Веселин Бранимиров: Футболът е любов и неизлечима болест
Психологията има решаваща роля в работата на треньора, той трябва да има подход към всеки един в отбора, каза в рубриката „На спортна вълна“ специалистът, постигнал дубъл с отбора на ФК „Рига“
Публикувана: 23 Jan 2019 | 9:30

Веселин Бранимиров е един от талантливите млади български треньори. През изминалата година постигна дубъл с отбора на ФК „Рига“. Започва да играе футбол в „Черно море“, а най-силният период от кариерата му преминава в „Нефтохимик“. За националния отбор е изиграл 5 мача, а за младежкия тим на България има 21 мача и 1 гол. Треньорската си кариера започва преди около 10 години.

 

-Г-н Бранимиров,  част от кариерата Ви преминава в отбора на „Черно море“.  Как намирате състоянието на клуба в момента?

- В последните години отборът е добър, академията също записва добри резултати.  Мисля, че се дава достатъчно шанс на момчетата от школата да се наложат в първия състав. Немалко юноши на  „Черно море“ се наложиха при Никола Спасов. Същото се случва и сега при Илиан Илиев. Разбира се, винаги ще има недоволни, но трябва да си дават сметка, че изисква доста време младият футболист да се пребори за титулярен пост в първия състав.

 

- Какво мислите за настоящия формат на Първа лига, допада ли Ви?

- Мисля, че е интересен. Една забележка имам – според мен отборът с най-малко точки трябва да изпада директно, без да има шанс да се спаси в баражи. Миналата година например отборът на „Витоша“ (Бистрица) се спаси, след като през целия сезон губеше мачовете си. Мисля, че това не е коректно спрямо останалите тимове, не е спортсменско.

 

- А това, че се дава шанс на седмия да измести третия от мястото му в евротурнирите?

 - Донякъде е добре, за да се поддържа интересът в тази втора осмица, това е стимул за отборите. Коментирал съм с колеги от други страни формата в нашата Първа лига и те също са изразявали мнение, че този стимул във втората осмица поддържа първенството интересно до края. Аз преди години също съм участвал в първенство, в което отборите бяха разделени на първа шестица и втора десетка, но беше абсолютно безинтересна борбата в долната половина на таблицата, тъй като нямаше възможност най-добрият сред тях да играе бараж за Европа.

 

- Вие самият как се насочихте към футбола? Помните ли първия си мач?

- Започнах през 1985 година, бях на 10 години. Израснал съм във варненския квартал „Чайка“ и естествено от малък подкрепям отбора на „Черно море“. Дядо ми ме заведе на първата тренировка, тогава треньор ни беше Атанас Аврамов с прякор Кафето. По това време той беше на 82 години, но беше дал пътя във футбола на почти всички легендарни играчи във Варна. Помня, че бяхме голяма група – около 40-50 деца, тренирахме в новопостроената зала „Черно море“. Всички отивахме с голяма любов и желание на тези тренировки. Предаде ни ги треньорът Атанас Аврамов. Той ни караше да се гордеем, че тренираме в „Черно море“ и в новооткритата зала. От него съм запомнил думите: „Тренирайте, момчета, наслаждавайте се на футбола, защото такава зала дори в Бразилия няма, в родината на футбола!“. Той ми даде стимул да вървя нагоре и да обичам  „Черно море“. Нашето поколение израснахме с книгата на Стефан Янев „Футболна Варна“, благодарение на нея  опознавахме по-добре нашите кумири, които впоследствие ни бяха и треньори – Божил Колев, Билял Билялов, Тодор Великов, Тодор Марев и др. Помня първия си мач при мъжете, когато ме поканиха в основния състав на „Черно море“. Бях на 17 години, а мачът беше за Купата на България. Тогава пет момчета от юношеския тим бяхме повикани при мъжете, играхме в Свищов и загубихме с 0:2. Няколко месеца по-късно дебютирах и за първенството.

 

- По-голямата част от кариерата Ви преминава в отбора на „Нефтохимик“. С него постигате и по-големите си успехи…

- Така се случи, че на 20 години преминах в отбора на „Нефтохимик“, след 3 сезона с около  50 изиграни мача за „Черно море“, повечето в Б група. По това време, през 1996 г., отборът от Бургас имаше стабилен спонсор и играеше в  А група. След пробен период бях одобрен от треньора Димитър Димитров – Херо, и подписах договор. 10 години от кариерата ми преминаха в „Нефтохимик“, много хубав период, имахме силен състав – и като качества, и като колектив. Най-големите ни успехи бяха второто място за първенството през сезон 1997 – 1998 г., две спечелени купи на лигата и един загубен финал срещу „Левски“ през 2000 година. Другите приятни моменти, които съм имал с „Нефтохимик“, са мачовете за евротурнирите – елиминирахме „Омония“ (Кипър) след 0:0 в Никозия и 2:1 в Бургас. След това срещнахме отбора на „Локомотив“ (Москва), който по това време беше доста силен, беше спечелил КНК. Загубихме с 4:2 в Москва, в Бургас завършихме 0:0. Преди това през сезон 1997 -1998 г. играхме срещу „Бран“ (Берген). Хубави спомени имам от „Нефтохимик“, но най-голямото удоволствие беше, че почти всеки мач отборът играеше пред препълнен стадион – 15 – 20 – 25 хиляди души понякога идваха на нашите мачове.

 

- Какво трябва да се случи, за да се върне публиката по трибуните?

- Тогава и времето беше различно, нямаше много забавления за хората. А и в първите години на прехода футболът се опорочи малко, защото доста отбори с непозволени средства постигаха победи. Това отблъсна хората от футбола, отдалечи ги от стадионите. Освен това преди нямаше толкова преки предавания на мачове от Европа, сега хората са малко пренаситени и това също е причина да не ходят по стадионите. Но аз мисля, че истинският фен би ходил на всеки един мач, независимо дали отборът му губи, или печели.

 

- Казахте, че в началото, когато сте започвал във футбола, много деца са идвали да тренират. Смятате ли, че днешните деца също имат толкова ентусиазъм и любов към спорта?

- Както казах, времената са различни. Тогава забавленията бяха такива – да играеш футбол или баскетбол в двора на училището или пред блока. Играехме също така на криеница и народна топка. Днешните деца растат в златни клетки, презадоволени са, компютрите и телефоните ги отвличат максимално от физическата активност. Рядко се срещат деца, които наистина искат да спортуват. В повечето случаи родителите са тези, които настояват детето им да тренира.

 

- Кои са най-важните неща, които научихте от треньорите, с които сте работил през годините, и каква част от тях прилагате сега Вие като треньор?

- Аз съм работил почти изцяло в мъжкия футбол като треньор, като изключим двете години, в които бях главен треньор на академиите на „Металург“ (Донецк) и „Динамо“ (Тбилиси). Според мен в детско-юношеския футбол не трябва да се гонят резултати, което е огромната грешка на днешните треньори, но донякъде ги разбирам, тъй като им ги изискват ръководителите. Във футболните академии трябва да се произвеждат играчи, да има множество повторения на едни и същи неща, да има индивидуална работа с подрастващите и да им се обръща внимание. Трябва да се работи много за тяхната психологическа устойчивост и за подготовката им за първия сблъсък с мъжкия футбол, защото в крайна сметка това е най-важното. За мъжкия футбол вече най-важен е резултатът, безкомпромисно е. Всичко се определя от клубната политика и всеки клуб трябва да си има своя. Както например „Славия“ има своя политика да налага само български футболисти и да дава шанс на юношите. Други отбори имат политика да са само в шестицата, други искат да са шампиони всяка година и разчитат само на чужденци, не залагат на българи, това е – клубна политика.

 

- Докъде води обаче налагането на чужденци. Не навлизаме ли в един омагьосан кръг, в който не се дава достатъчно шанс на младите футболисти, и оттам изборът за националния отбор става все по-ограничен…

- Така е, да, това е проблем. А най-лошо е, че водещите отбори останаха почти без български футболисти в съставите си – ЦСКА, „Левски“ и  „Лудогорец“. Националният отбор се захранва от играчи на високо ниво. Тези три отбора са на най-високото ниво у нас, а в тях на практика няма български футболисти. И всичко опира до клубната политика, както казах по-рано. Работил съм в „Лудогорец“ една година, никакъв проблем не е да наложат млад талант, лесно е 10 класни чужденци да подпомогнат един юноша дори в 20 мача, ако трябва. Нищо фатално няма да се случи, ще продължат да побеждават, но този играч покрай тях ще израсне и ще стане добър футболист. Има талантливи момчета в академията на „Лудогорец“, но това трябва да е клубна политика.

 

- „Лудогорец“ ли е всъщност клубът в България, който „повлече крак“, образно казано, с налагането на чужденци, защото и ЦСКА, и „Левски“ са отбори с доказани традиции в детско-юношеските си школи?

- Ръководството на „Лудогорец“ от първия ден има ясната визия какъв стил на игра иска да изповядва отборът – атакуващ, а за него трябват определен тип футболисти, с каквито в България не разполагаме много, това е факт, защото може би не ги обучаваме по този начин. Качествата на бразилците не можем да ги съпоставим с тези на българите, дори и чисто физически се отличаваме коренно от тях от гледна точка на координация и чувство за импровизация на терена. Затова в „Лудогорец“ залагат предимно на испанци и бразилци, защото те са подходящи за стила на игра, който ръководството иска. Другите отбори – ЦСКА и „Левски“,  търсят резултата, обаче селекцията им не е подчинена на някакъв определен стил, вземат се разнотипни футболисти, които, събрани, не могат да направят нужната сплав, за да има успех.

 

- Откъде трябва да дойде волята за промяна, защото това неминуемо се отразява на националния отбор?

