Галя Николова, тъкачка: Научих се да превръщам всяка грешка в ефект!

Запознах се с Галя на Улицата на занаятите във Варна преди няколко месеца, а имах чувството, че вече съм я срещала. Толкова леко потече разговорът, все едно винаги сме се познавали. Всъщност аз бях чувала вече за нея от учителката й Дарина Апостолова. Тя ми бе споделила, че има две ученички, които продължават занаята – Галя и Милена. И когато влязох в ателието на Галя, директно я попитах – вие Галя ли сте или Милена. На нея й стана забавно и така започна нашият разговор с усмивка и споделена добра енергия. Паметната среща на Галя с Дари е била преди 6 години, оттогава тя тъче почти всеки ден. При нея идват и много деца, които тя от своя страна учи на занаята.

- Галя, разкажи ми повече за тъкачеството?

- Това е един от старите занаяти. Чрез него са се изработвали и продължават да се изработват изделия за бита, облекло, както и предмети за украса. Аз съм изключително щастлива, че се занимавам с този занаят. Невероятно е усещането да направиш нещо със собствените си ръце, а не просто да си го купиш от магазина. Много е ценно, защото в него влагаш собствените си представи за красота, естетика, символика, а дори и практичност. Аз попаднах на този занаят съвсем случайно. По образование съм инженер и 25 години съм се занимавала с компютри, обаче в момента, в който седнах зад стана, забравих за всичко останало. Сега компютърът почти не присъства в моето всекидневие и съм щастлива. За съжаление, хората от новото поколение вече не знаят какво е стан, не са виждали, не се замислят, че тъканите могат да се правят и на ръка. Затова децата и младите хора проявяват голям интерес, когато ме видят да тъка. Много е обсебващо да седнеш зад стана и да започнеш да тъчеш.

- Теб какво те подтикна да се занимаваш с това?

- Нещо съвсем конкретно. Бях правила ремонт вкъщи и на чаша бира разказвах на моята приятелка, че си представям килима, който ми трябва, но не мога да го намеря. И тя предложи – хайде да го изтъчем! Започнахме да търсим стан, мислехме да го вземем от някоя баба, стар, да си изтъчем килима и да го изхвърлим. Не се получи обаче, защото се оказа, че старите станове не са съхранени добре и не вършат работа. Започнахме да търсим нов стан, но попадахме на канадски, американски и т.н., които се оказаха доста скъпи, цената им беше от порядъка на хиляди долари… Почти бяхме се отказали от нашата идея, когато попаднахме на обява – дърводелец изработва станове във Варна. Веднага отидохме и поръчахме. След два дни попаднахме на друга обява – за курс по тъкачество във Варна. Това беше вторият и последен курс в града, след това друг не е имало. За мен това бяха знаци и ние с приятелката ми решихме да им се доверим и да ги последваме. Нещата се подредиха. Отидохме на курса, идеята вече беше набрала инерция. Попаднахме на страхотни учители – Веселин Фесчиев и Дари Апостолова. Те са учители в истинския смисъл на думата. Не пестят нищо, не крият нищо, предават занаята с най-голямата любов и ентусиазъм, който може да си представи човек. Седнах зад стана и се омагьосах.

- Какви са спецификите на тъкането?

- С моята приятелка, с която продължаваме и до днес да работим заедно, много обичаме да експериментираме с материали. Тъкали сме от памучен плат, нарязан на ленти, случвало се е дори да режем старите дънки на ленти и да тъчем с тях. Също с канап, с манила, с трико. Сега имаме намерение да тъчем с кожени ленти. Самият стан дава възможност за много интересни експерименти. Чергата като предмет в бита напоследък се смята за непрактична вещ, не бих казала, че хората много я купуват. Затова решихме да потърсим по-различни приложения на занаята. Първо започнахме да тъчем парчета, от които правим чанти. В началото ги шиехме сами, после започнахме да работим съвместно с кожари. Получават се добре, тъй като са уникални, няма как да се направят две еднакви чанти, дори и да искаме. Носят топлината, която дава вълната, и мисля, че се харесват. Започнахме да правим и бижута, комбинирани с дърво или кожа. Стремим се да използваме естествени материали, такава е идеята на занаята. Търсим различни приложения. Изработваме и тъкани полилеи, които се комбинират с нашите черги. Правим също пуфове, които обличаме в тъкана калъфка.

