Мерц никога няма да бъде обичан от германците, но как управлява страната?

Наблюдавайки Киър Стармър, Еманюел Макрон и Фридрих Мерц в Лондон по време на поредната дипломатическа мисия за укрепване на Украйна срещу двойния натиск от Москва и Вашингтон, беше любопитно да се проследи езикът на телата им в търсене на отговор на следния въпрос: кой от тримата се намира в най-сериозна опасност? Или, казано по друг начин — коя от трите държави е в най-тежко състояние?

За мнозина германци отговорът е еднозначен — Фридрих Мерц. Той е на поста си от седем месеца, но т.нар. "берлински балон" отдавна го е отписал. Почти никой, с когото разговарям, не казва добра дума за него, а мнозина дори с удовлетворение отбелязват, че първоначалното им недоверие се е превърнало в самосбъдващо се пророчество. В крайна сметка това е човек, който в началото дори не успя да получи подкрепата на парламент, за която дотогава се смяташе, че е формалност.

Обвиненията срещу Мерц са многобройни, нарастващи и често взаимно изключващи се. Той е упрекван, че е прекалено десен — тъй като отбягва центристкия консенсус, който стои в основата на следвоенната германска демокрация — и същевременно нерешителен. Критикуван е, че е конфронтационен, но и прекалено склонен към компромиси. Описват го като прекалено полиран и импулсивен в изказванията си.

Възможно ли е всички тези обвинения да са верни едновременно?

Най-вече германците сякаш с особено удоволствие говорят за проблемите на страната си. Терминът, който западногерманците някога използваха за източногерманците — jammerer, приблизително означаващ „мрънкачи“ — днес се е превърнал в национално занимание, обхващащо всички региони, поколения и социални групи.

Мерц усети това лично по време на неотдавнашно едночасово телевизионно предаване, в което отговаряше на въпроси на зрители в студиото. Форматът предложи бурно зрелище. Двамата водещи насърчиха участниците да не се въздържат — и те не го направиха. Те го засипаха с оплаквания за здравната система, пенсионното осигуряване, проблемите в сектора на услугите, нежеланието на младите хора да постъпват в армията и въпросите, свързани с имиграцията. Една жена дори заяви, че е дързост той да ръководи партия, наречена Християндемократически съюз (ХДС), тъй като в политиката му нямало нищо християнско.

Мерц беше внимателно подготвен от своите съветници. Той изглеждаше както обикновено скован, но не реагираше остро. Полуизвини се за едно от по-противоречивите си изказвания от последно време — а такива не липсват — когато беше използвал думата Stadtbild, за да критикува определени германски градски райони, превърнали се, по думите му, в „зони, в които не се влиза“. Този термин често се свързва с ксенофобска реторика.

По време на предаването канцлерът призна, че е можел да се изрази по друг начин, като се е опитвал да направи разграничение между миграцията, от която Германия се нуждае — трудолюбиви хора, заети във важни сектори като здравеопазването — и онези, които се занимават с престъпна и антисоциална дейност.

По други въпроси той беше значително по-категоричен. Германия, подчерта той, няма избор, освен да инвестира сериозно в отбраната си, за да възпре бъдещи заплахи от Русия или от други посоки. Няма избор и освен да реформира големи части от икономиката си.

Мерц отправи косвен упрек към предишни канцлери — най-вече Ангела Меркел — за това, че са избягвали трудните решения. В същото време демонстративно похвали коалиционните си партньори от Социалдемократическата партия (SPD), въпреки че именно те го принуждават да смекчава програмата на сегашното правителство.

Мерц беше най-емоционален, когато говореше за Русия и за бързата трансформация във въоръжение, личен състав и начин на мислене, която Германия трябва да предприеме, за да се справи със заплахите, идващи от руския президент Владимир Путин и от президента на САЩ Доналд Тръмп. Това остава особено чувствителна тема за общество, възпитавано десетилетия наред да възприема всяка форма на германска военна сила като неприемлив национализъм. За Мерц обаче тази тема изглежда по-лесна за управление от вътрешнополитическия дневен ред — нещо, което го сближава със Стармър и Макрон.

