IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 18°
Спорт
09:30 | 11 април 2018
Обновен: 05:21 | 28 март 2024

Ивайло Маринов: И до днес всички ми казват „шампионе“

Най-голямата чест за мен винаги е била да развея флага на България, каза боксьор номер едно за миналия век в рубриката „На спортна вълна“

По материала работи: Слав Велев
Снимка Пламен Гутинов

ПОЛИНА ПЕТРОВА
Снимки ПЛАМЕН ГУТИНОВ

 

През тази година се навършват 30 години от олимпийската титла, която варненският боксьор Ивайло Маринов спечели за България от Игрите в Сеул през 1988 г. Носител е и на бронзов медал от олимпиада през 1980 г. Световен шампион от първенството в Мюнхен през 1982 г., носител на световната купа година по-рано от турнира в Монреал. Златен медалист от ЕП  през 1981, 1983, 1989 и 1991 г., бронзов медалист от 1985 г. Обявен е за най-добрия български боксьор на ХХ век от родната ни федерация по бокс. Носител на орден „Стара планина“ – II степен. След края на състезателната си кариера създава в родния си град спортен клуб „Ивайло Маринов“, в който подготвя млади боксьори от Варна и региона.


 

- През тази година се навършват 30 години от олимпийската титла, която спечелихте в Сеул. Какво си спомняте за това състезание?

- Това е най-голямото състезание в живота ми. Аз на практика прекратих състезателната си кариера като олимпийски шампион. Това е върхът за мен. Винаги има напрежение на финала. Ако някой каже, че няма, ще излъже. От една страна си спокоен, като достигнеш последния мач в турнира, защото знаеш, че със сигурност печелиш медал, но друго е да станеш олимпийски шампион. По време на самия мач бях спокоен. Преди това обаче мислих доста как ще протече, но се успокоих с това, че вече съм финалист.

 

- Какво е чувството да играеш за България на най-значимите световни форуми?

- Нашата държава е малка и преди години, когато започвах да се състезавам, много хора дори не знаеха къде се намира България. Голяма чест ми правеше всеки път да развея флага на страната си. Може би заради това не съм избягал. Нещо повече, и до днес съм в родния си град.

 

- Съжалявал ли сте някога, че останахте в България?

- Никога! Бил съм обиден, но не съжалявам, че съм останал в България.

 

- Как се почувствахте, когато за първи път се сблъскахте с чуждестранните конкуренти на международно състезание?

- Първото ми международно състезание беше двустранна среща с Румъния. Бях на 18 -19 години. Спомням си, че тогава само аз победих, всички останали българи загубиха. Надделях над най-добрите представители на домакините и след това всички започнаха да ме гледат с респект.

 

- С победите ли идва уважението?

- Разбира се… Ако загубиш, кой ще ти каже „здравей“. Когато побеждаваш, всеки те уважава. И до днес всеки ми казва „шампионе!“.

 

- Кои са най-интересните кътчета, на които Ви е отвел спортът?

- В Канада и Куба ми е било най-приятно. В Канада пътувах за световната купа. Тогава спечелих и единствения си златен медал от това състезание. Но бях там само за ден-два, а в Куба бях на лагер с националния отбор един месец. Направи ми впечатление, че златото беше много евтино в Куба. Освен че посетихме различни интересни места там, основната ни задача беше да играем спаринги с кубинци.

 

- Обявен сте за боксьор номер едно на България за ХХ век, отличен сте и с орден “Стара планина” – ІІ степен. Почувствахте ли признанието у нас?

- Да. Малко обидно ми стана, че ми дадоха втора степен, а би трябвало първа…

 

- А кои са нещата, които Ви правят щастлив?

- Семейството ми. Сега имам внучка. Кръстена е на мен, казва се Ивайла. На седем месеца е. Имам и три деца. Единият от синовете ми е треньор в моята школа – Севдалин Маринов.

 

- Срещнахте ли подкрепа от близките си в годините, когато сте бил състезател?

- От баща ми да. Майка ми казваше, че не може да ме гледа, като играя. Коя майка ще понесе да гледа как бият детето й!  

 

- Започвате да тренирате бокс на 17 години. Защо се насочихте към този спорт, тренирали сте и футбол?

- Аз тренирах футбол, но имах приятели, които тренираха бокс. Един ден реших да отида с тях в залата да опитам. Треньорът ме хареса и така се насочих към бокса. Бях на 17 години.

 

- Имахте ли колебание дали да се откажете от футбола и да се насочите към бокса?

- Да. Но бях дребен за футбола. Ако бях малко по-едър, щях да предпочета него. Аз тренирах футбол 7-8 години, започнах от малък. Играех ляво крило.

 

- Какво Ви даде и какво Ви отне спортът?

