Станимира Петрова: Искам да стъпя на олимпийския връх!

ПОЛИНА ПЕТРОВА

Станимира Петрова за втори пореден път стана европейски шампион по бокс в началото на месеца. Различното този път е, че е състезател на варненския клуб „Ивайло Маринов“. Срещаме се няколко часа, след като кметът Иван Портних й връчи почетно отличие заради успеха, който донесе на морския град.

Станимира е от Асеновград, но живее в София. През 2014-а е обявена за почетен гражданин на родния си град. От рода й няма други професионални спортисти. Баща й тренирал любителски различни бойни изкуства, но е голям фен на бокса и насочва Станимира към този спорт. Вкъщи само за това се говори, признава младата състезателка. Тя не крие, че близките й се притесняват, когато е на ринга, особено майка й. „На последното европейско първенство, което беше в София, родителите ми бяха в залата. Когато приключи финалната среща, първата ми реакция беше да ги потърся в публиката, но майка ми я нямаше. Бързах много за награждаването и не успях да я изчакам, след това разбрах, че й е прилошало от радост заради моята победа. Видях я чак след церемонията. Със сигурност преживяват доста емоционално всяко мое излизане на ринга, но след победите радостта е голяма“, споделя Станимира.

- Станимира, ти получи награда от кмета на Варна Иван Портних за европейската титла, която спечели. Какво означава за теб това признание?

- Много съм щастлива, че гостувах във Варна, най-красивият град за мен е това. Наградата, която получих от г-н Портних, за мен е важен жест на уважение и признание. Изключително благодарна съм, защото когато оценят твоите успехи, щастието е още по-голямо. Спортистите и затова се стремят винаги към победа, заради признанието, което получават от хората.

- Почувства ли се поне малко варненка?

- О, аз само като видях морето и веднага се почувствах варненка. Много го обичам и винаги съм чувствала някаква специална връзка с него. Мога да седя с часове и просто да го гледам и слушам.

- Това е поредната ти европейска титла, с какво беше по-различно това първенство?

- Различното беше това, че вече съм състезател на варненския клуб „Ивайло Маринов“. Искам да благодаря на президента на клуба Ивайло Маринов и на моя треньор Петър Лесов. За мен е чест да работя с двама от четиримата олимпийски шампиони на България в бокса. Те ми помагат много, за да тренирам и да се подготвям. Без тях нямаше да успея.

- Как протече самото европейско първенство? Финалният мач ли беше най-труден за теб?

- Жребият отреди да почивам в първия кръг и на практика изиграх 4 мача. Първият ми двубой беше срещу съперничка от Хърватия, след това от Черна гора, полуфиналът бе срещу представителка на Франция и финалът срещу боксьорка от Русия. Определено най-труден беше финалният сблъсък. Съперничката ми се оказа доста добра състезателка, която на ЕП през 2016 г. стана европейска шампионка, но в по-горната категория – до 60 кг, има и медал от СП при 64-килограмовите. Исках да постигна победа пред българска публика, исках да донеса радост на Ивайло Маринов и на цяла Варна.

- Как стана така, че ти да се състезаваш за клуба на Ивайло Маринов?

- Свърза ни моят треньор Петър Лесов. Аз работех с него отпреди това, а те са добри приятели още от времето, когато са се състезавали. Бях много развълнувана, когато ми предложиха да се присъединя към клуба на Ивайло Маринов. Попитаха ме дали искам – как няма да искам да работя с двама олимпийски шампиони. Това е моята мечта. Искам да постигна това, което те са направили.

- Кои са най-ценните неща, които научаваш от тях?

- Те ми помагат много, дори понякога само с историите, които разказват за годините, в които са се състезавали. Мотивират ме дори само с начина, по който говорят за бокса, това силно ми въздейства.

- Коя от тези истории те е впечатлила най-силно?

- Най-много съм се радвала на това, че двамата много са си помагали и ако единият е имал проблем с някоя техника или елемент в играта, другият му е партнирал, за да го усъвършенства. Оставали са по няколко часа след останалите в залата, за да тренират. За мен точно това приятелство и взаимна подкрепа е най-ценното нещо. Уникално е как такива велики шампиони са си помагали. Сега малко трудно е да се срещнат подобни взаимоотношения.

- Мислиш ли за профиринга?

- Не! Казвала съм го много пъти – моята цел е да стъпя на олимпийския връх. Докато това не се случи, не мисля, че бих се насочила към профиринга.

- Всички знаем за големите успехи, които си постигнала – световната и двете европейски титли, а кои са били най-трудните моменти?

- Най-тежка за мен беше загубата на Олимпийските игри в Рио де Жанейро. Един месец преди това загубих още в първата си среща на Световното първенство. Събраха се две големи състезания подред, в които загубих, и това ми беше най-трудният период.

- Как се „вдигаш“ след такива тежки моменти?

- Доста трудно, няма да го крия. Дори има моменти, в които съм на ръба да се откажа, изглежда ми, че няма смисъл да се трудя толкова много, като няма резултат. Мисля, че всеки спортист си го казва след загуба. Но след като вляза в залата, си припомням, че там е моето място, и продължавам.

- Защо се насочи към бокса?

