Непознатата история: Конете във Варна
През 1912 г. започва масовото разпространяване на болестта дурин, която погубва хиляди животни
Публикувана: 23 Jul 2019 | 8:00

Парад на участниците в IV селскостопански културен и национален събор, 1938 г., гр. Варна, по ул. „Княз Борис І“. На преден план са представителите на Коневъдното дружество. Снимка: Варненска дигитална библиотека
 

Днес гледаме на конете като на луксозно забавление, но от дълбока древност до XX в. те са били важна част от комуникациите,   а тяхната роля е била във всяка една област на живота – от земеделието, през транспорта, до военното дело.
 

Българските земи също имат своите дълги традиции в отглеждането на коне. Още древните траки са имали специално отношение към конете, а коневъдството е било на особена почит. Почит, запазила се през вековете чак до миналия век.


След Освобождението на страната ни възниква необходимостта от организиране на конезаводи, в които разплодните животни да бъдат поставяни при контролирани условия на развъждане. Както вече споменахме, по това време конете са били необходими както в земеделието, така и в армията, търговията и някои сфери на услугите.  Тогава се поставя нов етап от раз­витието на коневъдството в България, който е свързан със създаването на конезаводи и племенни стада.


Всички промени в сектора са били внимателно планирани и възникват в резултат на изпълнение на редица закони, укази и постановления, най-важните от които са „Законът за складове за жребци и конезавод в Кня­жество България“, обнародван в „Държавен вестник“, бр. 8, 1892 г., и „Законът за допълнение на Закона за коневъдството от 1892 г.“, утвърден с Указ № 12/24.02.1897 г.


Именно те полагат основите на бъдещото коневъдство в България, посочвайки формата на управле­ние, начините за породното подобряване и целите за постига­не на дадено равнище по отношение на ръста и качест­вата на животните.


Малко преди това, през 1888 г., от Общинския съвет бил приет „Правилник за публичните файтони в гр. Варна“, който регулирал не само цените и правилата за извършване на услугата, но и местата за престой, както и правилата за придвижване на територията на града. През годините правилникът ще бъде редактиран и допълван съгласно изискванията на времето и настъпилите промени в благоустройствения план на града. Това е и може би първият опит за регулация на движението по градските улици във Варна.


Във „Варненски общински вестник“ от 20 май 1891 г. можем да прочетем и  първия правилник за отглеждане на окръжните жребци, гласуван от Варненския окръжен съвет с решение 300 от 15 септември 1890 г..


Според документа главният надзор над окръжните жребци е Постоянната комисия. Те се хранят и гледат от двама слуги, чиято заплата се определя от Постоянната комисия с постановление, на основание на което с приказ се назначават от председателя.


Общинските кметове имат грижата за доставяне жилище и нужната храна за жребеца през времето, когато той е в района на общината, както и за работниците.

Консумираната храна от градско-общинските сметоносни коне във Варна през октомври 1889 г.


Предизвикателството


Във време, в което двигателят с вътрешно горене все още не е влязъл в масова употреба, в морската столица конете са били не просто средство за придвижване, а и необходимост за земеделието, армията и дори сметопочистването.


Именно на този фон през 1912 г. започва масовото разпространение на болестта по конете дурин. Според тогавашния печат тази болест била толкова опасна, че можела да унищожи цели конезаводи. Ако вярваме на в. „Земеделска победа“ обаче, болестта все пак не е била чак толкова мащабна във Варненско, а една от причините е може би наредбата през 1915 г. за задължителен и безплатен преглед на кобилите.


Дуринът е паразитоза, която се характеризира с парализи и парези, възпаления на външните поло­ви органи, анемия и прогресивно отслабване. Заразяват се само ед­нокопитни животни, а пренасянето на болестта се извършва чрез полов акт или чрез използване на общ инвентар, постеля, храна или вода.


Вероятно именно тази болест е причината в периода 1911-1921 г. кражбата на коне да бъде толкова масова, защото търсенето на добитък се е увеличавало.


Кражбите


Сигнали за кражба на коне могат да се намерят във варненския печат от първите години на свободата, но те са по-скоро изолирани случаи. Публикация от вестник „Светкавица“ от 4 август 1911 г. ни дава представа за новите мащаби на кражбата на добитък. „Почти целият Варненски окръг е бил препълнен с групи шайки конокрадци, които са гледали на тази си професия като средство за поминък, и благодарение доброто им разбиране на занаята и полицейската халтавост през демократическото управление, те свободно са виреяли из градове и села, задигали са чуждия добитък, дребен и едър, а най-много коне, които продавали из пазарищата за нищожни цени“.


