Живко Николов: Спортът изгражда твърди и уверени личности

Живко Николов е треньор на обявения за Спортист на Варна за 2017-а състезател по вдигане на тежести Христо Христов. Роден е през 1973 г. С вдигане на тежести започва да се занимава едва 10-годишен и вече 35 години е отдаден на този спорт. Завършил е Спортното училище „Георги Бенковски“, след това магистратура в Шуменския университет и треньорска школа в НСА. Състезавал се е за почти всички варненски отбори. В момента работи като треньор в СК „Титан“ и Спортното  училище „Георги Бенковски“.

- Живко, какво си спомняте за годините като състезател?

- Имах възможност да хвана старото време, когато храната и всички условия бяха достатъчно добри за развитие на спорта. Тогава на него наистина се наблягаше. Имах шанса да работя с много от треньорите от старата школа. След това преживях и годините на прехода и така до днес. Взел съм си поука от всичко, през което съм преминал, и това ми помага много.

- Какво ви даде работата с вашите треньори и използвате ли днес някои от техните прийоми?

- От всеки „взех“ това, което ми хареса, изпробвах го и така достигнах до моята методология и стратегия.

- Важно ли е, че тези методи са изпитани върху вас първоначално?

- Разбира се. Освен това доста контузии съм претърпял и това ми помага сега да съумея да опазя децата от подобни травми.

- Кога ви е било по-трудно, като състезател или сега като треньор?

- Когато си състезател, разчиташ единствено на себе си и отговаряш само за себе си, а треньорската работа е доста по-трудна. Трябва да предадеш на някой всичко, което знаеш, и той да го приложи.

- Доколко е важна ролята на треньора за успехите на един състезател?

- Треньорът трябва да развие таланта, който състезателите притежават, и да възпита у тях много други качества, да кали  психиката им, да ги научи на техника… Ние вземаме при нас деца на 10-11 години и трябва да им покажем първите стъпки в спорта. Трудно е да обработиш един готов състезател, ако забележиш, че има технически грешки. Когато започнеш да се занимаваш с някой от самото начало, от малък, ти го моделираш.

- Как подбирате децата, с които работите?

- Първото, което гледаме, са физическите данни на децата. Най-важно е да притежават гъвкавост, да са отскокливи, бързи – качества, които са необходими за скоростните спортове. Нашият спорт на практика е високоскоростен, не е за издръжливост. Ние сме по-скоро като спринтьорите, отколкото като бегачите на дълги разстояния. Състезателите трябва да притежават достатъчна гъвкавост, защото при вдигането на тежести движенията са доста сложни и същевременно бързи. Докато един гимнастик върти само своето тяло около уреда, то един състезател по вдигане на тежести трябва да вдигне щангата и да я завърти във въздуха спрямо неговото тяло. Затова при нас техниката дори води пред силата.

- От каква възраст започват да тренират децата?

- Навремето ги вземаха в Спортното училище от VІ клас, сега започваме много по-отрано, ако видим, че детето притежава съответните качества.

- Вие с колко състезатели работите?

- В момента в Спортното училище работя с 15 деца, тренирам и такива, които вече са завършили. От порядъка на 24-25 състезатели.

- Трудът или талантът са по-важни за успеха във вашия спорт?

- Трудът е по-важен, разбира се, но без талант няма как да се постигне успех. Достатъчно талант и много труд е формулата на успеха според мен. Само талантът не стига.

- Миналата година беше много успешна за вас и състезателя, който тренирате – Христо Христов, който получи признанието на Варна. Завоювахте и доста международни отличия. Какво означават за вас като треньор всички тези признания?

- Мисля, че не сме завършили с признанията. Не си мисля, че сме станали много велики. Имаме още много неща да градим и да подобряваме. Вярно е, че направихме много хубави състезания. Христо стана световен и европейски шампион. Участвахме на европейско първенство и при юношите до 20 години, където за килограм разлика не успяхме да се класираме в призовата тройка, въпреки че останалите състезатели бяха доста по-големи от Христо. Това са значими успехи, но смятам, че имаме още много да се развиваме и тепърва ни предстоят нови.

