IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна
Спорт
08:10 | 16 януари 2019
Обновен: 14:51 | 27 март 2024

Янко Русев: Винаги първи, така ме помнят хората

Успехът изиска натоварване и много тренировки, всичко научих от Иван Абаджиев, призна петкратният европейски и световен шампион и носител на олимпийско злато в рубриката „На спортна вълна“

По материала работи: Слав Велев
Снимка Пламен Гутинов

Петкратният световен и европейски шампион и носител на олимпийско злато Янко Русев е роден на 1 декември в шуменското село Ивански. Записал е 34 световни рекорда и е единственият български състезател, представен в Световния музей на славата за щангисти в Истанбул. 

 

 


- Г-н Русев, през 2018 година щангистът Христо Христов стана спортист номер едно на Варна и беше определен за най-талантлив млад спортист у нас. Смятате ли, че е способен да възвърне славата на България във вдигането на тежести?
- Той вече започна да се доказва. Стана втори на олимпиадата в Аржентина, стана европейски шампион, печели доста медали в последните години. Виждам в него един добър щангист за в бъдеще, защото той е още малък, 18-годишен е. Много добре в спорта се развива и брат му – Стефчо Христов.

 

 

И двамата напредват благодарение на техния треньор Живко Николов, който е много упорит и трудолюбив. 


- Кое всъщност е най-важното, което води до успех в този спорт?
- Най-важното е в тренировките да бъдеш упорит и постоянен, защото 
без да се работи, няма как да се постигнат високи резултати. Специално нашият спорт изисква целогодишни тренировки, без прекъсвания, защото ако си даде човек почивка, бързо излиза от форма и се получават контузии. 


- Кои са физическите данни, които трябва да притежава един състезател по вдигане на тежести?

-  Щангистът трябва да отговаря на определени изисквания. Ако състезателят не е гъвкав в раменете, тогава изтласква неправилно.  Качествата на добрия щангист са 70% техника и 30% е сила.Има много силни мъже, които вдигат по 100-200 килограма, но в щангите не могат да прогресират. Добрият треньор трябва да открие качествата на един състезател. 
 

- Вие самият защо се насочихте към този спорт и на колко години бяхте?
- Аз първо се насочих към футбола. Щях да ставам футболист, но не ми хареса, че спортът е колективен. Имах качества за футболист, но предпочетох да се развивам в индивидуален спорт. Започнах с борба, не ми провървя и след това се записах на вдигане на тежести. Когато треньорът ме видя, каза, че от мен може да стане голям щангист, ако съм упорит и трудолюбив. Така започнах с вдигането на тежести. В нашия спорт колкото повече тренираш, толкова повече ти се увеличават постиженията и това те мотивира. Така се запалих и аз…

 


- Имало ли е момент, в който да сте искал да се откажете?
- Много пъти. Вече, когато си в големия спорт, тренировките стават много тежки, травмите се увеличават. Много пъти съм решавал да се откажа и повече да не се занимавам, но когато болките отминат, пак съм се връщал в залата. 


- Сега, когато обърнете поглед назад, как мислите – какво ви даде и какво ви отне решението да се посветите на спорта?
- Отне ми най-хубавите млади години, защото моите връстници се радваха на различни удоволствия, които бяха недостъпни за мен - ходеха да играят билярд и по дискотеки, а аз тогава бях в залата. Тези години спортът ми ги отне, обаче същевременно възпита в мен много добри качества – упоритост, трудолюбие, изгради характера ми. 
Мечтата ми беше да бъда състезателят с най-много световни титли и с най-много световни рекорди. Малко или много я постигнах. 
 

- Кой от тези многобройни успехи ви е най-скъп?
-  За мен всички са скъпи, защото за всяка титла съм вложил много труд и нерви. Като състезание – най-високото ми постижение е златото от Олимпиадата, защото тя е на четири години веднъж, докато световните първенства са всяка година. 

 

- Какво е чувството да чуеш химна на България от най-високото място на почетната стълбичка?

- Знаеш, че с успеха си радваш цялата страна. Хора, които дори не са чували къде се намира нашата държава, разбират благодарение на теб. Това е голяма гордост. В такива мигове забравяш трудностите и лишенията, които си преживял… 

 


- Истина ли е, че в началото, когато кандидатствате в спортно училище, казват, че не сте подходящ за вдигане на тежести?
- Имаше такива треньори, които казаха, че съм бил неперспективен и не ме приеха в Спортното училище „Олимпийски надежди“. След това един от най-големите специалисти Иван Абаджиев видя в мен тези качества, които другите треньори не ги видяха, и веднага ме взе в националния отбор, и то при мъжете. В онези години един треньор не можеше да взема от друг, старши треньорът на мъжете не можеше да взема от юношите, преди да са навършили съответната възраст. Когато ме освободиха след приемните изпити за училището със становището, че съм неперспективен, тогава вече Иван Абаджиев можеше да ме вземе в отбора, никой не можеше да го спре. Въпреки че бях малък тогава, той ме взе, видя качествата ми. Под негово ръководство станах пет пъти световен шампион, олимпийски, пет пъти европейски.

