Ани Станева: Ушу ме смири, даде ми баланс!

ПОЛИНА ПЕТРОВА

За поредна година варненката Ани Станева се завърна с шест златни медала от международен форум по ушу с ранг на световно първенство. Ани е лъчезарна и усмихната и ако не я познаваш, никога няма да предположиш кое е заниманието, на което се е посветила.

Това може би не е случайно. „На Запад да практикуваш бойно изкуство, означава да имаш мускули и да парадираш с това, докато на Изток, колкото по-голям майстор си, толкова по-малко разкриваш уменията си на всеки“, казва баща й Станчо Станев, който съвсем скоро ще стане гранд майстор по ушу.

- Ани, за поредна година се връщаш с няколко златни медала от световен форум по ушу, разкажи малко повече за това състезание?

- Състезанието се провежда всяка година в китайския град Хонконг. Води се международен турнир с ранг на световно първенство. Всеки път броят на участниците е различен. Този път бяха около 8 хиляди. Състезанието е три дни, като има непрекъснат поток от хора – от сутрин до вечер на шестте игрални полета. Има участници в различни възрастови групи – от малки деца до 100-годишни майстори. Всяка година се случва такива майстори да слизат от планината специално за състезанието и да демонстрират стилове, които никой не е виждал, те съхраняват традицията на ушу.

- Какво е чувството да представяш България на подобен форум?

- Чувството е много хубаво. Лошото е, че няма подкрепа от страна на държавата. Подкрепата, която получавам, е от приятели и фенове. В публичното пространство започна да се говори повече за спорта след успехите, които постигнах…

- Колко хора в България се занимават с ушу?

- В момента не са много. През 90-те години на миналия век спортът е бил доста по-развит в България. Баща ми е един от основоположниците на ушу у нас, имал е школи почти във всички по- големи градове. През тази година стават 51 години, откакто той е започнал да се занимава с това бойно изкуство. Спомням си, че във Варна е организирал състезания. Покрай него се запалих и аз още от много малка. Спомням си, че бях шестгодишна, когато започнах да ходя с него по залите. Никога няма да забравя как съм виждала по сто души на една тренировка. Баща ми ме остави сама да избера своя път, никога не ме е принуждавал да се занимавам с ушу. Брат ми също ходеше с него на тренировки, но в един момент загуби интерес.

- А каква е ситуацията в момента със спорта?

- В момента не е толкова популярен. Повечето хора предпочитат ММА, муай-тай и други бойни спортове. Може би модата е такава и имам чувството, че ушу, което е свързано повече с философия, се омаловажава.

- Какво на практика е ушу?

- Самият спорт не е свързан с реален бой, предимно демонстративен е, затова се нарича бойно изкуство. Включва бойни техники, но се води бой със сянка. В повечето случаи един човек прави демонстрацията. Има и по двама, има и групови, в зависимост от стила. В ушу стиловете са над 1000. На практика няма човек, който да владее всички, аз се стремя да усвоя колкото може повече. До момента практикувам 13 и във всички от тях имам медали. Продължавам да уча още. Всяка година добавям нов, махам някои от старите, за да има всеки път нещо, което да ме предизвиква.

- Разкажи малко повече за различните стилове?

- Разделят се на вътрешни и външни. Първите са насочени към работата с вътрешната енергия, те са по-бавни, като тай-чи например. Отново са бойни техники, но се изпълняват по различен начин. Външните стилове от своя страна са бързи, с резки движения, има скачане, премятане. Това е основната разлика между двете течения. След това вече се разделят според това дали се използват оръжия, или не и т.н. В различните стилове може да се включат саби, мечове, големи копия…

- Ти реално откъде се учиш, когато усвояваш нов стил?

- От баща ми. Той е живял в Китай преди години. Интересува се от бойни изкуства още от времето, когато в България е било забранено да се занимаваш с нещо подобно. Сам се е усъвършенствал в началото – от книги е получил основата, след това е преминал обучение в Китай.

- Какво ти е дал и какво ти е отнел този спорт?

- Занимавам се с ушу вече 17 години и този спорт много ми е помогнал да се изградя като човек. Доста по-спокойна съм от останалите ми връстници, повече премислям нещата, не съм толкова избухлива. Спортът някак ме смири, даде ми баланс и уравновесеност. Не мога да кажа, че ми е отнел нещо. Нищо не ми липсва.