- Какво се случва на практика, когато застанеш зад стана?

- Станът, на който работя, е хоризонтален. Той има задно и предно кросно, като на задното кросно е навита основата, а на предната се навива изтъканата тъкан. Предимството на хоризонталния стан е, че при него тъкачът си помага с педали. С педалите и нищелките аз успявам да повдигна кончетата на основата – едното нагоре, другото надолу. Когато се натисне педала, се отваря процеп – дзеф. Така се нарича и нашето ателие – „Дзеф“. През този дзеф преминава совалката с вълнения конец - вътък. Когато сменям педалите, кончетата, които са били нагоре, отиват надолу и така се кръстосват вътъкът и нишките на основата. По този начин се получава самата тъкан. Нишката се прибира към изтъканата част с бърдо, като трябва да се натиска много здраво. Техниката, която използвам, е най-лесната и бързата, нарича се лито и при нея се изтъкават около 15 см за един час, и то при положение, че не се сменят често цветовете. А най-бавната е килимената техника, известна още като късана. При нея не се ползва совалка, а се тъче с отделни кълбенца в зависимост от фигурата. Някои фигури се тъкат с 25 и повече кълбенца. Тъче се бримка по бримка и става наистина много бавно - един сантиметър се прави за един час и съответно изделията, изработени по този начин, са по-скъпи. Съществува и техника, ефектът от която е, че върху изтъканата тъкан се получава нещо като бродерия, която се прави по време на тъкането. Има също така сплиткови и жакардови техники, които също са популярни. Всичко става бавно. Процесът на изработване на една черга не се изчерпва с тъкането. Преди това вълната се боядисва ръчно, след това тя трябва да се навие, да се изтъче, да се отдели от стана, да се навържат кончетата две по две, за да не се разтъче. Всичко отнема време, но когато човек го прави с любов, не му тежи.

- Има ли интерес към този занаят, какви са наблюденията ти?

- Определено. Убедена съм в това! В момента интересът към старите занаяти, към традициите се завръща. Интересът към българските шевици също. Към много неща, които се правят ръчно. Доказателство за това е големият брой ученици, които имаме, има дори записани, които чакат, тъй като не можем да обърнем внимание на всички. Непрекъснато водят при нас групи с деца, които искрено се палят от занаята. Така че има надежда…

- Какво мислиш за максимата, че занаят се краде, а не се научава?

- Не съм съгласна с тази максима. Лично аз смятам, че е много хубаво да научиш някого на нещо. Освен това ние сме толкова малко занаятчиите, че не можем да бъдем конкуренция, не можем да си пречим, можем само да работим заедно. Ние работим заедно с Дари, с Веско Фесчиев. Всеки си има собствен стил и когато се съберат изделия на различни автори, тогава се получава много по-пълно представяне на занаята.

- Разказа ни как тъчеш, а случвало ли ти се е да разтъкаваш?

- Ох, да, естествено (смее се…). Това беше едно от първите неща, които нашият учител ни караше да правим. Разтъкаването отнема много повече време, отколкото тъкането, не е както при плетката. Когато станах по-опитна, се научих грешката да я превръщам в ефект. Невинаги се получава, естествено, но понякога става… Така стават интересни неща. Едно време нарочно са правили, не грешки, не са повтаряли симетрично фигурите и това се е смятало, че е против уроки. Винаги може да се измисли нещо…

- От колко време се занимаваш със занаята? Кога беше тази паметна среща с Дари и с Веско Фесчиев?

- Преди 6 години. Като много други фирми и ние започнахме от гаража… Там сложихме първия си стан. След това успяхме да си направим ателие и от 4 години работим в него. Вече забелязваме, че хората, които се интересуват, започват да ни търсят. Идват целенасочено, за да си купят нещо – било за подарък, било за дома…

- Как подбираш цветовете, с които работиш?

- Първо всичко се ражда във фантазията ми. Много е хубаво, когато имаш наистина голям избор, а вълната има такива цветове и когато ги погледнеш, те просто ти се подреждат пред очите във всякакви комбинации.

