Мария Чиприянова: Художествената гимнастика е красив спорт, но само, който е с характер, успява в него!
Когато създадох „ЧАР-ДКС“, сякаш се преродих, работата с децата ми дава много сили и емоции, призна дългогодишната треньорка в рубриката „На спортна вълна“
Публикувана: 5 Sep 2018 | 8:50
Снимка Пламен Гутинов
 
 
ПОЛИНА ПЕТРОВА
 
 
Мария Чиприянова създава първия отбор по художествена гимнастика във Варна. Обявена е за треньор на столетието, избрана е и за почетен гражданин на Варна. От 1989 г. създава самостоятелна школа по художествена гимнастика, която прераства в СК ”ЧАР-ДЗИ”, а от 1997 г. вече е „ЧАР-ДКС“. Пътят й в художествената гимнастика винаги е бил подчинен на девиза "Да работиш с мен - трябва винаги да си на върха, а да си на върха - трябва да си с характер". Мотото е окачено на видно място в треньорската й стая, където винаги има и пресни курабийки, изпечени от самата госпожа Чиприянова. Тя ги нарича медалчета и черпи с тях всеки, който ги е заслужил заради труда, който е положил. 
 
 
- Г-жо Чиприянова, през тази година честваме 65 години, откакто Вие сте „довела“ художествената гимнастика във Варна. Какво си спомняте за началото?
- Пристигнах във Варна по разпределение, след като завърших  физкултурния техникум в Пловдив. Спомних си, че в началото бях малко притеснена, тъй като никой не ме посрещна на автогарата, но за моя изненада и късмет шофьорът, като разбра, че никой не ме чака, попита къде трябва да отида и ме заведе до адреса. След десетина дни ме назначиха като учителка в училище „Стефан Караджа“. Бях много щастлива. Директорката, тогава беше другарката Мутафова, ме посрещна много мило. Децата бяха палави, но аз бързо намерих подход към тях. Направиха ме класен ръководител на 5а клас. Имам прекрасни спомени за това училище. След една година ме поканиха в Пионерския дом като завеждащ физкултурния отдел и там създадох кръжок, но междувременно ние с Елена Атанасова и Любка Василева направихме отборче по художествена гимнастика. Само аз знаех упражненията. Включихме и една балерина – Маргарита Йолова, както и Димитричка Илиева – тогавашна състезателка по спортна гимнастика. Нямахме треньор, сами правехме всичко. После помолихме председателя на БСФС, тогава Никифор Никифоров, и на хонорар ни пое Кунка Чехларова – дългогодишна, много мила треньорка по спортна гимнастика. Тренирахме в Юнашкия салон. Художествената гимнастика е разновидност на спортната и движенията са близки, но по-меки.  Така създадохме първия отбор. Аз станах окръжен първенец. След две години ме приеха във ВИФ, тъй като ни бяха предупредили, че трябва да имаме двегодишен трудов стаж, за да кандидатстваме, а аз бях твърдо решена да продължа образованието си. Когато тръгвах, се разделих много мило с Пионерския дом и с момичетата от отбора. След мен се върнаха тези, които завършваха ВИФ - Минка Ванкова, Людмила Кечеджиева, Доля Петрова. Аз, вече студентка във ВИФ, бях включена в първия ни национален отбор по художествена гимнастика през 1957 г. 
 
- Как стана така, че се насочихте към спорта още от дете?
- Явно ми е по природа. Учех в Свищов и си спомням, че организираха крос за трети март, на който учителката ни не искаше да ме пуска да участвам, тъй като смяташе, че съм доста слабичка, и се притесняваше да не припадна по трасето. Аз й казах, не, сигурна съм, че ще успея, и като хукнах, та се класирах на първо място. Оттогава всички смятаха, че аз съм спортистката на випуска. Петима души кандидатствахме във физкултурния техникум в Пловдив и приеха мен и още едно момче. Там имаше учителка и по спортна гимнастика, и по художествена, но първите движения в спорта аз научих от Златка Пърлева, една от първите гимнастички на България. Тя самата беше научила упражненията от една рускиня. Предаде ги на мен, а аз след това ги предадох тук, във Варна. 
 
- Какво според Вас дава гимнастиката на подрастващите?
- Като дългогодишен треньор мога да кажа, че дава красива фигура благодарение на упражненията, учи на добро поведение, аз много държа на добрите обноски. Художествената гимнастика е придружена с музика и ние се стремим движенията да отговарят на музиката. Съчетано всичко това е много красиво. 
- Кое е най-важно за успеха на една гимнастичка и музиката ли се избира първо при поставянето на ново съчетание?
- Комплексни са нещата и се допълват. Когато треньорът поставя едно съчетание, първо избира музиката и след това определя движенията на гимнастичката. Сегашната художествена гимнастика е много сложна, много трудна. Много е красива, но само който е с характер, може да успее. Не съм очаквала, че толкова години ще работя като треньор по художествена гимнастика. Аз създадох школата по покана на ръководството на ДКС през 1989 г. Сега тя носи името му – „ЧАР-ДКС“. 
 