- Много дадох и много ми даде. Ако не беше спортът, нямаше да ми казват „шампионе!“. Какво ми отне – може би повече време за близките ми хора. Спомням си, че постоянно бяхме по лагери. Благодарен съм на съпругата си за подкрепата. Ако не беше тя, сигурно щях да се откажа от бокса. Имаше период от две години – 1986 – 1987 г., в който не ме пускаха да пътувам зад граница, смятаха, че може да избягам. Тръгвах за световното първенство през 1986 г., когато ме свалиха от самолета. Пропуснах няколко големи международни състезания, от които щях да спечеля медали не само за себе си, но и за България. Явявах се само на републиканско първенство, където реално нямах конкуренция, побеждавах ги, както се казва, с една ръка. Тогава споделих на съпругата си, тя по това време ми беше още приятелка, че смятам да се откажа, защото не виждам смисъл. Тя каза – не, ще продължиш да играеш заради мен. Така останах в бокса и след няколко години станах олимпийски шампион. Винаги ще й бъда благодарен за това! Като тръгвах за олимпиадата през 1988 г., докато самолетът не излетя, не можех да повярвам, че ще се случи.

 

- Боксът е доста рисков спорт, мислил ли сте за това някога, когато сте се качвал на ринга?

- Човек винаги се притеснява преди двубой. Но когато реферът каже „бокс“, забравяш за всичко.

 

- Кой е определящият фактор за победата в един двубой - концентрацията, добрата подготовка преди срещата, качественото предварително разузнаване на противника или нещо друго?

- За олимпиадата, в която станах шампион, аз не познавах нито един от противниците си. Две години не бях излизал на международния подиум. Но и аз бях изненада за тях. Те смятаха, че България ще се представя от Красимир Чолаков, очакваха него, не знаеха, че ще съм аз. Нито те ме познаваха, нито аз тях… Бяха чували за мен, но две години не бяха ме виждали, не знаеха в каква форма се намирам в момента.

 

- Както е казал народът - „Всяко зло за добро“…

- Така е… Може пък наистина да е било за добро. Ако не бяха ме спрели две години преди това да не мога да пътувам в чужбина, може би нямаше да успея да стана олимпийски шампион, нищо не се знае…

 

- Добре, кое все пак е важното, за да излезе боксьорът с победа от един двубой, явно предварителното разузнаване на съперника не е определящо?

- Можеш да си сигурен, че си победил в един двубой само като ти вдигнат ръката.

 

- Какви са най-важните качества, които трябва да притежава един боксьор. Вие имате и собствена школа, как подбирате децата и младежите във вашия клуб?

- Не трябва да са избухливи. Това е най-важното. На ринга ядосаш ли се, губиш срещата. Когато получиш удар, значи някъде си открит. Не трябва веднага със злоба да тръгнеш да отговаряш. Така ще получиш нов удар и хоп – победен си. Трябва да помислиш – как ме удари, откъде ме удари, значи нещо ми липсва, щом е успял, какво е то. След атака на противника отдръпваш се назад и започваш да анализираш наум. Не трябва да скачаш веднага да отговаряш, защото пак ще те удари.

 

- Идват ли мислещи състезатели сега в залата?

- Да! Двама боксьори от нашия клуб станаха шампиони на държавното първенство в Плевен през март. Това са Кристиян Цветанов и Кирил Йорданов. В края на миналата година сключихме договор със Станимира Петрова, която е световна и европейска шампионка. Надявам се тя да донесе олимпийска титла за нашия клуб през 2020 г.

 

- Какво е най-важното, което искате да предадете на младите състезатели?

- Да бъдат човечни. Наскоро изгоних един от състезателите от залата пред целия Управителен съвет. Казах му – може да си шампион, моето момче, но трябва да се държиш добре с хората. Заплаших го, че ако продължи да прави глупости, не го искам в залата. Няма да го оставя, разбира се, но искам да знае, че е сбъркал. Казал на някой – гледай си работата. Подобни неща аз не позволявам в залата!

 

- От каква възраст вземате деца да тренират?

- На 10-11 години е нормално да започнат. Понякога ми водят 6-годишни деца, но това е несериозно... Казвам им, много ви моля, уважавам ви, но какво ще разбере детето, още е малко…

 

- Някакви по-специални физически данни трябва ли да притежават, за да играят бокс?

- Не. Когато детето дойде в залата и започне да се занимава, треньорът вижда какво му липсва и върху какво трябва да се работи. Ако има дарба, с лекота ще прави някои от нещата от раз.

 

- Трудът или талантът са по-важни за успеха в бокса?

- И двете неща. Без нито едното от двете не се получава. Спомням си аз, когато играех, да, имах талант, но от залата не можеха да ме изкарат. Понякога оставахме с Петър Лесов да си тренираме двамата. Продължавахме дотогава, докато и двамата вече от умора не можехме да видим ударите.

 

- Доколко е важна ролята на треньора?

- Много е важна. Той трябва да помогне на състезателя да се успокои, докато се качи на ринга, но и да го амбицира да стигне до победата.