- Влияеш ли се от настроението, в което се намираш в момента, при своята работа?

- Ще кажа нещо, което първо чух от Дари и се стремя да го спазвам. Когато не съм в настроение, казва Дари, аз не сядам да тъка. Не искам моята отрицателна енергия да отиде в това, което правя. Затова, когато няма настроение човек, просто не му върви и по-добре да прави нещо друго.

- Колко време на ден работиш в ателието и всеки ден ли?

- Аз нямам чувството, че ходя на работа. Почиваме в неделя и понеделник, защото все пак се натрупва физическа умора. Освен това не може да се работи по осем часа, защото натоварването не е малко. Понякога съм си тръгвала с мускулна треска. Може би по 5-6 часа на ден зад стана е максималното.

- Спомена, че си се насочила към този занаят с идеята да изтъчеш черга за своя дом. Сега имаш ли неща, тъкани от теб, в дома си?

- Не (смее се…). Потвърждавам правилото, че обущарят ходи бос. Още не съм стигнала дотам да имам време да изтъка за себе си нещо… Но ще го направя!

- Подаряваш ли на приятелите си свои изделия?

- Да, много обичам! Те гледат на подаръка ми като на емоционален жест, а не го приемат като предмет за бита.

- Дари дава ли ти съвети все още?

- Изключително много си помагаме с Дари. Аз казах вече, тя е учител, който не крие абсолютно нищо от учениците си. Споделяме си доста, имаме общи планове и много добре работим заедно. По същия начин подхождаме и ние със своите ученици.

- А на какво искате да ги научите?

- Когато човек седне зад стана, първото нещо, което трябва да знае, е, че му трябват много търпение и упоритост. И после искам да ги науча да се вглеждат вътре в себе си, да правят това, което им харесва, независимо от всичко, защото има и комерсиална страна на нещата. Най-хубаво е, когато направиш нещо, което на теб ти харесва.

- Спомняш ли си първата черга, която си изтъкала?

- Да, разбира се… Както ви казах в началото, тъчахме двете в гаража на един стан. И на смени – първо едната, после другата. Така че произведението ни беше общо. Една черга в бяло и лилаво – страхотна се получи. Тя се продаде по интернет в Канада. Спомням си, че когато отидохме до пощата, за да я изпратим на клиентката, а тя вече си беше платила, получили сме си парите, трябва да сме доволни, а на нас сърцата ни свити и на двете ни се плаче, имах усещането, че все едно изпращам детето си надалеч.

- Точно това исках да те попитам – липсват ли ти произведенията, когато ги „пуснеш“ да живеят собствен живот?

- Да… И винаги молим клиентите, когато си вземат чергата или изделието, което са поръчали при нас, да ни изпратят интериорни снимки. Много е приятно, когато харесаш хората, все едно произведението ти отива в сигурни ръце, в къща с добра енергия. Важно за нас е творбата ни да стои добре в интериора. Клиентите понякога знаят какво искат, друг път – не, и трябва ние да им предложим цветово решение. Например една клиентка – българка, която живее в Австрия, ми изпрати снимка на една чиния с геометричен детайл и каза – искам на чергата да има такъв детайл. Ние си начертахме моделчето, по него направихме черга и тя беше безкрайно щастлива. Изпрати ни интериорна снимка, беше направила същия витраж на шкафчетата в кухнята и се е получило страхотно.

- Намират ли клиентите някакви по-интересни интериорни решения с вашите черги?

- Да. Имахме една черга, която беше тъкана от трико, нарязано на ленти, и беше станала страшно дебела, а беше и бяла. Аз бях много притеснена, че ще се цапа, ако бъде поставена на пода. Купи я една българка, която живее в Германия, и каза, че ще си я сложи на масата. Аз в първия момент бях изумена, но когато си го представих, наистина ми се стори най-добрият вариант.

- Чужденци купуват ли черги, които са традиционни за нашия бит и култура?

- Да. Те търсят точно традиционното като нещо, което да си отнесат за спомен от България.

- От какви страни са хората, които са си купували ваши неща?

- От Европа имаме продажби предимно във Франция и Германия. Германките много харесват нашите творби. В Англия имаме също, но най-много са в САЩ и Канада.