Месеци по-късно, на 16 юни 1912 г., същото издание величае околийския началник и неговия секретар. Благодарение на техния контрол „царят на конекрадците“ Илия Г. Георжиев от Хасарджик, Провадийско, заедно с трима негови съмишленици били заловени. Те били хванати с няколко фалшиви свидетелства, 4 крадени коне и една каруца с всичките й принадлежности. Може би залавянето на една престъпна групировка не звучи като нещо велико, но според вестника главата на бандата е имал криминално минало не само във Варна, а и в отдалечени краища като Силистренско. Преди да бъде заловен от варненските власти, той  успявал  да избяга от участъците в Стара Загора и Провадия, а в същото време е бил преследван и в Добрич.


През 1914 г. властите във Варна започват да действат с железен юмрук, за да заловят всеки нарушител на закона. Всекидневникът „Свободен глас“ от 26 април 1914 г. пише, че до началото на годината конекрадството във Варненско е бил сериозен проблем и мнозина от пострадалите не са могли да си върнат добитъка. „Напоследък Варненския околийски началник г. Ташчиев доста сериозно се е заел, да се тури край на това ало, с което се ощетява населението, а най-вече земледелското. Г-н Ташчиев е взел мерки, щото всички конекрадци, пребиваващи във Варненско да бъдат заловени.


Той е открил досега 20 - 30 коня, на около 10 - 15 семейства, откраднати във Варненско. Преди не много време г-н Ташчиев е открил откраднатите през миналата година две жребчета на Иван Михайлов от с. Казак - дето и прикрити в Разградско, които се предадоха на стопанина им. Г-н Ташчиев е успял да открие и едно гнездо от конекрадци както се предполага, заедно с тях ще влязат в коша и някои видни земледелци, които се явявали като укриватели.


Като похваляваме г-н Ташчиев за тая неговя неуморност по това направление, вярваме, че до край ще преследва конекрадството“.


Не по-малко значим случай ни разкрива в. „Добруджанско слово“ от 16 май 1919 г.  „Варненският околийски началник Илия Мицков е попаднал в дирите на една банда, която се е занимавала с конекрадство.


Начело на бандата е бил някой си Дончо Краев от Добрич. Той е издавал на конекрадците фалшиви билети и свидетелства от кочани, които останали у него от една община при оттеглянето от Добруджа. Такива документи той бил издал за повече от 120 добитъка, крадени из Добруджата. Тук са заловени 18 от крадените по този начин коне“ – пише вестникът. Въпросният Дончо Краев бил заловен с осем негови съмишленици.


През 1921 г. е сложен и привидният край на проблема. За това ни информира в. „Земеделска победа“ от 19 март, който предава, че „прочутият върл разбойник и конекрадец в цяло Варненско“ Георги Белята, от когото всеки стопанин треперел от страх за своя добитък, бил заловен от полицията и убит при опит да избяга.


Развръзката


След 1920 г. дуринът по конете престава да бъде фактор и масовите кражби на добитък затихват. По улиците на Варна започват да се движат все повече автобуси, а в края на 20-те години на миналия век вече е било ясно, че в бъдещето превозите с животинска сила ще изчезнат. Във „Варненски окръжен вестник“ от 1 април 1929 г. обаче намираме списък с „жребцови станции“ в региона, който далеч не е толкова кратък:


„Жребцови станции през настоящата пролет има във Варненско в пунктовете гр. Варна и селата Козлуджа, Николаевка, Ботево, Крумово, Долни чифлик, Аврен, Гевреклер и Ени-кьой и в Провадийско в гр. Провадия и селата Тестеджий, Девня, Вълчи дол, Караджа-от, Шадж-кьой, Бейлий, Градинарово и Кара-агач“.


През 1931 г. е приета общинска наредба за хуманното отношение към животните, за която е писано и преди в рубриката „Непознатата история“. Новите изисквания са особено тежки, а спазването им изисква отговорност, заради което отглеждането на коне от варненци в домашни условия става изключително трудно. Въпреки това файтоните и каруците продължават да бъдат обичайна гледка за още няколко десетилетия.


Андрей Андреев
 


Четете още: 


Непознатата история: Качеството на храната в стара Варна

Непознатата история: Битката за един по-чист град

Непознатата история: Градският транспорт в стара Варна

Непознатата история: Проблемът с павирането през царския период

Непознатата история: „Най-после ще светне“, или за проблема с уличното осветление във Варна

Забранява се свободното циркулиране на кучетата по улиците и мегданите

Над четиридесет години след Освобождението във Варна няма читалищна дейност

Зоополиция следяла за хуманното отношение към добитъка във Варна през 1931 г.

Няма българин, който да не гледа подозрително на каквото и да е изменение на Конституцията

За кмета: Иван Мънзов

Кметуването на Дамян Перелингов

Тракийците и договорът с Турция

 

Коментари ( 0 )