Деян и Калоян Иванови: Инвестициите в спорта се възвръщат в здравеопазването и образованието

Баскетболният шампион на България „Левски ЛУКойл“ реализира сериозен трансферен удар и през новия сезон разчита на близнаците Деян и Калоян Иванови. 32-годишните крила от Варна вече са част от тима, а целта е една - силно представяне в Шампионската лига. Деян и Калоян Иванови вече спечелиха първия си трофей с „Левски ЛУКойл“. Преди броени дни „сините“ победиха „Рилски спортист“ на финала за Суперкупата на България със 102:80. Близнаците започват кариерата си в „Черно море“. Това е и последният български клуб, в който двамата играят през сезон 2005/2006. Веднъж вече са се състезавали и за „Левски“ - през сезон 2003/2004. През 2006 г. двамата играят заедно за последно. След това Деян преминава през испанските "Севиля", "Инка" (Майорка) и "Естудиантес", италианските "Монтегранаро", "Бриндизи", "Торино" и "Варезе", литовския "Летувос", хърватските "Сплит" и "Задар" и турските "Беледие", "Газиентеп" и "Самсун". За последно 205-сантиметровото крило се състезава за италианския "Пистоя". Брат му Калоян играе в испанските "Менорка", "Манреса", "Севиля" и "Аликанте", украинския "Донецк" и италианския "Авелино", а последните му години преминават в турското първенство с екипите на "Трабзон", "Бурса" и "Петким". Разговаряме дни преди да отпътуват за София, за да се присъединят към новия си клуб.

- Как се стигна до трансфера ви в „Левски ЛУКойл“?
- Формално преговорите продължиха два дни. Много бързо постигнахме споразумение. Като цяло идеята за нашето завръщане в България обмисляхме още в средата на миналия сезон, т.е. в началото на тази календарна година. Тогава решихме, че би било хубаво да се опитаме да постигнем нещо и с български отбор в годините, когато все още имаме възможност да го направим. Повечето от играчите се връщат в България на по-късен етап, например Филип Виденов, който направи чудесна кариера в Европа, се завърна на около 35 години в България. Васко Ефтимов, друг български състезател с френски паспорт, също се върна в България в края на кариерата си. Ние решихме да се върнем, когато имаме все още достатъчно физически и психически сили да покажем това, което наистина можем. А „Левски“ просто е единственият отбор в България на този етап, който се бори за нещо повече в Европа.

- Отново ще играете заедно. Смятате ли, че така сте по-силни?
- Разбира се…

- В „Левски“ има и други състезатели, с които се познавате още от юношеския си период в „Черно море“…
- Така е. Със състезатели като Асен Великов и Божидар Аврамов можем много по-лесно да преодолеем всякакви баскетболни трудности и противоречия на терена, понеже се познаваме добре. Голям плюс е. Това също е една от причините да сме щастливи, че се връщаме в България, тъй като тук комуникацията ни с останалите състезатели ще е много по-лесна.

- Как се изгражда добрият колектив в отборен спорт като баскетбола?
- Базира се на няколко неща. Най-лесно се изгражда, когато има победи, за да се стигне до тях обаче, всеки играч малко или много трябва да направи саможертва, да преглътне собственото си его и да се нагоди към разбиранията на треньора. Всеки идва в един отбор със своите знания и разбирания за баскетбола и работата на треньора в първоначалния етап е да успее да нагоди играчите към своето виждане.

- Как намирате нивото на българския баскетбол в момента?
- Нивото на един турнир е трудно да се определи само по себе си, без да се сравни с други. Според нас в България се играе правилен баскетбол, хубав баскетбол. Въпросът е какво е мястото му в чужбина. Нашите отбори нямат тази възможност, когато станат шампиони на страната, да отидат да играят в Евролигата. Трябва да се борят много, за да стигнат до груповата фаза. За мен нивото е добро, в никакъв случай не можем да кажем високо европейско, но можем да кажем, че с такъв баскетбол може да се постигнат добри резултати в Европа.

- Как ще го сравните с чуждестранните шампионати, в които сте играли?
- Няма база за сравнение. За един шампионат е показателна не само играта, важни са също така менажирането на отборите, условията. Много са факторите, които могат да издигнат един отбор и едно първенство нависоко, в това число и публиката, както и организацията на самия шампионат. Ние сме играли в Турция, а първенството там е едно от най-силните в Европа, но в организационно отношение няма нищо общо с първенствата в Италия и в Испания. Иначе играчите във водещите първенства са едни и същи. Който отбор има повече пари, взема най-добрите. Освен това един треньор с работата си може да направи един състезател изключително добър или да му попречи да разкрие качествата си в максимална степен.

