Асен Великов: Най-много дължа на треньорите от Варна!

Баскетболистът Асен Великов е вторият гост в рубриката на вестник "Черно море" - "На спортна вълна". Той част от едно от последните „златни“ поколения, излезли от школата на „Черно море“. Макар че е роден в Плевен и първите си стъпки в спорта прави в „Спартак“, юношеските си години прекарва във варненския клуб и неведнъж е казвал, че треньорите в морския град го формират като професионален състезател. Роден е в спортно семейство – баща му е треньор по баскетбол, а майка му – волейболистка. Без никакво колебание обаче Асен избира баскетбола. Освен за „Спартак“ (Плевен) и “Черно море“ е играл още за „ЛУКойл Академик“, „Левски“ и „Рилски спортист“, а в момента носи фланелката на „Левски ЛУКойл“. От 2007 г. е част от мъжкия национален отбор на България и за около година е капитан на представителния ни тим.

- Какви са очакванията ти за развоя на сезона в мъжкото ни баскетболно първенство?
- Мисля, че се получава интересен шампионат, силите на отборите са изравнени. Тепърва поради факта, че с течение на времето играчите се сработват, всеки един отбор ще показва все по-добра игра. На този етап се получава едно равностойно първенство, което никой не може да прогнозира как ще завърши. Тепърва предстоят интересни мачове.

- Ти си от доста години в баскетбола, има ли я все още тръпката преди мач?
- Разбира се... Винаги я има тръпката. С годините се натрупват рутина и спокойствие, които не смятам, че могат да ме лишат от удоволствието от играта.

Снимка Пламен Гутинов

- Кое според теб е по-важно за успеха в спорта и в частност в баскетбола – трудолюбието или талантът?
- Всичко оказва влияние, но след всичко, което съм видял през годините в баскетбола, мога да кажа все пак, че най-важно е трудолюбието и това да си отдаден на нещо 100% - без значение дали ще е баскетбол, или друго занимание извън спорта. Ако не си отдаден 100%, то резултатите няма да са големи. Видял съм доста таланти, които поради една или друга причина не дават всичко от себе си и си останаха просто таланти, които не успяха да се реализират. Срещал съм и обратното – хора с по-малко талант, които се раздават максимално, и поради това получават по-добро развитие и по-голямо поле на изява.

- А каква е ролята на треньора за успеха на даден състезател и какво си спомняш ти за треньорите, с които си работил, от кого си научил най-много?
- Според мен ролята на треньора е най-важна, особено в ранна възраст, когато още се изгражда характерът. Аз от всеки треньор, с когото съм работил, съм научил много. Безспорно най-много дължа на треньорите във Варна! Христо Борисов е човек, който ми помогна и ме научи на трудолюбие и отдаденост в тренировките. Всеки ден от понеделник до петък бяхме в залата и смятам, че ако искаме спортът в България да се развива, трябва да се наблегне на тези треньори, които работят с деца. Те трябва да имат условията, възможността, когато поемат определени деца, да ги развият до края. Смятам за грешна политиката да се сменят треньори на подрастващи през година-две, тъй като това са деца и един треньор, за да спечели доверието им, трябва по-дълго да работи с тях. Ние имахме този късмет тук във Варна – отначало докрай да работим с едни и същи треньори, и смятам, че това е една от причините моето и следващите едно- две поколения да са толкова успешни. Знаете, че в почти всеки отбор в България има някой, който е излязъл от школата на Варна!

- Баща ти също е треньор по баскетбол, той дава ли ти съвети и до днес и повлия ли ти в началото да се ориентираш към този спорт?
- Не, баща ми в началото дори беше против. Предпочиташе да се насоча към футбола. Но на мен страстта ми беше баскетболът. Помагал ми е със сигурност през годините. Критиката му и това, че много рядко съм чувал похвали, независимо дали за игра, или тренировъчен процес, със сигурност ме е амбицирало допълнително. Много хора сигурно си мислят, че с него говорим само за баскетбол или обсъждаме моята кариера и това как се представям във всеки мач и как се развивам – не е така! Той преди всичко ми е баща! Коментираме баскетбол, да, но не толкова моето развитие, колкото дадени мачове и отбори.

- Имало ли е колебание у теб в началото дали да се насочиш към баскетбола, или към друг спорт? Майка ти е в сферата на волейбола, казвал си, че харесваш и футбол....
- Нямам спомен да съм се колебал... Както всяко едно дете обичах всички спортове в училище. Играехме по цял ден на двора, което, за съжаление, сега май не се наблюдава... Ритах футбол за удоволствие, но в съзнателните ми години, за които имам спомени, наистина баскетболът ме привлече изцяло и ако трябваше да избирам, винаги бях на баскетболния кош!