- Имаш ли приятели, които го практикуват или които те подкрепят в твоите изяви и те разбират?

- Допреди да започна да ходя на световни състезания, не бях казала на никого, че тренирам. След това започнаха да научават малко по малко. Не държа да го разгласявам. Всички ми казват, че това, което правя, е важно и трябва да се гордея с него, но не искам да се хваля. Постигам целите, които съм си поставила, и си поставям нови, малко по малко вървя напред, всичко идва с времето си. Сега, когато вече знаят, моите приятели много ме подкрепят и са щастливи с моите постижения. Приятелките ми не са от този тип, който би влязъл в залата да тренира, но пък там срещам други приятели.

- В залата има ли го момента на конкуренция, или по-скоро си помагате и се подкрепяте?

- Не, винаги е подкрепа, няма конкуренция. Сега по време на международното състезание бяхме заедно с още едно момиче от Варна - Йоана. Тя се върна с три златни медала и през цялото време аз бях при нея до игралното поле и я подкрепях. По принцип не позволяват хора, които нямат участие в момента, да стоят толкова близо, но аз успях по някакъв начин да се промъкна и през цялото време й помагах, подсказвах й, ако забрави нещо, същото направи и тя за мен, тъй като баща ми този път не присъства по време на състезанието.

- Баща ти как гледа на това, че ти си поела по неговите стъпки. Подкрепя ли те, допуска ли от друга страна и ти да го съветваш понякога, въпреки че той има над 50-годишен опит в ушу?

- Подкрепя ме много. Аз съм му казвала, имам големи планове да развия спорта у нас, да създам групи и да се доближа поне малко до това, което той е правил. Мисля, че е щастлив от този факт. Да, иска ми съвети понякога, особено когато се подготвяме за някакъв форум. Помагаме си.

- Какво е предимството на ушу според теб?

- Като всеки спорт учи на организираност, дисциплина и самоконтрол. Това, което е специфично за ушу, е, че променя начина на мислене, кара човек да гледа по-философски на живота, дава много знания за тялото и предела на неговите възможности.

- Освен на баланс и вътрешна хармония учи ли и на самоотбрана ушу?

- Разбира се. Това е сред основните му задачи. Ако владееш техниките и знаеш как да ги използваш, можеш да се предпазиш.

- Има ли физически данни, които са необходими за един човек, който иска се занимава с ушу?

- Няма някакви определени изисквания. Когато човек дойде на тренировка, тогава се разбира двигателната му култура на какво ниво е, дали схваща бързо, дали може да помни, колко е стриктен в тренировките. Случвало се е да дойдат хора, които проявяват интерес към спорта, но идват два пъти месечно, така трудно може да се постигне нещо. Има и такива, които притежават качества и са нахъсани за тренировки, искат да постигат много неща, търсят клипове постоянно, за да видят това, което ние правим в залата, как се изпълнява от други хора, от китайски майстори и това им дава стимул да се развиват.

- А ти колко време прекарваш в залата?

- Всеки ден съм там. Сега аз живея в София, а баща ми обикновено пътува и тренировките ги е поверил на мен. Има ми доверие, поне за началната фаза на обучението по ушу. Работя с по две или три групи всеки ден и съм постоянно там.

- От колко време работиш и като треньор?

- От няколко години…

- По-голяма ли е отговорността, когато вече си и треньор?

- Разбира се, особено когато работя с деца.

- Какво ти дава това?

- Станах по-контактна, откакто започнах да водя тренировки, преди бях много притеснителна. В ушу връзката между учител и ученик е много важна и специална. Често се случва по-напредналите да предават умения на тези, които са още в началото. Учейки другите, научаваш много неща за себе си. Може да владееш едно движение много добре, но когато дойде време да го обясниш на другите, проумяваш доста неща, върху които преди това не си се замислял.

- От каква възраст е нормално да започне да се тренира ушу?

- Над 5 години, преди това е рано, тъй като са още малки и не може да им се запази вниманието за по-дълго време. На 5-6 години вече е нормално да се започне.

- След като няколко години подред се връщаш с толкова медали, какво продължава да те предизвиква да участваш в това международно състезание?

