Спорт

08:03 | 19 декември 2018

Обновен: 20:32 | 25 април 2024

Красимир Балъков: СП САЩ’94 беше върхът на нашето поколение футболисти

Когато човек силно иска нещо, ако е здрав и има късмет, може да го постигне, убеден е един от най-добрите български полузащитници за всички времена, който гостува в рубриката „На спортна вълна“

По материала работи: Слав Велев

Красимир Балъков: СП САЩ’94 беше върхът на нашето поколение футболисти

Красимир Балъков е един от най-добрите полузащитници в българския футбол за всички времена. Избран е в идеалния отбор на световното първенство през 1994 година, когато България заема четвърто място.

Носител е на Купата и Суперкупата на Португалия със „Спортинг“ (Лисабон). Обявен е за най-добър футболист в португалската Суперлига през 1992 г. Носител е на Купата на Германия с отбора на Щутгарт, финалист за КНК, двукратен носител на Купа „Интертото“. Определен за най-добър играч в Щутгарт, с най-висока заплата (6 млн. марки годишно) от всички играчи в Бундеслигата. На 29 май 2003 г. е прощалният му мач в Щутгарт между „Дрийм тим“, съставен от световни звезди като Бебето, Юрген Клинсман, Томас Хеслер, Гуидо Бухвалд, Роберт Просинечки и др., (както и български звезди като Борислав Михайлов, Наско Сираков, Йордан Лечков, Емил Костадинов, Петър Хубчев, Любослав Пенев) срещу отбор, съставен от негови бивши съотборници - Дунга, Джоване Елбер, Фреди Бобич и др. От юли 2003 г. става помощник-треньор на Щутгарт.От 2018 г. се завръща начело на родния „Етър“, клуба от Велико Търново, от който започва кариерата му като футболист.

- Господин Балъков, вашият „Етър“ и „Черно море“ са преки конкуренти за място в първата шестица. Каква е вашата прогноза за развоя на това съперничество?

- Трудно може да се каже… Разбира се, на базата на точките, които имаме и двата отбора, се очертава наистина съперничеството за шестото място. Но ние сме реалисти, играем мач за мач, позицията нито сега, нито след края на първата фаза от шампионата не е решаващ фактор за нашето развитие. За нас е важно да съберем колкото може повече точки, за да се измъкнем от зоната на изпадащите, но, както знаем, апетитът идва с яденето, човек може да си помисли за нещо по-голямо, но сега не е моментът, сега е момент да се играе и да се печелят точки.

- Какво мислите за настоящия формат на Първа лига?

- Интересен е. Не съм аз човекът, който трябва да каже дали е най-правилният, но мисля, че по този начин първенството има по-коректен вид, тъй като дава по-голям стимул и на тези отбори, които са във втората осмица, да играят до края на първенството - ако станеш първи, играеш бараж, който може да ти даде място в евротурнирите. Има различни първенства в различните държави, тук е взет един модел на сходни държави като нашата. Смятам, че е добре засега този модел.

- На 17 ноември се навършиха 25 години от паметната победа над Франция, която ни класира за Световното първенство в САЩ през 1994 г. Разкажете какво си спомняте за мача на стадион „Парк де Пренс“!

- Сигурно феновете си спомнят повече от нас, футболистите, които бяхме на терена, защото ние бяхме хората, които успяхме да извоюваме тази победа, която ни даде шанс след това да се преборим за четвъртото място в света. Разбира се, това беше изключително важен момент за нашата генерация, не един път сме говорили за това. Вече е станало нещо като традиция да се празнува този ден, тъй като е най-големият успех в българския футбол. Да се надяваме, че на тази основа ще може да се надгради и един ден да има отново добър национален отбор, но ще ни трябва доста време.

- Реално ли е това да се случи и не тръгва ли всичко от работата в детско-юношеските школи и в този ред на мисли налагането на чужденци в Първа лига, което се случва в последните години, не демотивира ли младите играчи?