- Какво ти даде и какво ти отне спортът?
- Смятам, че повече ми е дал... Даде ми много приятели, много незабравими изживявания – както положителни, така и отрицателни, но всичко това изгради моя характер. Това, което съм в момента, смятам, че го дължа на спорта, на това, че от малък съм с хора около мен, това е колективен спорт, който ме научи да се съобразявам с другите, да вървя заедно с тях. Разбира се, има ги и лишенията. По-малко време прекарваш с близките си хора, тъй като през година-две понякога сменяш местоживеенето си. Но това са неща, които са характерни за живота на всеки спортист, и аз наистина не съжалявам, че се посветих на спорта. Не съм загубил, напротив – само печеля и се чувствам щастлив от това, което правя!

- Кои за теб са най-ценните успехи до момента?
- Всеки един успех, всяко постижение с отбора – купа или медал - е важно. Никога няма да забравя спечелването на Купата на България с „Черно море“ в Плевен.

Тогава не бяхме фаворити, никой не ни слагаше в сметките си – трябваше да играем с „Балкан“. Емоционално това е моментът, който ми даде най-много. В останалите случаи, когато моят отбор е печелил, почти винаги е бил фаворит. Тогава очакванията са по-големи, но когато постигнем победата, ние знаем, че това е било закономерно. Докато тази Купа на България, която спечелихме с „Черно море“, мисля, че се дължи на отбора, който бяхме тогава като колектив, и на настроението, с което играехме.

- А кои са били най-трудните ти моменти?
- Като всеки един спортист, няма как да липсват мачове, които носят разочарование. Като се върна назад, се сещам за двубоя с „Левски“ срещу „ЛУКойл Академик“ за Купата на България, изпуснах стрелба в последната секунда, която можеше да ни донесе трофея. Още няколко мача са се запечатали в паметта ми, в които съм можел да направя повече за отбора, но не съм успял. Те са част от развитието ми и смятам, че също много са ми помогнали да натрупам опит, рутина и спокойствие, тъй като няма как да има само победи. Победите са хубаво нещо, но загубите те предизвикват да си направиш изводи, за да си готов за следващия мач и да не допускаш същите грешки.

- Трудно ли се преодоляват тези моменти в чисто психологически аспект?
- Не смятам, че е толкова трудно… Разбира се, всеки човек преживява лошите моменти по различен начин. При нас хубавото е, че когато се получи нещо такова, много бързо идва следващият мач, който ти дава ново поле на изява. Това те кара да гледаш напред, а да не мислиш за това, което е било. Всяка седмица има мачове, дори и да играеш слабо, много бързо можеш да поправиш тази грешка. С тренировки и желание да се развиваш не е толкова трудно да се преодоляват негативните моменти.

- Бил си капитан на националния отбор. Какво е чувството да защитаваш националната фланелка и по-голяма ли е отговорността, когато си капитан?
- Това е най-хубавото усещане – да си в националния отбор. Всеки играе, за да покаже на клубно ниво някакво развитие, и когато те поканят в националния отбор, реално това е най-голямото признание и най-високото стъпало, което всеки може да достигне. В баскетбола да си капитан не е чак толкова отговорно и трудно. По-скоро е признание от съотборниците, че ти гласуват доверие, и ти ги представяш в разговори с треньори, ръководство и т.н. Със сигурност е приятно да носиш капитанската лента, но смятам, че всеки, който е в националния отбор, може да бъде капитан и заслужава. Това, че в определен период съм бил аз, не ме прави нещо повече от останалите.

- По-различна ли е за теб тръпката, когато играеш срещу „Черно море“?
- В началото, когато се махнах от „Черно море“, първите мачове ми бяха странни. Бях свикнал да съм от другата страна, беше ми непривично да виждам как хора, които толкова години са били с мен, сега подкрепят противника. В същото време ми е и приятно, тъй като влизам отново в залата, в която съм израснал, срещам хора, които съм виждал всеки ден, връщам се в други години, когато съм се чувствал добре, и ми е приятно, въпреки че в момента не нося екипа на „Черно море“.

- Какво означава за теб подкрепата на феновете?
- Това е най-важното нещо за всеки един спортист. Ние тренираме и се готвим цяла седмица за мач, в който трябва да покажем най-доброто от себе си за хората, които са дошли да гледат, и се надявам, че занапред абсолютно всички фенове ще бъдат доволни, защото в крайна сметка ние играем заради това.

- Какво си пожелаваш през 2018 година – и в личен план, и на терена?
- Пожелавам си да съм здрав, да нямам контузии – както аз, така и моите колеги. Искам всички да показваме един добър баскетбол, който да радва хората, и всички, които идват в залата, да си тръгват усмихнати и доволни от видяното и преживяното – като атмосфера, емоция и показана игра от нас. Смятам, че това е най-важното за спорта – състезателите да са здрави и публиката да е доволна.