 


- Кои са най-ценните неща, които научихте от него?
- Много неща съм научил от Иван Абаджиев. Живко Николов също е вземал много от опита на Иван Абаджиев. Запомнил съм от Абаджиев, че многочасовите и многотонажните тренировки са най-правилната методика за изграждането на един добър щангист. 
Ние тренирахме по 7-8 часа на ден и резултатите са видими. Успехът иска натоварване и много тренировки. 
 

- Приживе Иван Абаджиев беше колкото въздиган, толкова и критикуван за работата си. Защо в България не умеем да ценим хората, които са дали много за развитието на своята сфера?
- Критикуваха го, защото Абаджиев работеше много, денонощно понякога. Той беше като баща за всички състезатели в националния отбор. Не е лесно да работиш с 20 души с различни характери. Той трябваше да опознае всеки от тях, да създаде индивидуален режим  на тренировки за всеки, защото и организмите са различни – едни понасят голямо натоварване, други не. За мен Иван Абаджиев и Нешка Робева са сред най-видните треньори, които са дали душата си за спорта. 


- Какво от това, което научихте от него, след това приложихте и Вие в работата си като треньор?
- Аз на 70-80% копирах неговите тренировки, когато бях старши треньор на националния отбор. Останалите 20%  в моята методика бяха на база това, което съм изпитал като състезател. 


- Това ли е тайната на успешния треньор – да е преминал през спорта и да е изпитал всичко, което предлага на своите състезатели?
- Разбира се! Различно е, когато знаеш едно нещо на практика и когато е само на теория. Аз всичко съм го изпитал на практика и затова и като треньор винаги съм бил наясно какво правя. Под мое ръководство националният отбор стана европейски шампион в Ставангер, спечелили сме два олимпийски медала и на СП извоювахме пълен брой квоти за олимпиадата в Атланта, което малко или много е добре за един треньор. 


- Коя е по-трудната и отговорна задача според Вас – на треньора или на състезателя?
- Когато си състезател, е малко по-леко, защото знаеш, че старши треньорът, лекарят, масажистът – всички мислят за теб, а когато си треньор, цялата отговорност пада върху теб, отговаряш за всички и затова е по-тежко. 

 


- Вие трудно ли взехте решение да се откажете от активната си кариера? Чувала съм, че това е тежък момент за всеки състезател?
- При мен нещата стояха по друг начин. Аз се отказах много млад, на 24 години. Говорихме тогава доста с Абаджиев и той каза, че хората са свикнали да ме виждат винаги първи. За мен второто място беше неуспех, провал. Каза ми – ти си пет пъти световен шампион, пет пъти европейски, имаш олимпийска титла, по-хубаво, когато си на върха, се откажи, отколкото след това да ставаш втори или трети. Аз можех години наред да ставам втори или трети, обаче това щеше да е за мен неуспех, нямаше да бъда този Янко Русев, който хората познават, щяха да ме забравят бързо. А сега са ме запомнили като винаги първи. По онова време се появи един по-млад от мен състезател – Александър Върбанов, той започна да ме побеждава, имаше данни да ме победи на световни и европейски първенства и Иван Абаджиев каза – дотук си, край! Отказах се и ме взе като помощник- треньор в националния отбор. Бях доста време помощник на Иван Абаджиев и след това заминах няколко години в Япония, след това в Азербайджан. 

 


- Какво означава за Вас фактът, че сте единственият българин в Музея на славата за щангисти в Истанбул?
- Голяма чест и гордост за мен е, че Международната федерация ме е оценила като един от най-добрите състезатели по вдигане на тежести. 

 


- Защо и днес няма такива състезатели? Къде се прекъсна нишката в българските щанги?
- Времената са различни. По наше време нямаше толкова удоволствия и развлечения, нямаше лаптопи, мобилни телефони. Децата вече не искат да се захващат с този тежък спорт, поколенията са съвсем други, поизнежиха се. Проблемът не е само при нас, той засяга и другите спортове. Както виждате, в България вече няма нито лека атлетика на ниво, нито бокс, а това са спортове, в които постигахме големи успехи в миналото. 


