Никола Дуков: Сърфът много ни помогна във ветроходството
Как, без да е бил преди това яхтсмен, за борени месеци успява да се подготви като шкипер и с 9-10 души екипаж на яхта „Петра” печелят световната регата в Егейско море, разказва ветроходецът
Публикувана: 26 Mar 2020 | 9:05

За състезателната яхта „Петра” и нейния шкипер Никола Дуков съм чувал да се говори:  „най- добър ветроходец на българската федерация по ветроходство”, носител на „Златния глобус”, „шкипер на годината”… И още нещо за него: инженер, отдаден на морските науки, добавил към биографията си два пъти „единствен”. Той е единственият българин, участвал във всичките пет морски дълбоководни научни експедиции, в които страната ни се е включвала. Става и единственият български водолаз достигнал дълбочина  200 метра  реално спускане в Атлантически океан с корабен водолазен комплекс. Към този списък ще прибавя и дългогодишната му работа в БАН и други изследователски центрове, свързани с морските технологии. Той е известен състезател по уиндсърф, изпълнява и треньорски задължения в клуб Лазур с едни от най- добрите ни състезатели сърфисти през последните 40 години.

 

Има нещо учудващо в цялата негова история с „Петра”, която разби някои традиционни представи. Как той без да е бил яхтсмен (едно от малкото морски неща, в които не е дълбал професионално), вече човек на средна възраст,  за по малко от една година успява да подготви себе си като шкипер, 9-членния екипаж на лодката и с летящ старт да печелят световната ветроходна регата „Коринтиън трофи” в Егейско море?

 

Ето какво споделя „на капитанския мостик” Никола Дуков, както му викат, бачо Кольо, легенда в бранша.

Значи, да говорим

 

принципно за ветроходството.

 

Различни концепции се ширят, особено след някои негови варненски  звезди. Как, за да станеш яхтсмен, едва ли не трябва да си проходил още като дете във ветроходството. Това не само, че е абсолютна глупост, но и едно от най- неверните неща, които могат да се измислят- започва своя разказ Никола Дуков.  От стотиците, които тръгват от ранна възраст в клас „Оптимист” след това само единици стигат до големите лодки и стоят здраво на краката си като истински ветроходци. Да, има такива. Но в много от случаите ветроходството е просто занаят за професионалисти, които всецяло му се отдават. Защото голямото ветроходство, киловото ветроходство, е съвкупен, да го кажа така- технически изключително сложен комплекс от знания, който изисква и много интелектуални усилия.

 

Цял живот съм в морската наука и когато почвам да правя нещо, първо тръгвам от позицията на знанията, от детайлното анализиране на всички елементи на познанието в тази област. Така стана и когато ние решихме да правим килово ветроходство. Казвам „ние”- синът ми, изобщо моето семейство, приятелите, с които станахме екипа, както  на „Петра” така и на петерсоните. Като уиндсърфисти ние бяхме индивидуални ветроходци, колективните  усилия бяха само част от подхода на отбора ни по сърф. Когато стартирахме с „Петра” от общо 9-10 човека екипаж шестима бяха водещи състезатели по сърф . Това много ни помогна.

Каква ли е връзката

 

сърф и киловото ветроходство?

 

Точно това се опитвам да кажа. Бяхме създали много здрав отбор от 35-40 сърфисти. Говоря за различни периоди в различни клубове, в които сме участвали от  1984-а до 2005 година. По него време стартира състезателният сърф в България. Бях един от организаторите, а по-късно и  треньор на отбора на „Лазур” и в първите години на „Понтос”.  Над 7-8 години бях в елитната състезателна страна и съм печелил почти всички ключови регати, национален шампионат и различни вериги от състезания. И мога да кажа, че съм един от знаещите и можещите в развитието на този спорт.  Не го казвам, за да се изтъквам. А защото наистина съвсем случайно се оказах въвлечен в киловото ветроходство, без да съм го искал и планирал.

