Никола Карастоянов: Най-трудно се играе като фаворит!

ПОЛИНА ПЕТРОВА
Снимки ПЛАМЕН ГУТИНОВ
 

Никола Карастоянов е треньор на хандбалния отбор на „Локомотив“ - Варна. От две години тимът не познава вкуса на загубата както в шампионата, така и в турнира за Купата на България. Младият треньор е възпитаник на школата на „железничарите“. Почти цялата му състезателна кариера преминава в отбора на „Локомотив“. Срещаме се ден, след като тимът триумфира отново с Купата на България, като отстрани на полуфинал съгражданите си от “Спартак”, а на финала победи „Добруджа“ (Добрич)  с 32:24. Ето какво сподели в рубриката "На спортна вълна":

- Никола, първо честита поредна купа на страната за “Локомотив”! Как премина финалният турнир през Вашите очи?

- Доминирахме изцяло! Доказахме за пореден път, че сме най-добрият отбор в България. Работим усърдно от шест години с приблизително един и същ състав. Опитваме да налагаме доста бърз хандбал и да приличаме на европейските отбори, от които се учим. Мисля, че в последните години успяваме да покажем, че сме най-качественият отбор в България.

- На какво се дължи тоталната доминация на “Локо” – както в първенството, така и в турнира за Купата на България?

- Дължи се на усърдните тренировки и на себераздаването на всеки от екипа. Знаете, че нашият спорт не е толкова популярен, колкото футбола и волейбола, да речем. Да се занимаваш с него и да си наистина добър, трябва да го обичаш. Тогава идват успехите.

- Предвид това, че на практика нямате конкуренция, как поддържате желанието за игра и нивото на отбора?

- През последните две години, откакто побеждаваме непрекъснато, наистина мотивацията е най-големият ни проблем. Това е моя задача, засега мисля, че се справям, след като продължаваме да побеждаваме, но наистина става все по-трудно. Миналата година пропуснахме евротурнирите, което също повлия негативно на мотивацията на отбора. Но въпреки това успяваме да вървим напред и да продължаваме да се доказваме.

- През тази година ще участвате ли в евротурнирите?

- Силно се надявам. Това е нашата цел. Класирането сме го постигнали, по-големият проблем е финансирането. Надяваме се да получим и помощ от общината. Ако намерим финанси, ще участваме в евротурнирите, защото в България нямаме конкуренция и мястото ни е на международната сцена. В края на юни – началото на юли трябва да сме подали заявка, след това не можем да се откажем.

- Как се развива хандбалът у нас в последните години и как гледат на българските отбори в чужбина?

- Мога да отговоря двустранно на този въпрос. Хандбалът в нашия клуб се развива добре, защото работим. Докато в другите клубове не се мисли достатъчно за развитието на младите състезатели, както в мъжките, така и в женските профили. В международен план сме доста назад в цялостната картина. Щеше да е хубаво, ако има повече отбори като нашия, които да се стремят да достигнат ниво, близко до европейското.

- На какво се дължи това според Вас?

- Съвкупни са причините. Това, че хандбалът не е професионален спорт у нас, може би е един от най-големите проблеми. Когато играчите работят и спортът за тях е между другото, тогава всичко става по-трудно. Друг голям проблем на българския хандбал е, че няма достатъчно квалифицирани треньори в момента. Лично аз се развивам предимно по чуждестранни семинари, за да мога да поддържам нужното ниво.

- Работите и с деца…

- Отскоро… Целта на ръководството е да възроди школата на “Локомотив”, която е с традиции в този спорт. Надявам се да успеем!

- Доколко е важно според Вас един клуб да има добра детско-юношеска школа и да разчита на собствени кадри?

- Много е важно, особено когато политиката на тренировки е единна. Тогава и на самите деца, които са преминали през школата, им е по-лесно, когато дойде време да играят в мъжкия отбор. Когато се вземе играч отвън, му трябва повече време, докато свикне със стила на игра.

- Има ли интерес сред децата?

- Засега да! Мисля, че направихме страхотен отбор от 12-годишни деца. Ще се борим за първите места. Те още са в началото на своето развитие в хандбала, тренират от година и половина, но са много ентусиазирани, родителите им също, което е много важно.

- Как ги подбирате?

- За съжаление, точно тук се допуска друга от големите грешки в българския хандбал. На практика няма много голям избор, тъй като повечето деца предпочитат да тренират по-популярни спортове и когато някое прояви желание, веднага бива записвано. Според мен не трябва да е така. Има неща, които задължително трябва да се съобразяват, преди да се запише едно дете да тренира в даден клуб – размер на дланта, ръст и физически данни на родителите, от които се съди по какъв начин ще се развие детето, и т.н.

