Непознатата история: За ангарията, трудовата повинност, самооблагането, бригадите и изграждането на пътищата в България

ХИЖА “РОДНИ БАЛКАНИ” КРАЙ ВАРНА Е ПОСТРОЕНА с доброволен труд от членовете на туристическо дружество “Родни Балкани”.

Преди 135 години, на 3 април 1883 г., с Указ №267 на княз Александър I Батенберг се полага началото на пътната администрация. С указа се утвърждават законите за направата, поправката и поддръжката на държавните пътища, на окръжните пътища, както и Правилникът за службата на кантонерите. С приема на държавни документи за проектиране, строителство и поддържане на пътищата в Княжество България за първи път се регламентира пътното дело у нас. Двата закона са изработени от княз Михаил Хилков, който е бил управляващ Министерството на общите сгради, земеделието и търговията (МОСЗТ) в кабинета на ген. Леонид Соболев. Към това министерство са били и пътищата на държавата. Пътното дело се доразвива със законите за пътищата от 1893 и 1900 г., в които се установяват три класа държавни пътища и един клас общински. Законът за пътищата от 1912 г. урежда образуването на държавен фонд за строеж и поддържане на пътищата в страната, а със закона от 1920 г. се увеличават паричните средства за ново пътно строителство и се усъвършенства класификацията на пътищата. През същата година на 14 юни 1920 г. от правителството на Александър Стамболийски е въведена и трудовата повинност в България.  

В закона били определени отраслите на националното стопанство, в които ще се използва безплатният труд на трудоваците - направа на пътища, железници, канали, водопроводи, укрепване на пороища, корекция на реки, пресушаване на блата и други. В първия трудов набор през 1921 г. са свикани 15 643 младежи. Само за няколко месеца те проправят 815 км пътища, построяват 34 км железопътни линии, десетки мостове и чешми. Всички най-големи, важни и трудни обекти в страната след 1920 г. са изградени с участието на трудоваците. 

Но правителството на Стамболийски всъщност не е първото, което въвежда ползването на безплатен труд от населението за изграждане на инфраструктура в страната. 

Има писмени свидетелства, че още Радослав Шишман, след като станал български княз през 1497 г., издал едикт, според който всяко дете трябвало да посещава училище най-малко 5 г., за да се научи да говори и пише на латински. Родителите, които не изпращали децата си в училищата, се наказвали с трудова повинност. (Това твърди доц. Йордан Василев, д-р по история, в разработката „Последните български владетели през късното Средновековие“.)

По време на османското владичество на българското население се налагала също трудова повинност, наречена 

 
ангария – безплатен принудителен труд на обществени строежи

(пътища, мостове, крепости, джамии). За това свидетелства и публикация в Известия на Варненското археологическо дружество от юли 1921 г., в която се описва изграждането на пътя Варна - Шумен: „Шосето е било построено с трудова повинност (ангария) по заповед на русенския Митхад паша (преди около 55 год.). Преди построяването на шосето, пътят за Шумен вървял край езерото“. Железният път Русе - Варна също е плод на безплатния труд на „раята“. Той е изграден само за две години благодарение на стотиците хиляди отработени, задължително и безплатно от крайпътното християнско население, дни на ангария и меджия. Българите били принудени да копаят трасето,  да отсичат и обработват дървения материал за траверсите, да пренасят и коват релсите.

 
След Освобождението ползването на безплатния и „доброволен“ труд на населението продължило, 

но без законов регламент и определени правила. По-скоро свикването на трудова повинност било заради определена необходимост при изграждането на един или друг обект. Интересно е да се знае факта, че първите български шофьори не са имали книжки. Първата българска шофьорска книжка е издадена едва през 1908 г. Дотогава правото на шофиране е било отбелязвано от полицейските власти върху квитанциите за отбита трудова повинност. Но именно благодарение на този вид труд през 1887 г. пътната мрежа, която преди Освобождението е била 2100 км, достига 3367 км, с 5176 моста и водоскока, от които 2026 дървени, 2973 каменни и 177 железни. През 1912 г. пътната инфраструктура достига 8876 км, с 15 450 моста и водоскока и 492 кантона. По това време пътуването с автомобил от София до Варна е траело 2-3 дни.

Правителството на Александър Стамболийски, притиснато от международната ситуация, чрез регламентирането със закон на трудовата повинност по-скоро прави опит за заобикаляне на Ньойския договор и създаване на скрита армия. Това предизвиква сериозно недоволство, но впоследствие по примера на България трудова повинност е въведена в редица страни на Европа, Азия и Америка. Така например задължителна трудова повинност е създадена в Унгария, Австрия, Канада (1932 г.), в Америка (1933 г.), в Япония и Естония (1934 г.), в Германия и Полша (1937 г.) и други. В трудовата повинност на Америка през 1933 г. по заповед на новоизбрания президент Рузвелт са свикани 274 375 трудоваци. Формирования, подобни на Строителните войски, се изграждат в Куба, Виетнам, Монголия, Танзания, Лаос и др. А за да спаси евреите от концентрационните лагери, цар Борис ІІІ организира трудова повинност в двореца „Кричим”. Неговият аргумент пред фашистите бил, че евреите му трябват, за да заменят съществуващата дървена ограда на лятната му вила с бетонна. Иначе елените лопатари, които се отглеждали там, щели да избягат.