- Много се говори за това как да се мотивират повече деца да спортуват. Какво трябва да се направи според Вас?
- За да могат децата да спортуват и треньорите да бъдат активни и отдадени на работата си, всичко се свежда до парите. Как да мотивираш децата да тренират, като родителите им нямат достатъчно пари за маратонки и обувки, а трябват и екипи, за да отидат на състезание, също трябват средства. Клубовете нямат пари и всичко се свежда до това. Не може преди световно или европейско първенство да събереш състезателите от националния отбор за два месеца и след това да ги пуснеш по клубовете цяла година – те не тренират. По наше време тренирахме целогодишно – като започнем на 1 януари на 30 декември приключвахме. Затова постигахме големи успехи. А сега как да мотивират децата да тренират?! Ето, повечето спортни училища в страната ги закриха. Залите са в окаяно състояние… 


- Има ли добри треньори, кои градове запазиха школите си?
- Освен във Варна много добре работят в Русе, в Червен бряг, Асеновград, Пловдив и Сливен. Това са центровете, в които се запазиха добри школи и треньори. В Шумен закриха школата, в София също – нито ЦСКА, нито „Левски“, където аз бях изпълнителен директор, не успяха да съхранят вдигането на тежести, „Славия“ също. А навремето от ЦСКА колко олимпийски и световни шампиони са излизали, като Нурикян, Андон Николов, Йордан Биков, Неделчо Колев и др. Причината толкова големи клубове да закрият школите си е, че бяха заставени да минат на самоиздръжка – да си плащат сами наеми за зали, консумативи, да заплащат на треньори, да търсят средства за състезания. 

 


- Носител сте на орден „Стара планина“ - ІІ степен. Усетихте ли признанието у нас?
- Да. Аз имам и още един орден – „Герой на социалистическия труд“. За да ми ги дадат тези ордени при различен политически строй, значи са ме оценили. 


- А приятели даде ли Ви спортът?
- Даде ми много познати, хиляди, не само у нас, а и по света. А приятел, приятел е силна дума. 
Приятелите се броят на пръстите на ръката ми. Те не са от спорта. 

 


 

- Връщате ли се често в спомените към състезателните си години и големите успехи?
- Да… Понякога си пускам клипове от различни състезания, когато съм подобрявал рекорди, когато съм ставал световен шампион … Но идва момент, в който човек трябва да се откаже, няма как…

 


- Тъжно ли Ви е, че сега няма такива състезатели?
- Тъжно ми е… Наистина… Няма как да е друго, когато виждам, че щангите замират, не знам след няколко години дали ще има национален отбор дори… Нещо куца в системата и трябва да се вземат мерки. Ако всичко продължи по този начин, скоро ще имаме едва по един състезател, който да ни представя на международно ниво, а 
по мое време в една категория имахме по няколко равностойни щангисти, потенциални медалисти и Абаджиев се чудеше кого да предпочете. А сега няма… Едва се събират 3-4 в целия отбор, които могат да се класират до осмо място на голям форум. Навремето бяхме 20 състезатели, равностойни. Христо Христов печели медали при юношите, но за мъжете още му е рано.
 

- Има ли нужните качества да стане олимпийски шампион един ден?
- Има, разбира се, много добре се развива, просто още е рано. Трябва да натрупа още малко възраст и тренировки. Всичко зависи от него. Ако тренира и е постоянен, ще успее!

 

 


- Психическата устойчивост доколко е важна в този спорт? Как се постига максимална концентрация, когато излезеш за своя опит?
- Индивидуално е при всеки. Аз още в тренировъчната зала се концентрирах и когато излезех на официалния подиум, забравях за абсолютно всичко наоколо – за камери, за публика в залата. 
В главата ми оставаше единствено мисълта как да вдигна щангата и това е.

 

Но има състезатели, които не успяват да го постигнат, тъй като са със слаба психика. Те на тренировка могат да вдигнат и 200 килограма, а на официалния подиум не могат да се справят дори със 180. 
 

- Като треньор след това как помагахте на Вашите състезатели да преодолеят притеснението?
- Винаги съм им казвал, когато излязат на подиума, да не мислят за нищо друго освен за щангата, да се съсредоточат върху нея и да си изпълнят движението красиво. Когато излезе на подиума обаче, всичко зависи от състезателя, там вече треньорът не играе роля. 


- Кои са по-интересните кътчета, на които Ви отведе спортът по света?
- Както вече казах, няколко години прекарах в Япония. Там наистина е невероятно. Културата е много по-различна от нашата и възпитанието на хората е на много високо ниво, изключително трудолюбиви са, внимателни . В Австралия съм бил също, там природата ме впечатли.  


- Оттук нататък за какво мечтаете?
- Аз съм постигнал всичко, за което съм мечтал. Искам да си почивам, да съм жив и здрав и това е. 


- А за спорта у нас каква е Вашата надежда?
- Надявам се, че от федерацията ще измислят как да задържат децата в залите, за да започнат пак да печелят медали и да прославят името на България. 

 

 

 

 

ПОЛИНА ПЕТРОВА

Снимки ПЛАМЕН ГУТИНОВ
 

Още от "На спортна вълна":
 

Коментари

Новини Варна