- Вие защо решихте да се посветите на този спорт?

- Случайно стана. Започнах да играя хандбал доста късно. Бях на 18. Преди това тренирах футбол и баскетбол. Включиха ме в хандбалния отбор на училището, представих се много добре и тогава ме поканиха при юношите старша възраст на “Локомотив”. След три месеца ме взеха в мъжкия състав.

- Имахте ли колебания в кой спорт да продължите да се развивате?

- Не! В момента, в който стъпих в залата за хандбал, вече ми беше ясно, че това искам да правя. 12 години бях състезател, впоследствие станах и треньор. Играх 9 години в „Локомотив“ и 3 в отбора на Шумен.

- Трудно ли взехте решение да се откажете от активна състезателна дейност и как направихте прехода към треньорската професия?

- Не беше лесно… Аз се отказах доста млад. Бях на 30 години, а оптималната възраст за играчите в хандбала е 28 - 29 г. Причините да се откажа бяха комплексни, имах контузии, но и други неща повлияха. Не съжалявам, че продължих като треньор. Харесва ми да се развивам в професията и може би това е причината да се получават нещата. В началото имах колебания, разбира се, както всеки един човек, на когото му предстои нещо ново.  Не знаех дали ще се справя… Приех предизвикателството и стремежът да ставам все по-добър в професията ме увлече. Мотивира ме желанието да предам опита, който натрупах като състезател и в българското първенство, и в евротурнирите, на по-младите играчи. Задачата на треньора е много по-отговорна. Всичко зависи от него. Един треньор трябва да може да носи отговорност както за победите, така и за загубите на отбора, а повечето треньори не обичат да го правят. Трябва да мисли и да работи за развитието на 20 състезатели. Отговорността е още по-голяма, когато се работи с деца.

- На какво искате да ги научите?

- Възпитаваме ги по начин, по който, според мен, всички спортисти трябва да се възпитават, особено в колективните спортове - да са заедно, да са задружни, да си помагат. Ние в нашия отбор много държим на това освен в тренировките децата да се представят добре и в училище. Искам им бележниците всеки месец, наказвам ги, ако имат слаби оценки, оправят си ги и тогава пак получават възможност да тренират. Те са много отговорни. Според мен и спортът ги учи да бъдат такива. Мисля, че всяко дете трябва да мине през някакъв спорт, без значение какъв. Дали ще стане спортист, или не, времето ще покаже, но трябва да се спортува! Най-вече заради дисциплината и отговорността, на които спортът учи.

- С мъжкия състав не познавате вкуса на загубата напоследък. При децата предполагам, че е по-различно предвид това, че все още сте в началото на работата си с тях. По-трудно ли преодоляват тези негативни моменти?

- Да. Децата са по-емоционални и преживяват всяка една загуба и всяка една победа много по-силно. След загуба са много разочаровани и отнема доста време, докато им обясним, че това е нормално, в спорта невинаги се печели. Всъщност един добър спортист първо трябва да се научи да губи.

- Какви качества са нужни, за да се постигне успех в един колективен спорт като хандбала?

- Най-важното е да си отдаден на отбора и да се раздаваш максимално по време на всеки мач, да играеш от сърце. След това идват тънкостите в спорта. Аз лично съм привърженик на тезата, че всичко започва от защитата – трябва да съумееш първо да попречиш на противника да ти вкара гол, а след това ти да отбележиш.

- Доколко важна е ролята на треньора?

- Всичко започва от добрата подготовка. Ако отборът не е подготвен добре физически, каквито и наставления да му дадеш тактически за мача, той няма как да ги изпълни. Хандбалът е едновременно интензивен и силов спорт, бяга се много, натоварванията са големи. Освен за физическата подготовка и тактиката треньорът отговаря и за психологическата нагласа за всеки един мач.Това е най-голямото предизвикателство в професията, според мен.

- По-трудно ли се играе като фаворит?

- Определено! Първия път, когато спечелихме купа, бяхме аутсайдерите в турнира, имаше по-добри отбори от нас. С натрупването на успехите и победите става все по-трудно. Всички отбори излизат срещу нас максимално мотивирани да ни победят. Това е предизвикателство.

- Двубоите с другия варненски клуб – „Спартак“, носят ли по-специален заряд?

- Съперничеството е нещо много хубаво, но жалко, че те напоследък не са на нужното ниво, за да можем да правим по-добри дербита. Преди две-три години мачовете помежду ни бяха доста по-интересни.