Благодарение на трудовата повинност е построена и първата баскетболна площадка в Морската градина на Варна 

През 1923 г. в нашия град  започва да се играе организирано баскетбол, а голяма част от запалените баскетболисти (главно студенти от Търговската академия) отработват общинската си трудова повинност именно в строежа на първата баскетболна площадка в северната част на Морската градина.

След 9 септември 1944 г. трудовата повинност в България обхваща още по-голяма част от населението и е регламентирана чрез редица законови актове. 

ЧРЕЗ НАЛАГАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО НА „АНГАРИЯ“ И „МЕДЖИЯ“ ТУРСКИТЕ ВЛАСТИ ОСИГУРИЛИ безплатна работна ръка на главните концесионери на жп линията Русе – Варна - братята Бъркли.

Първият от тях е приетият на 8 август 1946 г. „Закон за трудовото мобилизиране на безделниците и празноскитниците“. Законопроектът е внесен в XXVI обикновено народно събрание от министъра на вътрешните работи Антон Югов. Той уверява народните представители, че подобна мобилизация ще има силно възпитателно въздействие и че тя не е наказателна мярка, а изпълнение на „елементарен граждански дълг“. В общите положения на този закон е записано, че „Всички работоспособни български поданици от двата пола, навършили 16-годишна възраст и не по-стари от 50, а за жените 45 години, които са се отдали на безделие, празноскитане или прекарват голяма част от времето си в питейни заведения, кафенета, барове, сладкарници и др. подобни, се мобилизират за задължителен обществен труд“.

Трудът на мобилизираните се използвал „за общополезни мероприятия като: направа на пътища, жп линии, канали, язовири, постройки, укрепване пороища, корекция на реки, залесяване, обработване на държавни или обществени стопанства, работене в мини, кариери, фабрики, работилници и други подобни съобразно пола и възрастта на мобилизирания“. Срокът на полагания безплатен труд бил до 6 месеца, като не се зачитал за трудова или военна служба. Лица, които след освобождаването им в продължение на 6 месеца не започнели никаква общественополезна работа, можели да бъдат отново мобилизирани.

Целият текст на този нормативен акт е публикуван в „Държавен вестник“, бр. 198  от 30 август 1948 г.

На 5 август 1946 г. се полага началото на бригадирското движение в България

Тогава Първата национална младежка строителна бригада „Георги Димитров“ започва работа на прохода Хаинбоаз (дн. Проход на републиката). Първоначално участие в бригадата вземат 2085 души. След 3 месеца идва втора смяна, после се сменят през 2 месеца. Бригадите са доброволни и огромното мнозинство участва с желание и самоотверженост. За мнозина от селските младежи (България тогава е 80% аграрна страна) това е начин да се измъкнат от селото. Същевременно обаче се използват и всякакви пропагандни трикове, за да бъдат привлечени младите хора да се запишат в „строителството на нова България”. На повечето бригади условията за живот са примитивни, храната оскъдна и с лошо качество, а работата е тежка и извършвана на ръка – лопата, кирка и „бригадирска” количка. Общата стойност на извършената работа от бригадирите само през 1947-1948 г. възлиза на 3 милиарда и 189 милиона лева, от които чиста икономия на държавата е 1 милиард и 373 милиона лева.

По-късно, като ученици и студенти, нашето поколение също даде своя „принос към икономиката на страната“, участвайки в задължителните „комсомолски бригади“. За седмиците тежък труд на полето или в консервната промишленост на бригадирите се заплащаха жълти стотинки, а комсомолската организация прибираше половината от мизерните надници. Варненските ученици през лятото събираха реколтата от околните села - домати, пипер, череши, ябълки, грозде, кайсии и всичко, което се отглеждаше в региона. А наесен работеха в "Янко Костов". 

"Янко Костов" е името на консервния комбинат, което е нарицателно все още за няколко поколения варненци. Софиянчетата бяха „заточвани“ за по 45 дни в Пловдивско, в специално изградени бригадирски лагери – дървени бараки с по 20-ина легла в стая, общи тоалетни и бани и плац, на който сутрин се вдигаше флагът, а вечер, след проверка, се сваляше. Всъщност в тези лагери (знам го от личен опит и участие в няколко такива мероприятия) банята си беше направо излишен лукс, защото студената вода я спираха всеки ден в 13 ч. на обяд и я пускаха след полунощ, а топла имаше веднъж седмично.

През 1951 г. временната трудова повинност се заменя със самооблагане 

на селското население, регламентирано със закон. По-късно самооблагането обхваща и градското население. На 5 февруари 1958 г. Народното събрание започва обсъждането на нов закон, който освен с безплатен труд регламентира включването на населението и с лични средства в изграждането на инфраструктурните проекти. Това е представеният от докладчика Емилия Барковска „Законопроект за самооблагане на населението“. Според приетия по-късно Закон в самооблагането участвало цялото трудоспособно население на страната на възраст над 18 години „с парични вноски до 3% от годишните им доходи за изтеклата календарна година или със строителни и други материали на същата стойност“. Освен това се полагал и доброволен труд „до 40 часа за мъжете от 18 до 60 години и за жените от 18 до 55 години, а при участие с коли до 20 часа“.

През 1979 г. Законът за самооблагането на населението е отменен, но след 3 години тази форма на „доброволно участие“ отново се въвежда със Закона за допитването до народа. 

МАРИЦА ГЪРДЕВА

 
Четете още Непознатата история: Пътуването на „Надежда“ от Бордо до Варна

Непознатата история: Изграждането на улиците във Варна

Непознатата история: Живот като легенда, изцяло отдаден на България