- За настоящия състезателен сезон какви са целите пред вас?

- От Нова година подновихме подготовката и вече навлизаме в добра форма. Държавното първенство в Асеновград беше първата стъпка към по-големите състезания. Следващото предизвикателство пред нас е световното първенство в Узбекистан в началото на месец юли. Веднага след това, както и миналата година, имаме европейско за кадети в Италия. След като се приберем от там, имаме два месеца до младежката олимпиада в Буенос Айрес – това е най-големият форум, който ни предстои за тази година. Имаме една спечелена квота. Готвим се за там.

- Смятате ли, че успехите, които Христо постига в момента при юношите, може да постигне и при мъжете?

- Това е целта. Затова казвам, че не отдавам голямо значение на това, което сме постигнали досега. Да, успехите са големи, но мисля, че ни очакват още по-големи. С различна цена са медалите, които се извоюват при мъжете. Не че трудът за титлите при юноши и младежи е по-малък. Ще се постараем да продължим с успехите.

- Кои бяха по-трудните моменти за вас през миналата година, за хубавите знаем всички?

- Не мога да кажа, че имаше трудни моменти. Годината беше хубава за нас. Всичко се получаваше, както трябва. Най-трудно ни беше на европейското за юноши в Албания. Христо е на 16 години, а там се конкурираше с 20-годишни състезатели. С четвъртото място, което постигна, завоювахме признанието на всички.

- Кои са по-любопитните кътчета, на които ви е отвел спортът?

- Банкок е най-далечното кътче, на 11 хил. км от тук. Лошото е, че бяхме сами там, не е лесно. А и там условията са съвсем различни – беше доста топло и влажно, а Христо е състезател, който клони към тежките категории. Аклиматизацията ни беше малко по-трудна в първите 3-4 дни. Хубавото е, че бяхме там около седмица и успяхме да свикнем  с условията.

- Как решихте да се посветите на вдигането на тежести?

- Навремето такава беше практиката – треньорите ходеха по училищата и си подбираха атлети. Сега отново го правим, но тогава беше по-организирано. Аз съм от кв. “Виница”, учех в местното училище, дойдоха група треньори, дойде Георги Тодоров – известен наш щангист от Варна, който е световен шампион, втори на олимпиада, и той ме избра. След четвърти клас се прехвърлих в спортна паралелка, положих изпит след 6 клас в Спортното училище. Просто бях избран и се съгласих.

- Не сте имал колебания дали да се занимавате с това?

- През 1983 г. спортът даваше много възможности – да се постигнат успехи, да се пътува в чужбина. Спортът тогава се тачеше доста, сега е по-различно.

- Сега, след като знаете какво ви очаква, ако имате възможност да се върнете назад, бихте ли повторили този избор?

- Да. Винаги съм харесвал спорта. Може да ми е взел много, но и ми е дал много и може още да ми даде.

- Какво ви е дал и какво ви е отнел?

- Спортът ме възпита в труд и дисциплина. Той изгражда твърди и уверени личности. Хубаво е да си спортист…

- Има ли според вас и днес подобна функция, въздейства ли по този начин на днешните деца и младежи?

- Да, мисля, че въздейства, но на тези, които се захванат с него. Много често децата днес не издържат като преди и бързо се отказват, защото в спорта трябва да си дисциплиниран, упорит и трудолюбив. Нужно е постоянство, което днешните деца невинаги притежават.

- По-често ли се отказват сега, отколкото са го правели децата в миналото?

-  Така мисля… Преди се правеше селекция. За Спортното училище през 80-те години на миналия век имаше наплив - за 15 места идваха 50-70-100 кандидати. В осми клас се правеше първата селекция. От нашия набор бяхме 15 човека, а в осми клас останахме 10, след 10 клас оставахме 5. В казармата, в спортна рота, влязохме двама.