- Създали сте доста шампионки през годините, как подбирате децата, с които да работите?
- Първо ги подбирам по качества, разбира се. С няколко упражнения веднага виждам кое от тях може да напредне. Наистина, доста са моите възпитанички, които постигнаха успехи в спорта. 
Румяна Стефанова и Деспа Кателиева са първите ми шампионки от  четвъртото световно първенство,  проведено през 1969-а в току-що построения Дворец на културата и спорта тук, във Варна. През 1981 г. Здравка Чонкова  стана медалистка от  световно първенство.
Когато създадох школата към ДКС, нямах намерение да я превръщам в клуб. Но директорът на ДКС тогава - Симеон Симов, като видя, че сме събрали 120 деца, попита – „Е, как, ние не сме ли клуб?!“ и настоя да станем. Така до ден днешен. 29 години от създаването му ще отпразнуваме на 1 ноември. От 20 години в клуба работи и Филипа Филипова, моята малка дъщеря, която стана световен шампион в Сараево през 1989 г. От 10 години е главен треньор на клуба.
 
- Това, че Филипа също се посвети на художествената гимнастика, радва ли Ви?
- Разбира се. Клубът израсна много, защото тя освен таланта, който е наследила от мен, има и голяма фантазия, усъвършенства се и в работата си с Нешка Робева в продължение на пет години. Нешка Робева е треньор, който знае как се изгражда един състезател и как се извежда до върха. След като Филипа с таланта и опита, който беше придобила като състезателка, започна работа в клуба, той напредна много. Много треньорки  преминаха през „ЧАР-ДКС“. Във Варна има общо 4 клуба и във всеки един от тях работи моя възпитаничка, на която аз съм дала частица от моята младост, от моите знания, от моя опит и много се радвам на техните успехи. 
 
- Как се изгражда тази специална връзка между треньор и състезател?
- Казват, че съм добър човек. Работя, без да викам, гледам да насърчавам състезателките си, да ги мотивирам с добро да постигат успехи. Но който иска да стигне върха, трябва да умее да издържа на изискванията на големия спорт. 
 
- Трудът или талантът е решаващ?
- Много талантливи състезатели не успяха... Според мен успехът е 10% талант и останалото е труд. Един талантлив състезател, ако не е упорит и трудолюбив, нищо няма да  се получи.
 
- На каква възраст е най-подходящо да започне да се тренира художествена гимнастика?
- Най-хубавата възраст е пет години. Когато едно дете дойде в залата и се крие зад майка си, аз казвам, хайде още малко да порасне и тогава елате отново. Някои деца обаче идват, влизат наперено, казват си името. Аз приемам всички. Веднъж месечно каня и родителите в залата и показваме какво са научили децата. Изградила съм си такъв стил на работа. Което дете има талант, то се откроява и продължава напред. Аз имам поглед над работата на всички колеги, но освен че ръководя клуба, аз работя с най малките, защото в най-ранна възраст трябва да има опитен човек, който да притежава подход и да раздава обич. След всяка тренировка аз нарязвам на децата ябълчици или им наливам сокче, понякога им правя курабийки. Не го правя, за да ги спечеля по този начин, аз искам да ги възнаградя за труда, който те са положили. 
 


 
 
- С колко деца работите и колко са всички състезателки в клуба?
- От 100 нагоре, около 120. Високото спортно майсторство са около 50, разделени в различни категории. 
 
- Има ли интерес сред децата към художествената гимнастика?
- Да, но има и такива, които се отказват. Най-често това се случва, когато с родителите не вървим в една посока, когато се поддават на капризите на децата. Има и други клубове, някои решават да опитат там, като мислят, че ще е по-добре. 
 
- Споменахте, че съвременната гимнастика става все по-трудна. Доволна ли сте от посоката, в която се развива?
- Разбира се... Когато гледах последното световно първенство, а и световните купи, се насладих на това колко много са израснали всички гимнастички, колко красота има в движенията им. Не може да става дума за сравнение с първите години, когато ние се състезавахме, но всяко начало е трудно, особено когато няма специалисти, с които да работиш, а се опитваш сам да постигнеш всичко. Един треньор, за да успее, на първо място трябва да обича децата, с които работи, да е музикален и да има дарба. Винаги съм си мислела, че аз от Бог съм надарена с този талант и съм щастлива, че и Филипа го е наследила.
 
- Получили сте много признания през годините, кое Ви е най-скъпо?
- Всички са ценни за мен. Аз съм първата жена майстор на спорта във Варна през 1962 г., през 1969 г. станах заслужил треньор. Определена съм и за треньор на столетието, избрана бях и за почетен гражданин на Варна. Винаги съм казвала, че всички тези признания не са само за мен, а и за целия спорт, за всички, колежки и състезателки, с които съм работила през годините. Аз съм израснала и благодарение на тях, те са ми помагали, както и аз на тях. 
 