- Може би трябва да се променят правилата в българския футбол. Аз работех доскоро в Латвия, тя също е страна от ЕС, обаче там има правило, че нямат право повече от петима чужденци да играят в стартовия състав. Мисля, че е добре и в България да бъде въведено подобно ограничение.

 

- Разкажете малко повече за последните си успехи в Латвия с отбора на Рига!

- В Латвия нивото на футбола не е много високо, но стилът на футбола е по-различен отколкото у нас, малко по-силов, с повече емоции и единоборства. Съдиите също позволяват по-свободен и по-твърд футбол. В България това е един от проблемите, който, ако не се изчисти, няма как да вървим напред – съдийството, и то в аспекта даване на по-свободна игра, чувството за авантаж, защото накъсването на играта с множество нарушения, които се отсъждат, убива ритъма на футбола, отнема заряда на мача. Шампионатът на Латвия е с осем отбора, които се срещат помежду си 4 пъти. Получават се доста дерби мачове. Не ни беше лесно, отстъпвахме с 9 точки от първия в класирането, но в крайна сметка финиширахме първи. Направихме и исторически за отбора дубъл, спечелихме и купата на страната. Добър опит за мен беше работата ми с отбора на Рига. С края на сезона там приключи и контрактът ми с отбора. Оттук нататък чакам предложения и от отбори в България. Професионалист съм и мога да дам много!

 

 

- Какво Ви даде и какво Ви отне решението да се посветите на футбола?

- Даде ми много емоции и срещи с хора от цял свят. Една година работих в Грузия и мога да кажа, че грузинците са доста интересен народ. Те са хора на тостовете и  имат специална наздравица за футболната топка, която среща хора от различни националности и създава приятелства. Това нещо много се цени. Винаги си говоря с треньорите и с хората, които срещам покрай футбола, че ако не беше топката, която ни е запалила като деца, ние никога нямаше да се срещнем. Събрал ни е този общ интерес, който изгражда една голяма общност. Футболът е социален феномен – с тази теза започва всяка една лекция в треньорската школа – от първия до последния лиценз. И наистина е така. Носи им радост и мъка, но пък ги обединява. А какво ми отне?! Отне ми много... Отне ми от времето за мен и най-вече за близките ми хора.

 

- Ако се върнете назад, бихте ли направили отново този избор?

- Футболът е любов и неизлечима болест. Трудно можеш да се разделиш с него, дори и да искаш. Ти я обичаш тази игра, тя е вътре в теб. Не можеш да се откъснеш просто така. Ето, и аз, и други колеги продължаваме и до ден днешен, събираме се да играем, участваме в различни турнири за ветерани, гледаме футбол, коментираме, това е една огромна тръпка.

 

- А как дойде решението да сложите край на активната си кариера и веднага след това ли станахте треньор?

- Когато бях на 25 години, си мислех, че ще играя поне до 35 - 40, понеже се отнасях много професионално и отговорно в личния си живот, спазвах хранителни режими, почивах си достатъчно. Но още тогава започнах да си водя записки от тренировките, които провеждахме, особено в подготвителните периоди, най-вече при Димитър Димитров – Херо, впоследствие при Георги Василев, италиански треньори имахме също в „Нефтохимик“. Казах си, че не се знае – може би един ден ще се ориентирам към тази професия и трябва да съм подготвен. Аз прекратих кариерата си заради контузия на 31 години, неочаквано за мен се случи. Дотогава вече имах два лиценза за треньор. Веднага след прекратяването на кариерата ми започнах да се занимавам с бизнес, имах нужда от малко почивка от футбола, защото си тръгнах разочарован. Разбрах, че когато съм бил нужен като футболист, получавах потупвания по рамото, а след това, когато се контузих, никой не ми обърна внимание, никой не ми подаде ръка. Оттеглих се от футбола за около 2-3 години, но ми домъчня за играта. Насочих се към треньорската професия, поставих си за цел да имам всички лицензи до най-високото ниво. Изкарах ги в Украйна, в треньорската школа в Киев, тъй като в България повече препятствия ми поставяха, отколкото да ми оказват помощ.

 

- Коя е по-трудната и отговорна роля според Вас – на треньора или на футболиста?

- На треньора безспорно – това е изключително трудна и тежка работа.Тя е подходяща за хора, въоръжени с много търпение. Един треньор невинаги ще попадне в отбор, съставен от звезди или от топ-играчи, случва се отборите да редуват загуби и победи, но там е изкуството да овладееш себе си, да не изпускаш нервите си, да не ги предаваш на своите играчи. Психологията има голяма роля в работата на треньора, той трябва да има подход към всеки един футболист, за да знае, че в негово лице има човек, на когото да разчита, но трябва да даде всичко от себе си на терена. За успеха в тази игра най-важен е добрият колектив.

 


ПОЛИНА ПЕТРОВА


Още от "На спортна вълна":

 

Божил Колев: Нямам червен картон в кариерата си


 

 
 
 

Коментари ( 0 )