- Ще ви върна към годините в „Черно море“ и работата ви с Христо Борисов. Смятате ли, че това ви е формирало като баскетболисти?
- Според нас всеки треньор с качествата, които притежава, е подходящ за даден етап от развитието на един баскетболист. Много е важна ролята на този, който поема децата в първите години, когато те за първи път влизат в залата и трябва да разберат този спорт дали им харесва и дали ще имат бъдеще в него. Ние имахме щастието точно в тези години да работим с бате Ицо (бел.ред. - Христо Борисов). Той беше много начетен и ерудиран човек, запознат с всички тънкости на баскетбола, но най-важното е, че успя да ни накара да обичаме този спорт и да останем в залата и до днес. Много малко са хората като него. Той не се интересуваше от слава и пари, караше си жигулата и единствената му цел беше да влезе в залата и да предаде знанията си на децата, един ден те да си спомнят за него и да кажат – той ме направи човек, това беше най-важно за него. Винаги е казвал – искам първо да ви направя добри хора, оттам нататък баскетболът не е за всеки. За него добър човек означаваше достоен човек, който когато каже нещо, си държи на думата. Това е нещо, което научихме от него, и до ден днешен сме такива. Винаги сме заставали зад това, което сме казали, и сме го отстоявали докрай. Това беше неговото завещание за нас. Ние бяхме заедно с него в Русия, точно преди да се разболее. Той работеше в отбор, който е с огромни традиции в създаването на баскетболисти – „Саратов“. Христо Борисов беше един от основните треньори в школата им, което означава, че и те са оценили качествата му, а „Саратов“ е отбор, от който са тръгнали баскетболисти от голяма величина, част от които са играли и в НБА – Хряпа, Моня и др. Качествата на Христо Борисов бяха безспорни. Това е треньор, който цял живот не спираше да учи. Свързваше се с американски треньори от колежите, водеше кореспонденция с тях на английски език. Той на близо 60 години говореше перфектен английски и продължаваше да се усъвършенства.

- Вие виждате ли се като треньори някой ден?
- Треньорската професия е сложна, особено като се има предвид нивото на баскетбола, а и на спорта в България в момента. Много е трудно да оцелееш като треньор, най-вече в детско-юношеска школа, защото каквото и да си говорим, когато работиш, ти трябва да имаш възможност да изхранваш семейството си, а заплатите са много ниски. Единици са хората, които не се интересуват от това. За да бъдеш треньор, на първо място трябва да си отдаден много на спорта, да искаш да предадеш знанията си и да можеш да го направиш.

- А имат ли интерес децата към баскетбола?
- Като всеки един продукт, ако баскетболът бъде представен правилно на аудиторията, ще има интерес към него. А той се представя малко по по-неприятен начин в България и това се отнася не само за баскетбола, а и за спорта като цяло. Медиите са тези, които трябва да изградят интереса. Българското първенство не е слабо, то е много добро място за развитие на децата и това е добре да се знае. Спортът трябва да бъде представян на подрастващите като възможност, както е в Америка, да речем. Там е ясно, че децата от бедни семейства имат две перспективи пред себе си, за да успеят – спортът и армията. В Америка тези две неща се представят като изключителна добродетел, докато в България не е така. Ако у нас нивото на рекламата на спорта достигне това в Америка, нещата ще потръгнат както за създаването на добри баскетболисти в школите, така и за останалите спортове, а от там и за напредъка на националните отбори. Това е въпрос и на държавна политика.

- Много се говори за държавна стратегия за спорта, за насърчаване на физическата активност сред подрастващите, но какво реално се прави… Какви мерки трябва да се вземат според вас?
- Министерството на спорта провежда определени инициативи, за да насърчава децата да спортуват. Ние обаче никога не сме откривали смисъл в това да се направи един маратон веднъж годишно. Такива изолирани прояви според нас са отбиване на номера и не помагат на спорта. Инвестират се излишни средства. И това трябва да го има, разбира се, но не е основата на спорта. Основата са детско-юношеските школи. Освен това трябва да се степенуват спортовете по обществената си значимост и на тази база едни да получават по-голямо финансиране в сравнение с други. Наясно сме, че бюджетът на министерството е ограничен, затова е нужно спортовете да се приоритизират. Не може да се отделят еднакви средства за непопулярни спортове като спускане с шейнички, да речем, и за баскетбола. Баскетбол се практикува от стотици хиляди в България, докато с шейнички се занимават много по-малко и понеже това е олимпийски спорт, се получава така той да взема приоритетно средства за сметка на повечето средства за баскетбол, волейбол или лека атлетика, които са основополагащи. Това са стратегии, които трябва да бъдат заложени в политиката на министерството. В България има спортове, които са донесли успехи – борба, бокс, вдигане на тежести, бойните изкуства. При положение, че парите не са достатъчно, важно е те да бъдат усвоени максимално добре и да бъдат насочени към спортове, които се практикуват от повече хора, за да може тези деца, първо, да не са на улицата, второ, да бъдат мотивирани и, трето, да бъдат здрави, защото инвестициите в спорта се връщат многократно в здравеопазване и образование. Министерството на спорта, Министерството на здравеопазването и Министерството на образованието трябва да работят заедно в тази посока. Освен това в национални спортове с традиции като бокса, борбата, художествената гимнастика, вдигането на тежести, където сме имали медали, там има вече изградени школи, има треньори, трябва да се използва това нещо. Не можем тепърва да създаваме школи по сумо или спускане с шейнички и да търсим треньори. Оттам нататък трябва да се разработи стратегия за привличането на частни инвеститори, спортът да бъде атрактивен за тях, докато в момента не е така. Освен това повечето спонсори избягват да спонсорират детско-юношески школи, защото това не им носи почти нищо. Спонсори в България има само на мъжките и дамските, на представителните отбори, тъй като това носи някаква реклама, и дори и тя на някои фирми им се струва не особено необходима, като се има предвид каква е гледаемостта на спорта у нас. Частните инвеститори трябва да бъдат насърчавани да спонсорират спорта. Трябва да бъде измислено по някакъв начин от министерствата, които се занимават с това. Трябва да има облаги за бизнеса, който спонсорира спорт. В чужбина обичайната практика е с данъчни облекчения.

- На вас какво ви даде и какво ви отне решението да се посветите на спорта?
- Не сме живели друг живот встрани от спорта, така че не можем да кажем какво ни е отнел, знаем какво ни е дал и то е изключително много. Дал ни е уважението на хората, щастие, кариера, с която можем да се гордеем, научил ни е на дисциплина, наравно със семейството. Не смятаме, че спортът може да отнеме нещо, той може само да даде. Единственият проблем, който също не е нерешим, е, че образованието е по-трудно, особено като се има предвид, че в повечето градове спортните училища бяха унищожени. Когато се посветиш на нещо, всичко друго остава на заден план, но въпреки това не е невъзможно нещата да се съчетаят. За нас двамата не беше проблем, завършихме и висшето си образование. По-скоро ходенето по дискотеки може да повлияе негативно на обучението, отколкото спортът.

- На каква възраст започнахте да спортувате и защо избрахте баскетбола?
- В нашето семейство спортът е приоритет, ние така сме възпитани. Бяхме 8-9- годишни, когато започнахме да тренираме тенис на корт. Пробвахме, но не ни хареса, записахме се на плуване. Научихме се да плуваме, но решихме, че и това не е нашият спорт. Тогава влязохме в баскетболната зала, потренирахме една година, но нямаше групи за 10-годишни и затова излязохме. На 11 години искахме да започваме да тренираме волейбол и тогава ни срещна бате Ицо (бел. ред. - Христо Борисов) отпред пред залата, майка ни водеше на тренировка по волейбол. Той я спря, познавали са се от много години, и ни върна в баскетболната зала. От 11-годишна възраст започнахме да се занимаваме сериозно с баскетбол и видяхме, че това е нашият спорт. Затова трябва да се започне да се спортува отрано, за да може детето да изпробва различни спортове и да избере този, който най-много му харесва и му се отдава. Не трябва родителите да изчакват или да избират вместо децата си. Тези деца, които започват отрано да спортуват, придобиват и по-добра двигателна култура от останалите. Когато едно дете от 5 години е започнало да тича или да плува, след това много по-лесно ще навлезе във всеки друг спорт. Виждал съм деца, които на 12 за първи път започват да спортуват, двигателната им култура е много по-различна и те трябва да са изключителни таланти, за да успеят да наваксат.

- Кои са най-ценните ви успехи и най-трудните моменти досега?
- Калоян: Играл съм два финала на Еврокупа, и двата са изгубени. Освен това във всяко първенство, в което съм играл, отборът ми е достигал ¼-финал, ½-финал, печелил е купа… Индивидуални награди също имам доста.

Деян: Отново стигаме до въпроса, че медиите не рекламират достатъчно баскетбола. Да имаш спортисти, които са стигали много високи нива и никой да не го знае, та да се налага сега да обясняваме какви са ни успехите… Представяте ли си?! 16 години ние играем баскетбол и да трябва да обясняваме какви са ни успехите…

- Всеки човек пази спомена за успехи, които са му скъпи, и те не са непременно най-високото класиране или най-голямата победа. Става въпрос за мачове, в които вие сте надмогнали себе си, преборили сте се с някаква лична слабост и сте доволни от представянето си…
- Деян: Много са моите победи, сега няма смисъл да ги изброявам. Трудните моменти също са много. Всеки човек ги е изпитал по един или друг начин, важното е да ги превъзмогне и да продължи напред.

- След толкова години в баскетбола има ли я още тръпката преди мач?
- Ние затова се връщаме, защото я има още тръпката и искаме тя да ни доведе до успех с български отбор. Затова сме се прибрали в България, защото зад граница, колкото и да те обичат феновете, ти за тях си чужденец, сърцето ти е в България. Нито един от отборите в чужбина не сме почувствали истински като свой, просто като професионалисти сме влизали и сме играли. Докато в България, когато ти кажат - имаме дерби, всичко е съвсем различно, приемаш го лично.

- Ще изиграете обаче и мачове срещу „родния“ „Черно море“…
- Дай Боже! Това ще е най-хубавото нещо. Ще бъде супер да играем отново в тази зала, в която сме започнали. Когато дойде време за този мач, ще видим какво е…