 

Вече бях купил „Петра” (кръстих я на името на моята майка, която почина много млада, най-скъпият ми човек). Тя е туристическа състезателна лодка, тип Бавария Матч 42, която ни препоръчаха известни състезатели по  ветроходството, но нещата се развиха изненадващо за мен, при това без желание.

 

Двамата с моя син Павел - също отличен сърфист, нямахме намерение да караме килови лодки. За нас те бяха много бавно движещо се нещо. Ние карахме уиндсърф в рамките на олимпийските правила, където скоростите станаха  големи с въвеждането на новите поколения дъски. Идеята ни беше „Петра” да я поемат други момчета, известни ветроходци и с опит. От декември, когато я купих до месец април на следващата година  яхтата и екипажа й следваше да се готви за регати в Гърция, включително за европейско първенство в Крит. Всичко им беше осигурено. Обаче към края на март и началото на  април ключовите хора, които се бяха ангажирали не успяха да се разберат както за работата, така и като екип. Ще отидат или няма да отидат? И по най-глупавия начин бяха готови да превърнат „Петра” в  полусемейна гемиджийска яхта. А тя беше много удобна за тази цел, като най-новата и модерна такава лодка. Рекох им: Довиждане! И сами се хванахме. Почнахме от нулата. Взех всичките сърфисти (вече споменах, че бях създал отбор от много добри състезатели по Формула едно в уиндсърфа), качих ги на лодката и им казах: Ставаме екипаж! Почнахме усилено да караме и да четем. Да изчетем всичко, което може да се намери за киловото ветроходство. Все пак дълги години се бях занимавал с неща, които са част от спортното  ветроходството и на теория ми беше познато, имахме и сериозната подготовка на сърфисти. Единствено липсваха технически и тактически познания за управление на този тип лодки, които трябваше да овладеем. Застанаха зад мен всички тези момчета и тръгнахме по регатите и то в чужбина.

 

Но преди това да кажа за тези няколко месеца. Почнахме през месец май 2005-а , когато освободих другите, а европейското  първенство  беше през септември и бяхме заявили участие в него. Важно беше на лодката да имаме и няколко опитни ветроходци. Пожелаха  да дойдат. Значи през тези  четири месеца изкарахме  „Петра” в Гърция и стартирахме в една голяма регата - егейската. Както  казах, екипажът не бяхме яхтсмени, не познавахме ветроходството в смисъла на каране на състезателна яхта. Когато  тръгнахме сами си знаехме, колко не знаем, но отидохме да видим за какво става дума. След първата регата нещата започнаха да се проясняват. А след европейското  вече разбрахме за какво точно става дума и какво следва да се направи. Бяха юлски и августовски регати, а в Гърция през това време ветровете са свежи и здраво се кара. Събрахме опит и самочувствие, технически овладяхме почти всички елементи на лодката. Екипажът се адаптира.

Сега да ти кажа за

 

първата гонка на  първата ни регата - 

 

известната  егейска регата.

Лодката ни беше направена от най-голямата тогава фирма „Бавария яхтс”, което ни внушаваше увереност и спокойствие. Все пак е дело на немци при това от района на най-качествените коли. От къде да знаем, че това била фирма за ширпотреба с едно от най-ниските качества като спорни параметри и изпълнение?  И само Господ ни помогна да не се издавим, а може би и закрилницата ни - ветроходците вярват, че името на лодката им ги закриля от морски опасности и беди.

 

 

Гонката почна при много свеж вятър, натоварихме лодката на пълен курс, движихме се поне с 12 възела и няколко мили след старта се скъса ролевото устройство – системата,  която управлява перото. Започнахме да се въртим на разстояние стотина метра от скалистия бряг. Лодката направи три поворота един след друг. Слава Богу, че всички бяхме много добри спортисти, никой от нас не загуби самообладание, успяхме да я овладеем и да се върнем на острова от където стартирахме. Но можеше да има тежки последствия, защото  бяхме в челото в плътен пакет от други яхти. Възстановихме системата и късно вечерта тръгнахме отново, настигнахме другите участници в регатата и продължихме да караме напред.