 

- На Вас кога ви е било по-трудно, по-притеснено – когато сте били на ринга или когато гледате отвън ваш състезател?

- Ооо, отвън ми е по-трудно. Голямо е напрежението – викаш, крещиш. А на ринга излизаш и играеш.

 

- Има ли интерес сред децата към този спорт?

- Да. Много са желаещите да се запишат в моя клуб. Но аз държа на дисциплината, подбирам ги. Не може едно малко дете да командва по-големи или да се подиграва на новите в клуба, какъвто и талант да притежава. Такива неща в нашия клуб не се позволяват.

 

- Как оцелява боксът в конкуренцията на бойните спортове, които набират все по-голяма популярност?

- Не ги харесвам… Ние чакаме по четири години за световно първенство, а те всяка година имат възможност да играят за титлата… Но не искам да ги коментирам, защото имам много приятели в тези среди.

 

- Какво е предимството на бокса?

- Той е в основата на всички бойни спортове.

 

- Как успяхте да запазите Вашата кариера относително постоянна – Вие почти във всяка от годините имате титла – европейска, световна, олимпийска. Как не се възгордяхте още след първата, а продължихте да се борите?

- На мен ми липсваше злато от олимпиадата. След като станах шампион в Сеул, ми направиха бенефис и смятах да се отказвам. Тогава обаче един мой приятел, с когото сме играли заедно, стана старши треньор на националния отбор – Михаил Таков. Дойде във Варна и каза, моля те, помогни ми, искам да направя добър състав за европейското първенство. Аз не бях тренирал 4-5 месеца. Пристигна специално от София във Варна. Говорихме си цяла нощ. На сутринта стегнах багажа и тръгнах с него. Тренирах месец и половина – два, спечелих европейската титла и казах – хайде, стига ми вече.

 

- Трудно ли беше решението да се оттеглите от активна кариера?

- Много трудно. Щом се върнах пак след бенефисния си мач…

 

- Липсва ли ви спортът?

- Много… Но вече съм на 57 години… Няма как да играя… Влизам на тренировките и гледам. Имам треньори, които работят със състезателите. Понякога виждам, че грешат, но никога не им го казвам пред всички. Не мога да ги изложа, след като съм им се доверил. Когато свършат тренировката, викам ги насаме и тогава им казвам къде са сгрешили, какво трябва да направят според мен.

 

- Поздравявам Ви за този подход! Много малко хора го имат, и не само сред спортистите, а и в другите сфери!

- То си е тяхна работа… Аз не мога да им се меся… Но не може да излагаш човек, на който си се доверил. Все едно нямаш уважение към него… Не може да критикуваш пред всички…

 

- Приятелите Ви от спортните среди ли са?

- Всички до един… Не само боксьори, и от други спортове. Когато гледаме заедно бокс, коментираме бокс, когато гледаме футбол, коментираме футбол.

 

- Интересувате се и от футбол?

- Да, все пак съм тренирал, бях в школата на  “Спартак”.

 

- Смятате ли, че ще се възроди някогашният “Спартак”?

- Не знам, но много ми се иска. Навремето, когато и двата отбора бяха силни в града, ставаха много интересни мачове.

 

- За какво мечтае все още Ивайло Маринов. Какво си пожелавате да Ви се случи оттук нататък?

- Нещата, за които мечтаех, вече ги имах – олимпийската титла на ринга и внучка в личен план. Оттук нататък какво да искам…Всъщност има още едно нещо – от моя клуб да излезе следващият олимпийски шампион от Варна. Тогава ще съм най-горд.

 

- Реално ли е да се случи?

- Защо да не е реално. Може да стане още на следващата олимпиада – през 2020 г. Все пак Станимира вече е част от моя клуб. Но ми се иска да е от Варна следващият шампион (смее се).

 

- Обичате си града?

- Аз, ако не го обичах, знаете ли къде щях да бъда…

 


Четете още:

Огнян Илиев: Щастлив съм, че бях треньор на най-изявените български тенисисти в последните 20 години

Кристиян Георгиев: Най-важното е да имаш хъс и желание за победа!

Никола Карастоянов: Най-трудно се играе като фаворит!

Живко Николов: Спортът изгражда твърди и уверени личности

Христо Христов: Когато завоюваш короната, трябва да я защитаваш

Тодор Каменов: Манталитетът на победител се изгражда най-трудно

Мариян Огнянов: Всичко, което имам, го дължа на футбола

Стефан Георгиев: Големият ми успех във волейбола тепърва предстои

Красимир Димов: Максималист съм – и в спорта, и в живота!

Никола Петров: Плуването е полезен спорт, добре е да се изучава в училище

Асен Великов: Най-много дължа на треньорите от Варна!

Георги Илиев: Да играя в „Черно море“ за мен е сбъдната мечта!

Eмануел Луканов: Имам още много да дам на Черно море!
 

Коментари

Новини Варна