Бащите не винаги играят ролята на такива

Това е за хлапетата на разведени родители. Когато не виждаш татко често, когато той не напира да те вижда. Когато това, че се е разделил с майка ти очевидно означава, че се е разделил и с теб? Бащата е нещо прекалено прехвалено. Повечето хлапета искат да имат готина връзка с таткото, тъй както в американските филми е представена по един много привлекателен начин. Но каквото зависи от теб си го направил. Когато отсреща няма отговор и да се опитваш, да и даваш всичко от себе си просто нищо няма да се случи.

Понякога бащата не е толкова заинтересован от теб. Това, разбира се, не е никак хубаво. Неприемливо е даже. И не е особено нормално. Но се случва. Както хиляди други неща. Не е проблем номер едно за света, но е проблем за теб и това е напълно разбираемо. Когато се опитваш да разкажеш нещо на баща си, а той дори не те погледне се чувстваш отхвърлен. Може би по-отхвърлен, отколкото ако публично те зарежат. Защото част от теб искрено вярва, че бащата трябва да е винаги заинтересован, да е там, да те слуша. Когато не го прави, а по дефолт трябва да го прави, значи вината е в теб?

В никакъв случай! Все още живеем в свят, в който ни отглеждат родителите. И все още е работа на родителите да се грижат за нас, да питат, да проявяват разбиране и съпричастност. Когато баща ти не го прави вината не е в теб. Има много работа. Или няма достатъчно неща, с които да се занимава. Изморен е. Или просто не му пука. Което и да е, то не е твоя грижа. Много хора сдухват от ранни години, заради лоши взаимоотношения с бащите си, което после остава с тях дълго време.

Напълно естествено е. Това си е проблем в семейството, при това никак малък. Когато нещо такова се случва, докато си малък или дори докато си тийнейджър, остава с теб до много време напред. Не защото искаш, не защото се филмираш или създаваш от мухата слон, а защото такъв тип връзки със семейството избиват по някакъв начин. И не е приятно. Влияят ти.

Истински досадния проблем обаче идва тогава, когато баща ти започне да обвинява теб за липсата ви на нормална комуникация. Това е досадната част със сблъскването на версии, усещания и характери. Единия обвинява другия и обратното, но истината е всъщност повече от ясна. Във век, в който още се счита, че родителите са тези, които трябва да създадат взаимоотношения с децата си, а не обратното, е напълно окей да посочиш към баща си и да му кажеш, че си дал всичко от себе си за вашата връзка, но той просто не ти е обърнал абсолютно никакво внимание. В някаква степен може би няма да искаш да го направиш, за да не накърниш чувствата ми, за да не скарате или защото ти трябва нещо от него и не е добре точно сега да има дрезги между вас. Но в края на краищата такива неща трябва да се казват в някакъв момент. Не си първия нито последния с подобни житейски проблеми, но можеш да улесниш положението си.

Това, че ти е баща не означава, че трябва нон-стоп да преглъщаш себе си. И под това имам нещо далеч по-грубо предвид – това, че ти е баща, не значи, че не можеш да го изхвърлиш от живота си. Не казвам, че това е нещо хубаво, което е в реда на нещата да се случва. Но щом той не ти обръща внимание, спри и ти. Спри да го търсиш – той така и така не търси. Спри да му звъниш – той така и не ти звъни. Спри да се виждаш с него – когато се виждате той така и така не проявява кой знае какъв интерес към заниманията ти.

teenproblem.net