Не ме снимай, ей, подвикна ми възрастен мъж. Обърнах се и... големи мустаци, обръсната брада, скъсани сиви дочени къси панталонки, отрудено, но усмихнато лице, нисичка и приведена бледа фигура.
Не снимам вас, снимам затворените офиси, заключените магазини и кръчми, снимам тишината, настанала тук, отвърнах му аз.
Ставрос, протегна ми той ръка. "Откъде сте?", попита, вперил поглед в мен и семейството ми. Комшии сме, от България, смутолевих му аз и и продължих невъзмутимо със снимките.
Но Ставрос не си тръгна. "Чакай да ти кажа де, зле сме, останахме само баби и дядовци тук (градчето е Касандрия, на първия ръкав на Халкидики – бел.ред.). Някога беше оживено, но кризата, Западът ни разказа играта, да знаеш, нека всички да знаят", заоплаква се той, кахърен и свит.
Имаше млади дами, а сега само дърти баби, усмихна се отново възрастният мъж. Рибар бил, на корабите, ловели с тонове за Европа, пък сега държавата му се подиграла с пенсията, отпуснала му някакви си 1200 евро.
За кое по-напред да дам, за лекарства ли, за храна ли, за тримата внука ли. Бабата си отиде от този свят, не видя Ципрас, а го харесваше, заръкомаха бурно старецът. Дали от възторг, дали щото и той го харесва, но не каза. Качил се на раздрънканата си джипка, отиваше до банкомата наблизо, да изтегли дневните си 60 евро – дажбата.
Дотук ни докараха, до просешка тояга, това ли заслужава гръцкият народ. Това ли?, питаше и повтаряше той, друсайки белите си мустаци.
Кому навредихме, сигурно и наши са крали. Толкова пари къде отидоха. Те (Европа – бел.ред.) ни даваха, но отгоре крадяха. А сега по банкоматите ще висим за милостиня...
Е, хайде, идвате ли с мен, погледна ни той с неочаквана подкана. Не чакахме повече, тръгнахме с джипката му, минахме през тесните калдаръмени улички на Касандрия и спряхме пред спретнатата му бяла къщурка.
Влизайте, подкани ни той, извади снимките, извади узото, наряза салатата – гръцката и седна, и пак... старата приказка на нов глас. Така живее Ставрос – със спомените и снимките, с малката пенсия и с джипката.