- Нито едното, нито другото, ако се прави, както трябва. Ако махнем чужденците, ще видим, че ние нямаме достатъчно качествени футболисти, за да направим едно добро първенство. Ние трябва да имаме чужденци, а проблемът не е в това, че на класните българи не им даваме възможност да играят, проблемът е, че те не са конкурентоспособни на чужденците, дори на тези, които идват да играят в България. Разбира се, има и недотам качествени чужденци, които играят в нашето първенство. За мен трябва да се направи по-балансирано привличане на чужденците и, разбира се, на нашите таланти, които са конкурентоспособни, да им се дава шанс да играят. Изпуснали сме много време след 1994 г. за правилна работа с децата и юношите, за да имаме сега повече добри футболисти. Затова казвам, че чужденците в българското първенство не са проблем. Ако кажем добре, ще вземаме по-малко чужденци, ще налагаме българи, тогава първенството ни ще падне като ниво.

- Къде се къса нишката всъщност, кога изпуснахме този шанс да продължим добрата тенденция от вашето поколение?

- Още по наше време. Може би е стечение на обстоятелствата. Не може да бъде само един факторът. Промяната, която дойде, оказа влияние, начинът на мислене също се промени, интеграцията в Европа. Това са много фактори... Оттук нататък е въпрос на търпение и на правилна работа.

- А работи ли се правилно?

- Опитваме се, доколкото ни позволяват условията и доколкото с механизмите на държавата може да получим подкрепа. В този модерен и динамичен живот, който водим и към който се напасваме в момента като нация, едно е ясно, че без средства никакъв бизнес не може да се прави. Първо трябва да се осигурят средства, след това условия за работа и чак тогава да се прави продукт. Ние някои от тези неща ги прескачаме и се опитваме да правим къщата от средата нагоре.

- Заговори се усилено за това България да домакинства световното първенство по футбол през 2030 г. заедно с Гърция, Сърбия и Румъния. Смятате ли, че това е реално да се случи?

- Това е един шанс да подобрим условията си за работа и ако се случи, ще бъде най-доброто. Когато получим такава възможност, ще може да правим спортна инфраструктура, стадиони – поне 3-4 да се направят, качествени, модерни, както ги има навсякъде. Ние сме единствената държава, в която няма създаден нов стадион освен „Лудогорец Арена“ в Разград, всичко друго е коригирано, пооправено, понапудрено, но нямаме нищо ново от 1989 г. досега.

- А имаме ли ресурса да изградим подобни бази, което да се случи и в срок, че да домакинстваме подобен форум?

- Много държави, близки до нас, успяха да построят и бази, и стадиони. Проблемът тук е глобален, може би не е само футболен, а е държавен и трябва да се реши на високо ниво. Както се казва в една поговорка – има ли желание, има и път, така че ако има желание – ресурси ще се намерят, за да може да се осъществи това, което трябваше да бъде направено много отдавна.

- Ще Ви върна отново назад във времето, когато националният отбор беше силен и Вие бяхте част от него. Какво означава за Вас, че сте носил фланелката на България?

- Фланелката на България за един състезател означава винаги едно и също – гордост и чест - така е било за нас и за поколенията преди нас, така трябва да е и за тези, които сега я носят. Ако тези чувства ги няма, значи на този футболист мястото му не е в националния отбор.

- Вие станахте част от идеалния отбор на световното първенство през 1994 г. Как се стигна до този феномен в българския футбол, до успеха тогава?

- С игрите, които показахме, заслужихме и мястото, което заехме на световното първенство. В идеалния отбор влязохме аз и Христо Стоичков. Как се стигна до това, може да каже само комисията, която ни е избрала. Тя беше съставена от големи имена, все хора, постигнали нещо значимо във футбола. Беше изненада за мен, че влязох в този идеален отбор, тъй като нямах нито един вкаран гол на световното първенство, явно ги е впечатлил начинът, по който съм играл, оценили са комплексното ми представяне. Това може само да ме радва и да ме прави изключително горд.

Положително беше и за България – двама футболисти от националния отбор да бъдат в идеалната единадесеторка на световно първенство не се е случвало никога.

- Връщате ли се понякога назад в спомените към онова време?

- Понякога… Особено като дойде датата на мача с Франция на „Парк де Пренс“, която се чества всяка година. Където и да отидем в България, винаги ни свързват със световното първенство в САЩ, с успехите на нашето поколение футболисти. Няма как да го забравим, никога!

