Непознатата история: Великденските празници около войните

Катедралата във Варна през 1911-1920.

Великденските празници вече чукат на вратата. До началото на страстната седмица вече остават броени дни. На фона на злополуките, които сполетяха света през първите три месеца на настоящата година пред нас се открива възможността да преосмислим начина по, който гледаме на Възкресение Христово. Дълго време по целия свят страстната седмица се възприемаше като на повод за пищна трапеза и спазване на дребна обредност, която ни е завещана от миналите поколения.

От чисто битова гледна точка в този начин на празнуване няма нищо лошо. Той сближава семейството и изпълва в радост най-малките. Въпреки това всеки един човек, решил да се самонарече християнин, е длъжен да погледнем на Великден като Възкресение Христово, празникът на празниците, денят, след който човечеството получава възможността да се спаси стига да го пожелае.

Преди вниманието ни да се насочи към годините на Първата световна война (1914-1918) е редно да обърнем внимание на факта, че историята е една безпогрешна наука, при която всяко едно събитие е вследствие от друго, т.е. – тя е закономерна. Въпреки това безпогрешен прочит на историята не може да бъде направен тъй като хората не са безпогрешни. Всеки тълкува наниза от факти по свой собствен начин и често се влияе от дадена идеология или наложена цензура. Две разбирания на историята обаче са особено интересни днес, а именно - „историята се повтаря“ и „историята никога не се повтаря“. Може би обективната истината е по средата и тя гласи, че при сходни причинно следствени връзки се случват аналогични процеси.

ЦЪРКОВНАТА БЕЗПЛАТНА ТРАПЕЗАРИЯ при храм Св. Петка.

Това, с което не може да се спори обаче, е че и хората, преживели войните за национално обединение (1912-1919), са били в неприятна ситуация подобно на нас. Тези години са били едни

наистина тежки времена,

които древните китайци биха нарекли „интересни“ без да се замислят. Това не е просто епоха на геройства. Това е епоха на политически грешки, на тежки изпитания и болка. Старото клише, че войната може да бъде красива или „романтична“ ни се струва вярно през дистанцията на времето, но надали на същото мнение са били съвременниците на събитията, които са изгубили близки и са се сблъскали с недоимъка, съпътстващ войната. За да се пренесем в онези години трябва да обърнем внимание на вестник „Свободен глас“ от 1915 г., който ни предава за настроенията около великденските празници:

„Великденските праздници наближават. Всеки христианин бърза да се поприготви за тия светли. Но множество са в нашия град сърцата, които се свиват при мисълта. че тия праздници ще им донесат повече тъга. Много бедни семейства прекарват окаяни дни, след настъпилата криза и безработица. Млъкна шумът по пристанището, което изхранеше толкова свят, затихна търговката пяца, която гъмжеше от служащи и работници.

Господа, нека не бъдем коравосърдечни. В минути, когато можем да сме доволни, че имаме поне насъщния хляб за да отпразднуваме тези светли праздници, нека помислим за ония, които гладуват за кора хлеб, без да могат да се повеселят празднично. Християнски дълг се налага да се притечем на помощ на всички бедни семейства.

Артисти от Народния театър в София довечера дават концерт в театъра К. Ранков в полза на войнишкия магазин. Поканени са варненски е гражданки и граждани да посетят концерта и внесат по тоя начин рентата си за бедните е войнишки семейства“

Виждаме, че

славните моменти,

които помним от учебниците по историята са силно идеологизирани. В предишни заглавията от рубриката сме посочвали и други текстове, които загатват за човешките трагедии през военните времена.

От друга страна виждаме желанието на тогавашните хора да използват християнските празници не като повод за веселба, а като повод за вършене на добрини. Нещо, което в интерес на истината се е случвало, съдейки по множество информационни бележки, публикувани в тогавашната варненска преса.

Нека да обърнем внимание на една от тези бележки, публикувана на 16 април 1916 г., във „Варненски новини“:

„Комитетът на благотворителността е решил по прихода на войнишкия магазин да раздаде по случай праздниците по един козунак, няколко яйца и др. продукти на всички войници на брой по-вече от 1ОО души които са на лечение на държавната болница, и при девическата гимназия. Това решене е повече от похвално“.

Трябва да бъдем наясно, че през тези

църквата вече не е била крепителят,

от годините на османското робство. Много от посетилите на морската столица през първите 40 години на миналия век отбелязват, че българите са различни от другите народи и че модернизацията не е разрушила техните бит и нрави. Въпреки това съдейки по криминалните хроники и общинските наредби във варненската преса от онова време, можем да установим, че тези добродетели, които чужденците са забелязвали в тогавашните българи, са представлявали просто един остатъчен ресурс.

В предишното издание на „Непознатата история“ обърнахме внимание на литературната изповед на Алеко Константинов, която показва до какви висоти е достигнал светския дух в Третото българско царство. Няма да бъде далеч от истината ако заявим, че българите от началото на миналия век вече са били различни от своите предци. Те не са онези българи, които са станали свидетели на делото на Св. Пимен Зографски през XVIIIв. и чиито сърца са принадлежали на Христос.

ЦЪРКВАТА СВ. АТАНАСИЙ в началото на миналия век.

Може би малцина помнят, но след Освобождението държавната подкрепа за църквата е по-малка от тази през османското иго. Конфликтите между светски управници от една страна и архиереи и свещеници от друга, също не са били нещо необичайно през княжеския и царския период. Ударите върху църковната институция допълнително подронвали авторитета на православието и вярата в Иисус Христос започнала малко по малко да отслабва. Дори броят на църквите, които са издигнати в България между 1878 и 1944г. е показателен.

Така обществото се е оказало в интересна позиция – то трудно може да бъде накарано да спазва светските закони, но и не е напълно уверено в моралните ценности на традиционната религия. Въпреки всичко малкия запазен пламък на вярата е бил достатъчен, за да може да накара нашите деди и прадеди от онова време да се справят заедно с тежкото положение, в което са се намирали, помагайки на нуждаещите се.

Нека обърнем внимание на една информационна бележка, поместена във вестник „Добруджанско слово“ в броя от 24 април 1919г., година след края на Първата световна война:

„Тая година Великдена се отпразднува не особено празднично, защото за много стомаси имаше месо или риба, а пък се знае, че гладна мечка хоро не играе. Възкресението на Христа се посрещна, разбира се, с трапези, на които, обаче, или имаше или нямаше по едно червено яйце на човек. Единствения разкош 6е боба или спанака.

Измежду празднуващото пъстро общество, което излезе да се порадва на природата и пролетта, по случай Великдена, рядко се срещаха нови и празднични тоалети. Преобладаваха всекидневните дрехи, поизчеткани и поизкърпени и изгладени, а по лицата се четеше невесела праздничност“.

Тук е редно да се позамислим дали сме пораснали за последните 101 години и дали ще се радваме на великденските празници ако трапезите ни не бъдат препълнени.

Снимки: Варненска дигитална библиотека

Андрей Андреев

Четете още: