Цонка Господинова: Леката атлетика е основата на всички спортове

Цонка Господинова е треньор по лека атлетика в СК „Евър“. Основава клуба заедно със съпруга си Крум Крумов в началото на новия век. Преди това е работила като треньор в други варненски клубове. Тя е първият наставник на Ваня Стамболова. В момента работи с друга от големите надежди на леката атлетика у нас – Силвия Георгиева. С Цонка се срещаме в залата, тъй като графикът й е много натоварен. Работят всекидневно със Силвия, а целта е ясна – норматив за световно първенство и добро представяне там.

- Г-жо Господинова, какви са целите пред Вас със Силвия за този сезон?

- Най-важната ни цел е покриване на норматив на 3000 м стипълчейз за СП, което е през юли във Финландия. Това е основната ни задача и се надяваме да я реализираме. Имаме няколко възможности да покрием норматива на различни стартове през май и юни.

- Определят Силвия като една от големите надежди на леката атлетика у нас. Смятате ли, че подобни очаквания натежават в един момент?

- Аз не обичам подобни квалификации, не е добре да се говори предварително, да се кроят планове, тъй като това натоварва състезателя, от една страна, а, от друга – да си призная, фаталист съм … Със Силвия не си говорим никога за това, което ни предстои – къде ще отидем, какво ще се случи. Просто работим и резултатите идват…

- Има ли интерес сред децата към леката атлетика?

- Напоследък има… Може би родителите осъзнаха, че децата им трябва да спортуват. В нашия клуб имаме подготвителни групи за малки деца. Вероятно, за да се случи това, помогна и фактът, че вече имаме зала, в която да тренираме. Преди много трудно намирахме деца, с които да работим, тъй като нямаше къде да ги заведем, не можехме да предложим подходящи условия. Сега това се промени.

- С колко деца работите в клуба?

- Доста са. Картотекираните състезатели са 68 и в подготвителните групи имаме около 50-60 деца. Работим само двамата с мъжа ми. Наша бивша състезателка се подготвя за треньор в момента, тя идва да ни помага с децата.

- От каква възраст обикновено децата започват да тренират лека атлетика?

- Най-малките са 6-8 годишни, 9-11 години е следващата група, с която работим.

- С какво допринася спортът за развитието на подрастващите?

- Леката атлетика е основата на всички спортове. Развива всички мускулни групи. Това е най-достъпният спорт за всички, виждате, че хората масово тичат за здраве и добра кондиция. Ние професионално се опитваме да работим с деца над 11-12 години, при малките в игрова обстановка развиваме качествата им.

- Как подбирате състезателите, с които да продължите да работите, какви качества трябва да притежават?

- Аз само като видя едно дете да се затича и да отскочи веднъж от място, на мен ми е достатъчно да преценя дали има бъдеще в леката атлетика. По принцип в нашия спорт състезателите трябва да са по-високи, стройни и дългокраки и да са пъргави. Може и да не дават в началото най-добрите резултати, но аз гледам в перспектива. Обикновено точно от такива деца след това излизат големите състезатели.

- Вие защо решихте да се насочите към леката атлетика?

- Аз като ученичка бягах най-бързо в класа. Треньорът по лека атлетика мина в училище и подбра няколко от нас, в това число и аз. Спомням си, че харесвах всички спортове. Преди това бяха минали и треньори по баскетбол, аз исках и там да ходя, но така стана, че започнаха състезания по лека атлетика, аз се представях добре, печелех медали и реших, че това е моят спорт.

- Различават ли се днешните деца от децата, каквито бяхте вие навремето?

- Доста… Децата от предишните набори бяха доста по-отговорни и към себе си, и към работата, която вършат, доста по-нахъсани да се реализират, да покажат това, на което са способни. Сега всичко е много по-комерсиално. Идеята да се докажеш пред себе си и пред другите не ги вълнува сякаш толкова, колкото това какво биха получили, ако успеят. Сигурно е нормално това, животът днес е такъв. Освен това децата преди бяха доста по-възпитани, сякаш и по-добре учеха в училище. Сега са доста по-разглезени. Ценностната система е обърната. Начинът им на общуване е по-различен. Уважението към институциите и към по-възрастните от тях липсва. Изглеждат така, сякаш инерцията ги води, а не някаква осмислена позиция за бъдещето.

- Опитвате ли се да промените тази тенденция при децата, които тренирате?

- Всеки ден работим над това. Целта ни е и да ги възпитаваме, да бъдем и педагози, не само треньори. Децата, които идват на тренировка, са доста различни, идват от различни семейства, от различни училища. Обикновено, докато загряват, имаме време, в което аз им говоря, разказвам им различни случки, с които се стремя да ги насоча в правилната посока в живота. Говорим си както за поведението по време на тренировка, така и за по-глобални неща… Опитвам се, ако някой не е постъпил добре по някакъв начин, да го коригирам и да дам пример на останалите.

- Със съпруга Ви работите заедно… Давате ли си съвети, спорите ли?

- Спорим, разбира се… Това е нормално, докато стигнем до най-правилното решение. Обикновено имаме еднакви виждания, но не липсват и моменти, в които да сме на различно мнение в работата.

- Приятелите Ви от спортните среди ли са?