- Ваши състезателки са представяли България на различни международни турнири. Какво е било чувството да ги гледате, когато защитават цветовете на страната си?
- Аз съм давала състезателки на националния отбор, но самата аз не съм пътувала заедно с тях на турнири, това не ми е попречило да съпреживея всяко тяхно състезание и всеки успех. Никога няма да забравя Румяна Стефанова, която ми изпращаше картичка от всяка страна, в която пътуваше заради спорта. Когато загинаха Руми и Албена Петрова, аз бях в Триполи, Филипа беше на 4 години, а кака й на 14. Тъй като мъжа ми го изпратиха като треньор по футбол там, и аз трябваше да замина. Там бях учителка отново по физическо и бях научила всички момичета да играят художествена гимнастика. Точно тогава Руми и Албена загинаха и аз в тяхно име реших да се върна в България, направихме по-късно и турнир в тяхна памет, който се провежда до днес. Когато се върнах тук, друг беше назначен на моето място. Имаше и години на разочарование, но тази школа, която създадох към ДКС, ми дава успокоение, като че ли се преродих с нея, защото наистина Бог ми даде отново сили, децата ми възвърнаха тази емоционалност и обич към спорта и наистина съм много благодарна за това!
 
- Какво Ви даде и какво Ви отне решението да се посветите на спорта?
- Даде ми, на първо място, здраве. Аз наскоро навърших 83 години, а на тази възраст много хора почиват. Отклоних се малко от тенденцията... Малко преди да се пенсионирам, създадох школата и не можех да я оставя на младите изцяло, трябваше някой да им помага. А какво ми отне? Аз съм съпруга на Иван Филипов, който е дългогодишен футболист и треньор и трябваше да го подкрепям. Отгледахме две деца в едно сплотено семейство, нищо не ни е липсвало, може би малко повече време за личен живот. Не съжалявам за нищо, обичам си дома, децата ми са плътно до мен в клуба... 
 
 
- За какво мечтаете оттук нататък?
- Пожелавам здраве на всички и тези деца, които са при Филипа, да я слушат, родителите им също, защото тя е наследила таланта от мен, но опитът при Нешка Робева я направи треньор, който умее и знае до каква степен да изисква от състезателките си. Има собствено виждане и когато родителите на състезателките я подкрепят, има успехи. Радвам се на всички момичета, с които съм работила, като започнете от Валерия Динкова, Златена Кисьова, Данина Тодорова, Радина Филипова, сега Симона Дянкова – едно дете, което на шест години го доведе майка му при мен, три години след това я пое Филипа и до днес не са се разделили, винаги я търси за помощ и съвет, когато нещо я притеснява, Филипа винаги е до нея. Надявам се, че Филипа ще продължи тази школа с помощта на всички треньорки в клуба, те също са като мои деца. 
 
 
Още от "На спортна вълна": 
 
 

Александър Николов: Първият винаги остава в историята


Милен Петков: Трябва да си смел, за да играеш футбол


Денислав Коджабашев: Мечтая за медал от параолимпиада и за хубаво семейство


Иван Мартинов: Най-ценната победа винаги е следващата


Захари Дамянов: Оттеглих се, когато бях на върха


Станислав Станков: Искам да подобря отново националния рекорд!


Стефан Станчев: „Черно море“ ще е сериозен отбор през новия шампионат


Станимира Петрова: Искам да стъпя на олимпийския връх!


Галина Георгиева: Лесно е да постигнеш успех, по-трудно е да го защитиш!


Красимир Дунев: Спортната гимнастика е моят живот!


Бранимир Балчев: Трябват ни здрави мачове в Европа!


Симеон Христов: Участието в Шампионската лига е отплата за всичките ни усилия през годината

 

Сергей Стоянов: Перфектното изпълнение, а не трудността носи успех в гимнастиката


Божидар Златанов: Искам да стана като Йордан Йовчев и Красимир Дунев


Николай Кънчев: Казвали са ми, че съм роден за треньор


Ани Станева: Ушу ме смири, даде ми баланс!


Цонка Господинова: Леката атлетика е основата на всички спортове


Силвия Георгиева: Всеки старт е празник за мен


Ивайло Маринов: И до днес всички ми казват „шампионе“


Огнян Илиев: Щастлив съм, че бях треньор на най-изявените български тенисисти в последните 20 години

 

Кристиян Георгиев: Най-важното е да имаш хъс и желание за победа!


Никола Карастоянов: Най-трудно се играе като фаворит!


Живко Николов: Спортът изгражда твърди и уверени личности


Христо Христов: Когато завоюваш короната, трябва да я защитаваш


Тодор Каменов: Манталитетът на победител се изгражда най-трудно


Мариян Огнянов: Всичко, което имам, го дължа на футбола


Стефан Георгиев: Големият ми успех във волейбола тепърва предстои


Красимир Димов: Максималист съм – и в спорта, и в живота!


Никола Петров: Плуването е полезен спорт, добре е да се изучава в училище


Асен Великов: Най-много дължа на треньорите от Варна!


Георги Илиев: Да играя в „Черно море“ за мен е сбъдната мечта!


Eмануел Луканов: Имам още много да дам на Черно море!

Коментари ( 0 )