- Аз тренирах 15 г. таекуондо, само че не олимпийската версия, а мечтата ми беше да участвам на Олимпийски игри. Спомням си, че малко преди Олимпиадата в Лондон през 2012-а бях на кафе с приятели и им казах, че на следващата олимпиада и аз ще участвам, но още не знам с какъв спорт. Пошегувах се тогава, а то наистина се случи. Когато заминах за София да уча в НСА, баща ми ме посъветва да се запиша на бокс, защото имам талант за този спорт. Записах СИП бокс и така започнах, но основната ми мотивация да го избера беше, че това е олимпийски спорт. На 8-годишна възраст започнах да тренирам таекуондо, а 2014-а – на 23 години, се прехвърлих към бокса.

- Какво ти даде решението да се посветиш на спорта?

- Най-хубавото и ценно нещо, на което учи спортът, това е дисциплината. Според мен един добър спортист може да успее с всичко в живота. Той е подготвен да действа бързо, да рискува и винаги е подреден, има план за действие.

- Има ли нещо, което ти отне?

- Има, разбира се, но вече не го приемам като загуба. Всичко зависи от гледната точка. Преди си мислех, че ми отнема от личното време и от възможността да излизам и да се виждам с приятели. Сега вече не го преживявам като загуба, но пубертетът беше труден период в това отношение. Спортът е моят живот! Когато тренирам, се чувствам добре.

- Колко часа на ден прекарваш в залата?

- Преди състезание се тренира по 2 пъти на ден, така че около 3-4 часа на ден.

- Как успяваш да постигнеш максимална концентрация на ринга?

- Труден въпрос… (замисля се). Когато наближи срещата, час-два преди това спирам да общувам с хора. Пускам си музика и гледам да не мисля за нищо. Когато започна да загрявам, започвам да си представям противника…

- Кои са най-важните фактори за успеха в бокса?

- Най-важно е здравето. Аз от 2006 г. до ноември миналата година имах сериозен проблем със сливиците и постоянно правех гнойни ангини, даже през последните 2 години по два пъти на месец се случваше. Това може да изиграе най-лоша шега преди мач, защото сутринта, ако се събудиш с температура и налепи по гърлото, просто няма никакво значение как съм се готвила до този момент.

- Приятелите ти от спортните среди ли са?

- Предимно.

- Как си почиваш, какво обичаш да правиш в свободното си време?

- Харесва ми да релаксирам. Много съм благодарна на Ивайло Маринов, че ме покани да му гостувам няколко дни във Варна и да си почина край морето.

- Кои са по-интересните кътчета, на които те е отвел спортът?

- Интересна като дестинация беше Северна Корея. Посетих я във връзка със СП по таекуондо. Там попаднах в един много различен свят. Приятно ми беше и в Бразилия, бяхме в Рио де Жанейро. Доста интересни държави съм посетила досега. Някой ще си каже, о, супер, вие спортистите добре си обикаляте, но истината е, че ние на практика нищо не виждаме от местата, на които ходим. Пристигаме, отиваме в хотела, от там в залата за състезание. Един ден, ако ни остане да се разходим и да видим нещо, е чудесно, но невинаги имаме тази възможност.

- Би ли работила като треньор един ден?

- О, да! Аз това съм завършила в НСА, а миналата година завърших и магистратурата си – спортен мениджмънт. Много обичам децата и определено бих се занимавала с тях като треньор.

- Как гледат на родните състезатели на международни форуми и връща ли се славата на българския бокс?

- Според мен се завръща, особено в женския бокс. Вече гледат на България като на сериозна сила в Европа. На последното ЕП спечелихме 6 медала, от които 3 златни, и се наредихме на второ място в отборното класиране след Русия. Мисля, че това е доказателство за класата ни. Искрено се надявам спортът да продължи да се развива и да се доказва и на световно ниво.

- Какво си пожелаваш да ти се случи оттук нататък?

- Мечтая да съм винаги на върха!

- Олимпийско злато от теб кога да очакваме?

- Надявам се още на следващата Олимпиада през 2020 г. в Токио…

- Подобни свръхочаквания, насочени към теб, не те ли притесняват?

- Натежават в един момент, определено… И за Рио де Жанейро ми тежаха…Тогава доста надежди вложихме, но може би това, което се случи, е добър опит за мен. Сега успявам да се концентрирам и да не обръщам внимание. Всеки е свободен да има своите очаквания. Аз се концентрирам над играта си и дано да оправдая всички надежди!

Още от "На спортна вълна":

Галина Георгиева: Лесно е да постигнеш успех, по-трудно е да го защитиш!

Красимир Дунев: Спортната гимнастика е моят живот!

Бранимир Балчев: Трябват ни здрави мачове в Европа!

Симеон Христов: Участието в Шампионската лига е отплата за всичките ни усилия през годината

Сергей Стоянов: Перфектното изпълнение, а не трудността носи успех в гимнастиката

Божидар Златанов: Искам да стана като Йордан Йовчев и Красимир Дунев

Николай Кънчев: Казвали са ми, че съм роден за треньор

Ани Станева: Ушу ме смири, даде ми баланс!

Цонка Господинова: Леката атлетика е основата на всички спортове

Силвия Георгиева: Всеки старт е празник за мен

Ивайло Маринов: И до днес всички ми казват „шампионе“