- В последните години много се говори за стратегия за спорта, за това как да се стимулират децата да спортуват. Според вас какво трябва да се направи?

- Българският спорт в момента губи от това, че след като завършат децата 12 клас в Спортното училище, те трябва да започнат веднага да се справят сами. Нямат осигурено заплащане. В спортове като нашия състезателите са пълноценни около 23-тата си година, а завършват училище на 19. Тези няколко години, необходими за развитието, които преди се осигуряваха от спортните роти в казармата, сега липсват. В работата ми като треньор гледам по-рано да постигнем със състезателите нужното ниво, за да може след като завършат училище, да са в състояние да се издържат сами от спорта. Смятам, че с Христо ще се получи така. Преди това имах и други състезатели, които успях да изведа до нужното ниво още преди да завършат училище. Не може един клуб да получава 10-15 хил. лв. на година и да издържа няколко състезатели. Не може стипендията за това, че сме се класирали 4-ти при по-големи на европейско първенство с Христо, да е 120 лв. Аз смятам, че държавата отпуска достатъчно пари за спорт, но те не се насочват там, където трябва.

- Колко време прекарвате в залата на ден?

- Задължително около 5 - 6 часа.

- Как си почивате?

- Вкъщи със семейството…

- Близките ви разбират ли тази ваша ангажираност в залата?

- Да, те са свикнали. Синът ми е пети клас в момента и също тренира вдигане на тежести. Дъщеря ми още е малка и не знам накъде ще се насочи, но също е постоянно покрай мен.

- Той сам ли направи този избор, или вие го насочихте?

- Да, и двамата са постоянно покрай мен в залата.

- Приятелите ви от спортните среди ли са също?

- Имам много приятели – и не само от спортните среди.

- Говорите ли си за спорт с тях?

- Да, на практика, където отида, винаги ме свързват със спорта и винаги завъртаме разговора около това.

- Радват ли се на вашите успехи с Христо?

- Да! Преди все си мислех, че спортът ни не е много атрактивен, но след нашите успехи в последните две години наистина много хора започнаха да гледат спорта и да ни се радват. Доста от състезанията се излъчват онлайн.

- На международните състезания как гледат на вас, все пак България е доказано име във вдигането на тежести?

- Мисля, че беше име. Но нас с Христо започнаха да ни познават вече навсякъде. Когато отидохме в Тайланд и в началото 3-4 пъти ни питаха откъде сме, не можеха да запомнят. В края на състезанието вече знаеха.

-  Какво си пожелавате за настоящата година – за вас в личен план и в треньорската професия?

- При мен всичко е свързано. Пожелавам си само здраве и успехи – това е най-важното. Вдигането на тежести е нещо, което много ме радва, наистина. Пожелавам си с Христо на предстоящите няколко големи състезания да постигнем това, за което сме работили. Отиваме навсякъде за медали, трябва да се получат нещата, стига да няма контузии… Благодарен съм на Спортното училище “Георги Бенковски”, на клуб “Титан” и на Българската федерация по вдигане на тежести за подкрепата, както и на всички, които наистина се радват на нашите успехи. Миналата година разбрах, че има и хора, които не ни се радват много, но това може само да ни мотивира…

ПОЛИНА ПЕТРОВА

Четете още:

Христо Христов: Когато завоюваш короната, трябва да я защитаваш

Тодор Каменов: Манталитетът на победител се изгражда най-трудно

Мариян Огнянов: Всичко, което имам, го дължа на футбола

Стефан Георгиев: Големият ми успех във волейбола тепърва предстои

Красимир Димов: Максималист съм – и в спорта, и в живота!

Никола Петров: Плуването е полезен спорт, добре е да се изучава в училище

Асен Великов: Най-много дължа на треньорите от Варна!

Георги Илиев: Да играя в „Черно море“ за мен е сбъдната мечта!

Eмануел Луканов: Имам още много да дам на Черно море!