- Емоцията, която изживявам там, е много силна. Освен това искам да се докажа в колкото се може повече стилове, да взема повече медали. След всяко следващо участие се чувствам все по-подготвена и по-сигурна в себе си.

- А какво беше чувството, когато за първи път отиде на световно първенство?

- Беше уникално. Преди шест години отидох за първи път. Тогава баща ми прецени, че съм готова, преди това не ме пускаше да участвам. Той ходеше, но не ме вземаше със себе си, дори като зрител. Когато отидох за първи път, останах без думи, когато видях огромната зала, пълна с толкова много хора. Разбира се, притесних се малко, няма как… Всеки път ми прави впечатление отношението на китайците. Те се радват на успехите на чужденците в този спорт, който е техен традиционен. Няма завист… Те идват да те поздравят, усмихнати, искат да се снимат с всеки, който е спечелил медал. Докато тук, в България, не е така. Някаква злоба и завист се усеща в някои хора и аз не разбирам защо трябва да се случва това.

- Освен Китай кои други страни са силни в ушу?

- Русия.Доколкото знам, там спортът също е един от традиционните. На световното първенство винаги идват с огромни групи състезатели и наистина са много добри. Състезателите на Сингапур също са силни, на Индонезия също. Ние, българите, на практика сме азиатци по произход и носим качествата, които са необходими да практикуваме ушу и да сме добри. Напредваме много по-бързо и с по-голяма лекота от германци и французи например.

- Тази година в световното първенство сте участвали само двете с Йоана. Всяка година ли са толкова българските представители?

- Да. Поне аз откакто ходя, сме или само аз и баща ми участниците, или най-много още един-двама. Пет-шест човека общо сме се явявали на този значим международен форум по ушу. Първата година, в която баща ми се включи в състезанието, той беше получил покана. След това всяка година ни изпращат. Освен на този с баща ми участваме и на още един голям турнир в Китай, в планината Удан.

- Как се излъчва медалистът във всяка категория по време на състезание?

- Във всеки стил участват различен брой хора, които се представят на съответното игрално поле. Има 7 съдии, които дават оценка, и сборът формира крайния резултат. Те следят за различни неща – начина на изпълнение и придвижване, техниката, силата, която се прилага…Изразяването на вътрешната енергия е доста важно. Също така превключването от стил към стил по време на състезание не е толкова лесно.

- Някога мислила ли си да се развиеш в друга посока?

- Като малка играех балет и в началото се колебаех кое да избера. Известно време практикувах паралелно – ушу и балет. Изглежда малко странно, но успявах да ги съчетая. След време осъзнах, че фигурата ми не е много подходяща, за да продължа да се занимавам с балет, и се отказах.

- Как успяваш да постигнеш максимална концентрация по време на състезание?

- Не знам точно как се случва, но когато започна изпълнението си, реално не чувам и не виждам нищо около себе си. Може би с годините тренировки съм успяла да се усъвършенствам. Не мисля специално за това, че трябва да се съсредоточа, то естествено се случва.

- Кое е най-важното, за да се постигне успех в този спорт?

- Постоянството… Освен това трябва да го приемеш като нещо, което обичаш да правиш, а не да ходиш на тренировка по задължение. Има деца, които идват в залата, защото родителите им ги карат, но според мен това не е добър подход. Ако спортът му хареса, ще остане, насила не се получават нещата.

- Как си почиваш от тренировки и състезания?

- Напоследък прекарвам повече време вкъщи. Виждам се и с приятели, разбира се. Напоследък ми е малко по-натоварено, тъй като все още уча и гледам да наваксвам в почивните дни.

- Кои са по-интересните кътчета, на които те е отвел спортът?

- Засега само в Китай съм ходила на състезания. Така си разпределяме времето, че да можем да се разходим. Всеки следващ път посещаваме нови места и основните забележителности вече сме ги обиколили.

- Би ли си помислила някога да живееш там, или да се развиваш някъде другаде, а не в България?

- Не! Преди няколко години мислех по различен начин, беше ми хрумнало да уча в Германия и да пробвам да работя там, но това вече не е на дневен ред за мен. Искам да остана в България, да завърша образованието си и да се реализирам тук.

Снимка Пламен Гутинов