- Вие самият защо се насочихте към футбола и на каква възраст започнахте?

- Начинът на живот ме насочи. Аз от малък бях по дворовете на училищата и ритах тогавашните топки, които бяха доста скромни в сравнение с днешните. На село дори сме играли с парцалена топка, защото нямахме друга. Детството ми ме насочи към спорта. Тогава имаше спортни училища и за мой късмет имах възможността да вляза в едно от тях и да го завърша.

- Този ентусиазъм и любов към футбола имат ли ги и днешните деца? С какво са по-различни от децата преди?

- Любовта към футбола я е имало и я има у много деца. Постоянството обаче се среща все по-рядко. Това е обяснимо поради простата причина, че животът стана много по-различен и по-динамичен. Светът е отворен изцяло, не като преди, технологиите също значително напреднаха. Всичко това доста разсейва младите хора от това да спортуват целенасочено и да се концентрират в нещо, което след това да им донесе успех.

- Помните ли първия си мач с националната фланелка?

- Мисля, че беше в Дания... Влязох второто полувреме. Човек не знае как ще му потръгне кариерата и първото участие в националния отбор на тези години, на които аз бях, беше голямо изживяване за мен.

- Кои са треньорите, които оставиха следа във Вашата кариера?

- Всеки треньор, който съм имал, е оставил някаква следа, но най-много са ми повлияли Васил Матев и Георги Василев. Васил Матев ме пое от самото начало, бях в пети клас, когато започнах, и ме изведе до мъжкия футбол, все още поддържам контакт с него. При Георги Василев бях осем години, той ми даде насоката и ме дооформи като играч, за да вляза по-късно в световния футбол.

- Сега вече и Вие от гледна точка на треньор коя задача намирате по-трудна и отговорна – на играча или на треньора?

- Несравнимо е. Ролята на играча е много по-хубава, не е лесна, но е по-приятна, отколкото на треньора. На треньора отговорността му е огромна. Един лиценз не е достатъчен, трябва да умееш да бъдеш гъвкав и във всяка една ситуация да можеш да реагираш адекватно, да имаш здрави нерви, за да си изпълняваш добре работата.

- Кое е основното, което искате да предадете на Вашите футболисти?

- Искам да им предам всичко онова, което съм видял и което съм научил в световния футбол на базата на късмета, който съм имал да изляза рано в чужбина. Основните неща, които искам от тях, са да работят, да бъдат концентрирани, да бъдат дисциплинирани и да вярват в себе си, защото без вяра нищо не се постига. След това идват вече спортно-техническите елементи, тактики и всякакви други неща.

- Имате редица успехи не само с националния отбор, но и на клубно ниво както в България, така и в Португалия и в Германия, кои са най-ценните за Вас?

- Всичко, което съм постигнал на база индивидуални качества или на колектива, в който съм участвал, ми е еднакво скъпо. Върхът, разбира се, е представянето ни на световното първенство в САЩ.

- С какво допринесе за развитието Ви възможността да се реализирате в португалското и в немското първенство?

- С много неща. От една страна, качествата ми като футболист повлияха това да се случи, а и стана благодарение на постепенното ми израстване. От България отидох в португалското първенство, което е на по-високо ниво от нашето. Адаптирах се по най-добрия начин, взех всичко позитивно и добро, което можеше да се вземе, същото направи и настоящият треньор на „Черно море“ Илиан Илиев, който също игра в Португалия. След това „скочих“ в едно от най-силните първенства в Европа – немското. Бях вече подготвен, там научих много и го използвам и до ден днешен, вече като треньор.

- Какво Ви даде и какво Ви отне решението да се посветите на футбола? Съжалявал ли сте някога, че поехте по този път?

- Знам какво ми е дал, не знам какво ми е отнел, досещам се, но за да съм категоричен, трябва да съм имал живот, различен от този, за да сравня, а аз не съм имал. Знам, че ми отне време, за да бъда близо до семейството си и до децата си, за което съжалявам, но децата ми вече са големи, дори станах и дядо. Но то винаги е така, когато човек взема нещо, дава и от себе си.