелов“, дето на другия ден го заварих сам – почернял от мъка, той се разхождаше бързо от единия ъгъл до другия, като звяр в клетка. От тоя ден нататък се заредиха: безрезултатното пътуване на Яворов до Виена, за да се лекува при най-добрия очен лекар; лежането му като затворник в клиниката на д-р Сарафов в етажа над сладкарница „Цар Освободител“; разрастващата се в обществото омраза към „поета-убиец“; безпаричието; клеветата за неговата виновност за смъртта на Лора, чудовищният ход на делото, загубване на приятели и почитатели, и постепенното изчезване на зрението му…

Тогава дойде смъртта – единственото Яворово облекчение.

Михаил Кремен, сп. „Изкуство и критика“, ноември 1939 г.