- Да! Средата е такава. Нямаме много време да контактуваме с външни хора освен с близките си.

- От други спортове интересувате ли се, чисто любителски?

- Разбира се. Следим развитието на почти всички спортове. То е като че ли и наше задължение – да видим къде сме ние, къде са другите, как се развиваме, накъде се движим.

- Отговорна ли е, според Вас, треньорската професия?

- Много… Все пак мога да кажа, че зависи и от треньора. Има колеги, които са много отговорни, но съм срещала и други, на които сякаш не им е по сърце много тази професия, не са отдадени изцяло, а тя изисква, иначе няма резултат.

- Труден ли беше преходът от състезателната кариера към треньорската?

- При мен стана малко по-различно… Получих травма на шийните прешлени, от моя небрежност, признавам си, и сега на всички състезатели обяснявам как не бива да правят някои упражнения, за да не получат подобна контузия. Около година и половина продължих да опитвам да тренирам, но непрекъснато чувствах болки и затова реших да прекратя още като ученичка. Бях 11 клас, когато приключих със състезателната дейност, за съжаление, точно когато вървях нагоре. Още отначало исках да бъда треньор, но не влязох веднага в академията, семейството ми нямаше възможност да ме изпрати в София. Учих във Варна година и половина – две, в Техническия университет, но установих, че не е за мен. Аз и техника – не е много добра комбинация (смее се…). След това вече намерих начин да запиша Спортната академия и да я завърша. Винаги това ми е било в сърцето, не си представям да работя никога нещо друго.

- Защо не от всеки добър спортист става добър треньор?

- Някои казват, че тези, които не са били много добри спортисти, след това повече се стараят в работата си като треньори, защото не са били толкова талантливи, не им се е отдавало всичко с лекота, повече са се старали. Според мен е въпрос до това какъв е самият човек – дали се стреми да бъде перфектен в своята работа, дали има търпението да работи като треньор, тъй като нищо не се получава с лекота, понякога са нужни години, за да може някое дете да израсне като добър състезател.

- Кое е най-важното, на което искате да научите вашите състезатели?

- Най-важното е да бъдат истински хора! Дразня се от лошото възпитание, от неуважението, от дребните и подли игрички. Искам да ги науча също да бъдат трудолюбиви, да имат воля и хъс да се развиват – не само като спортисти, а и като интелигентни хора, да учат…

- На Вас какво ви даде и какво Ви отне спортът?

- На мен много ми даде. Живот, свързан със спорта, това са непрекъснати емоции, динамика, контакт с много хора. Много дестинации съм посетила покрай спорта, видяла съм много… Какво ми отне – повече време със собствените ми деца… Съжалявам за това, но те ме успокояват, че не е необходимо, тъй като те са успели и самостоятелно да се справят, може би даже им е помогнало това, че не съм била винаги покрай тях като майка орлица да ги закрилям. Те се изградиха сами като силни личности… Бяха спортисти… В момента не живеят в България.

- Кои са по-любопитните кътчета, които сте посетили благодарение на спорта?

- Доста държави съм посетила… Е, в Африка не съм ходила все още… Където и да съм пътувала за европейски или световни първенства, винаги съм се възхищавала на разкошните им стадиони и страхотните условия, в които тренират.

- Контузията, за която разказахте, предполагам е най-трудният момент в кариерата Ви?

- Да! Сега преживявам тежко и всяка контузия на мой състезател или болест. Винаги им повтарям, че трябва да се пазят. Непрекъснато ги наблюдавам – по-малките да не излизат навън след тренировка потни и без яке и шапка, преди тренировка дали са загрели добре…

- Колко време на ден прекарвате в залата?

- Между осем и десет часа на ден…

- А как си почивате, когато ви остане време за това, разбира се?

- Ами не знам, честно казано, за мен почивката е малко странно понятие (смее се). Дори да не съм в залата, аз непрекъснато мисля за тренировки и състезания. Ходим от време на време на гости на децата, разбира се. Случвало ни се е понякога да отидем на почивка – за седмица или за 4-5 дни, първите два дни се чувстваме добре, но след това започваме да се чудим какво да правим, доскучава ни. Не сме свикнали да почиваме. Правим си кросове или се разхождаме в свободното си време.

- Какво си пожелавате да Ви се случи до края на годината?

- Здраве да има за всички! Със Силвия ви казах какви са ни амбициите – да покрие норматива, да отидем на световното първенство, да постигнем там един хубав резултат. Останалите деца, които тренираме, също да реализират максимално потенциала, който имат.

ПОЛИНА ПЕТРОВА

снимка: ПЛАМЕН ГУТИНОВ

Четете още:

Силвия Георгиева: Всеки старт е празник за мен

Ивайло Маринов: И до днес всички ми казват „шампионе“

Огнян Илиев: Щастлив съм, че бях треньор на най-изявените български тенисисти в последните 20 години

Кристиян Георгиев: Най-важното е да имаш хъс и желание за победа!

Никола Карастоянов: Най-трудно се играе като фаворит!

Живко Николов: Спортът изгражда твърди и уверени личности

Христо Христов: Когато завоюваш короната, трябва да я защитаваш

Тодор Каменов: Манталитетът на победител се изгражда най-трудно

Мариян Огнянов: Всичко, което имам, го дължа на футбола