Именно тук сравненията между тримата лидери стават поучителни. Те споделят икономики с бавен растеж и недоволни избиратели. За разлика от Стармър, който спечели убедително парламентарно мнозинство през 2024 година, и Макрон, който разполагаше със значителен политически капитал, преди да го пропилее, Мерц встъпи в длъжност без никакъв резерв от обществено доверие.

След дълга политическа кариера, белязана до голяма степен от съперничеството му с Ангела Меркел, той остави след себе си множество врагове от всички краища на политическия спектър. Това се задълбочи и от навлизането му в корпоративния свят, където натрупа значително лично богатство, представлявайки американска инвестиционна компания. В определени среди в Берлин това се смята за непростимо и затвърждава възприятието за Мерц като откъснат от реалността и високомерен политик.

След като пое поста, Мерц направи това, което правят всички нови лидери — обеща осезаема промяна

Проблемът на германската конституционна система обаче е, че тя не допуска съсредоточаване на властта в една партия — по очевидни исторически причини. Политическата аритметика го принуди да търси коалиция със SPD.

Най-съществената критика към управлението му досега е, че е позволил на SPD — партия, която понесе дори по-тежко поражение на изборите през февруари от самия ХДС — да диктува дневния ред. Социалдемократите настояха за запазване на пенсионно споразумение, което облагодетелства по-възрастните поколения, предизвиквайки гнева на мнозина, включително младежката организация на ХДС, която настояваше за облекчаване на тежестта върху младите. Те също така блокираха връщането на някаква форма на задължителна военна служба.

Мерц частично отстъпи, прокарвайки омекотени реформи и обещавайки по-радикална програма в бъдеще. Ако не беше успял да прокара пенсионното законодателство, правителството най-вероятно щеше да се разпадне. При подобен сценарий SPD вероятно щеше да бъде наказана още по-сурово от избирателите.

Това е игра на „кой ще мигне пръв“, но в настоящата обстановка — с крайнодясната „Алтернатива за Германия“ (АзГ), подкрепяна от Доналд Тръмп, която чака в засада — това изобщо не е игра. Дори ако сегашното правителство оцелее, всички погледи са насочени към регионалните избори през 2026 година, особено тези в източната провинция Саксония-Анхалт, където социологическите проучвания дават на АзГ историческите 40% и я поставят на прага на изпълнителната власт за първи път.

Прекалено драматично ли е да се каже, че това е последният шанс за германската либерална демокрация? Същият въпрос може да бъде зададен и за Франция, Обединеното кралство и много други държави.

По време на телевизионното предаване Мерц формулира теза, която според съветниците му ще служи като критерий за оценка на управлението. Ако основните партии не успеят да подобрят жизнения стандарт на хората, каза той, избирателите ще се обърнат към крайни алтернативи. Неговата задача — и той включи в това и SPD — е да ги спечели обратно чрез реални реформи.

Широко рекламираната "есен на реформите" започна колебливо

Германия не е отворена към радикални промени в социалната държава от типа на тези, въведени от бившия канцлер Герхард Шрьодер в началото на хилядолетието, известни като „Адженда 2010“. Страната е едновременно по-скептична и по-нетърпелива. Икономическият растеж е слаб от години; голяма част от германската индустрия рискува да се изтласка от международните пазари заради високите си разходи. Дигитализацията напредва, но бавно.

Съществува обаче и по-благосклонен прочит на положението на Мерц. Германия разполага със значителни финансови ресурси — само за инфраструктурни инвестиции са заделени половин трилион евро. Дори след това съотношението между дълг и брутен вътрешен продукт ще остане значително по-ниско от това на Франция или Обединеното кралство. Германия се превъоръжава, дигитализира се, ремонтира пътища, мостове и рушащи се училищни покриви. Процесът е твърде бавен, но той все пак се случва.

След две десетилетия на строги икономии и застой има силно желание за промяна — и има средства за това. Ще бъдат ли похарчени разумно? И ще се усетят ли резултатите достатъчно рано, за да убедят разгневените избиратели да се върнат към политическия мейнстрийм?

Мерц никога няма да бъде обичан. Но ако успее да спечели достатъчно сдържано уважение и търпение, той и неговото правителство все още могат да устоят.