- Какво Ви е дал и какво Ви е отнел спортът?

- Даде ми много! Научи ме на дисциплина, отговорност и здравословен начин на живот. Срещнах много приятели, получих възможност да пътувам по света, което никак не е малко. Същевременно ми отне доста от здравето. Но контузиите също са част от спорта и няма как да не се преживеят.

- Те ли са най-трудните моменти в кариерата Ви досега?

- Да. Също и тежките загуби. Както при всеки един спортист. Още по-неприятно е, когато си контузен и нямаш възможност да играеш, а гледаш отвън как отборът ти губи и ти не можеш да помогнеш.

- Трудно ли се преодолява една загуба?

- На следващия ден трябва да се върнеш в залата и да започнеш да тренираш. Това е… Така се преодолява загубата.

- Близките Ви подкрепиха ли Вашия избор да се занимавате със спорт?

- Да. Ако я няма подкрепата на близките, трудно се получава. Момчетата, с които работя в момента, също имат подкрепата на родителите си, което е много важно както за тях, така и за целия отбор. Семействата им са много съпричастни. Почти всички пътуваха до Кубрат, където играхме финалния турнир за купата. Беше важно за нас да усещаме тяхната подкрепа.

- Кои са по-интересните кътчета, на които Ви е отвел спортът?

- В цяла Европа съм пътувал. Винаги съм се радвал, когато съм отивал в т.нар. хандбални държави – това са скандинавските страни, а също Германия, Франция, Белгия, Холандия. Удоволствие е да се играе там, защото нивото е много по-различно от нашето. Това е сцената, на която можеш да си свериш часовника и да разбереш къде се намираш.

- Хандбалът е спорт, който се изучаваше активно в училище. Къде се скъса нишката?

- Точно там… Две поколения преди моето, да речем, всеки беше чувал за хандбала, защото се изучаваше в училище и се практикуваше. В момента не се набляга на него. Мисля, че подобна е ситуацията с доста от спортовете, като изключим футбола. Редки са случаите, когато се обръща внимание на някой от другите спортове, и това се случва, ако учителят по физическо е бивш волейболист или баскетболист. Би трябвало в училище да се обръща повече внимание на различните спортове и така да се дава по-голям избор на децата какво искат да тренират.  Освен това, според мен, когато едно дете се запише да тренира някой от по-популярните спортове – футбол, волейбол, баскетбол..., и треньорът види, че то не се справя, би трябвало да го посъветва да се насочи към друг вид спорт, а не да го държи само заради таксата…

- Как си почивате? Какво обичате да правите във времето, в което нямате ангажименти в залата?

- Обичам да пътувам извън града. Спортът е доста интензивно занимание, свързано не само с голямо физическо, но и с психическо натоварване. Обичам, когато си почивам, да няма много хора около мен и да не мисля за хандбал. Предпочитам да съм сред природата и да прекарвам повече време с приятелите си.

- Те от спортните среди ли са?

- И да, и не. Имам много добри приятели от спортните среди, но имам и други, с които сме близки още от гимназията. Те са част от моя живот, някои от 25 години. Винаги са ме подкрепяли – и като спортист, и сега като треньор.

- Какво си пожелавате до края на годината да ви се случи с отбора на „Локомотив“. Спечелихте купата, вървите без загуба в първенството и е почти сигурно, че ще станете шампиони. Европейските турнири ли са това, към което остава да се стремите?

- На този етап мислим за шампионската титла, тъй като предстоят плейофи. След това си пожелавам да намерим финансиране и да участваме в евротурнирите. Там ни е мястото, да се конкурираме с отбори, които са по-добри от нас. Няма как да се развиваме, ако играем само с тимове, които побеждаваме непрекъснато с по 10-15 гола разлика.

Още в рубриката "На спортна вълна":

Живко Николов: Спортът изгражда твърди и уверени личности

Христо Христов: Когато завоюваш короната, трябва да я защитаваш

Тодор Каменов: Манталитетът на победител се изгражда най-трудно

Мариян Огнянов: Всичко, което имам, го дължа на футбола

Стефан Георгиев: Големият ми успех във волейбола тепърва предстои

Красимир Димов: Максималист съм – и в спорта, и в живота!

Никола Петров: Плуването е полезен спорт, добре е да се изучава в училище

Асен Великов: Най-много дължа на треньорите от Варна!

Георги Илиев: Да играя в „Черно море“ за мен е сбъдната мечта!

Eмануел Луканов: Имам още много да дам на Черно море!