 

На европейското първенство тогава, както се очакваше, останахме  предпоследни. Разочарованието беше голямо, но от него само се роди амбиция и ново решение, като поставим всичко на здрава основа, както бях го правил в отбора по сърф и в моята професионална дейност. Всичко да зависи само от нас.

И друго. Докато се върнем в България стана ясно, че

 

всичко се чупеше по лодката.

 

По време на нашата регата, в Хърватия друга лодка от същия тип беше ударила кила си в дъното, който се изкъртил, тя се обърнала и няколко човека от екипажа се удавили. Затова като се прибрахме германските производители спряха този модел и забраниха да се използва, докато не се направи генерален ремонт на лодката.  Изпратиха ни материали, определиха фирма за извършване на ремонта. И още през ноември започнахме. На практика всичко по „Петра” беше преработено от нас само за броени месеци, в това число рулева машина по наш проект, която и досега работи желязно, цялостно укрепване на   корпуса и т.н.

 

Ползвахме съветите на специалисти от немския отбор, който ползваше две такива лодки при подготовката си за Купата на Америка. Купихме нов риг, с карбонова мачка и качествени платна. Накрая от сравнително ниско бюджетна, каквато я купих, лодката излезе на нивото на скъпите тогава отлични модели. Но така е, когато слушаш измислени местни величия, а не истинските експерти.

 

 И така тръгнахме по един много сложен път. Някъде към края на февруари лодката беше готова и започнахме здраво да тренираме, знаейки че ще отидем на същото място в Егейско море, където щеше да се проведе световната регата- 2006 год. И пак екипажът основно от сърфисти, повечето от тях състезатели, бяха между 20  до 30-годишни момчета. Създадохме изключително качествен екипаж, като единно тяло: Павката, Добрин, Кецо, братята Станеви и други. Между тях един единствен класически опитен килов ветроходец – Наско. Всички много ми вярваха и аз на тях. С годините много хора се смениха, но и сега сме заедно с тези момчета.

 

Наистина, сърфът много ни помогна във ветроходството. Понеже сърфистите карат при силни ветрове, с голяма динамика, много риск и за тях това не представлява никакъв психологически проблем, когато се качат на състезателната лодка. Напротив! Ние чакахме само силното време, когато  за повечето така наречени класически ветроходци  ставаше екстремно и опасно за каране.

 

Така беше на почти всички гонки на регатата

 

в Гърция през 2006 година. Когато отидохме там, участвахме в две регати  преди това, а ветровете бяха много силни. Мачкахме всички съперници именно в такива гонки. Нашите момчета само чакаха  да духне 10 - 15 метра в секунда и викаха: Уха, сега влизаме!

 

След първите две регати отидохме отново в залива на Агиос Неколоус – Крит,  където в средата  на септември започна Световното първенство.

 

Регатата беше точно в сегмента и  духа на екипажа ни, с много гонки тип банан, така наричат олимпийските гонки тип  качване – фордевинд,   основни при сърфистите. Още първия ден вятърът стигна 30-35 възела и не падна под 25 възела, включително на гонките в тесния залив на Агиос Николаос. Карахме средно при 15-17 метра в секунда, с къси банани, в близост до кейовите стени. И там просто за първи път гърците видяха, че ние не сме по-лоши от тях. Нещо повече, там бяха най- добрите екипажи и ние карахме наравно с тях. Защото екипажът ни беше именно от сърфисти които бяха работили здраво и технически и тактически,  а за тях това беше хубавото време. При нас нямаше психически проблеми, докато някои от гърците, хърватите, даже и  руснаците не издържаха. Имаше  счупени ригове, късаха платна.

 

Следва продължение...

 

Стефан Денков

Коментари ( 0 )