Елена Пеева: Да играя футбол е моята сбъдната мечта

Елена Пеева е треньор на Женския футболен отбор - Варна. Помощник-треньор е и на националните отбори за жени и девойки. Разговаряме дни, след като националният ни отбор до 19 години постигна историческо класиране за елитния квалификационен кръг за европейското първенство на УЕФА през 2019 година.

- Елена, разкажете за последния си ангажимент с националния отбор наскоро, който донесе и исторически успех за България?

- Имам честта и удоволствието да съм помощник-треньор в националния отбор до 19 години със старши треньор Силвия Радойска. Помощник съм и в женския национален отбор. Очакванията са тези момичета, които в момента израстват, да бъдат в основата и на женския национален отбор. Съвсем наскоро постигнахме голям успех с отбора на 19-годишните, които се класираха за елитния квалификационен кръг за ЕП на УЕФА. Това се случва за първи път в женския футбол. Успяхме да се класираме като един от най-добрите трети отбори в груповата фаза, а бяхме в една група с Италия, Португалия и Румъния. Изключително сме щастливи, в първия момент не успяхме да повярваме, че това се случва, защото отбори като Италия, Португалия са много напред от нас в развитието си във футбола. Но сред нашите деца има много талантливи и съм убедена, че ще продължат да носят успехи за България. Добрите резултати на национално ниво започват да се реализират благодарение на турнирите, които се организират от БФС по програма на УЕФА за развитието на женския футбол. Такива турнири се правят вече 4-5 години във всички региони на страната и обхващат девойки на различна възраст – до 12 години, до 15 години и т.н.

- Добра ли е посоката, в която се развива женският футбол в последните години?

- Много е сложно… Това е правилната посока – да се започне отрано, когато децата са малки. Въпреки че пак е трудно, защото треньорите, които работят, не са професионални, разчита се на тяхното доброволно участие. Това трябва да се промени по някакъв начин. Тук, във Варна, също се стараем да правим често училищни първенства, за което общината ни съдейства. Знаете ли, оказва се, че момичетата са много запалени по футбола. Доста деца вече идват, чиито родители в началото са малко по-скептично настроени, но после всички се запалват и семейно посещават и тренировки, и турнири. Учудващо е колко талантливи деца има. Тези усмивки, тези очички, които греят, когато тренират, ме връщат във времето, когато аз играех, и ме провокират да давам все повече от себе си и да жертвам все повече от свободното си време за тях. Нашите момичета не са по-малко талантливи от тези в другите страни, показват го с изявите си на терена, но трябва повече да се работи, повече да се дава за тях. Когато станат на 19 години и завършат училище, ние нямаме професионални женски отбори в България и те започват да търсят друга сфера на изява и реализация. Тези, които искат да продължат да играят, заминават в чужбина, но трябва да помислим за развитието им у нас, защото след като навършат 20 години, тогава им е силата във футбола и могат да се изявяват професионално.

- Вие сте треньор и в ЖФК - Варна, където също давате шанс предимно на младите момичета. Какви цели си поставяте за това първенство и как започна то за отбора?

- Участваме в шампионата за три възрасти. Три години подред сме шампиони във възрастовата група до 12 години. Част от по-малките участват и в горната възрастова група – до 15 години. Имаме отбор и в женското първенство, но в него има само 3-4 момичета, които са на 18 години, другите са по-малки. Засега целта е по-малките да трупат опит в женското първенство, защото имат качества. Те вече имат някаква основа, тъй като играят от 3-4 години и добре се справят, въпреки че започнахме шампионата трудно, със загуби. Имахме колебания дали да участваме в женското първенство, защото е трудно с транспорта, но се появи човек, който иска да ни помага, и то с добри намерения и обнадеждаващи обещания. В очакване сме и на сътрудничество с отбор от Англия. Надяваме се на промяна, което да ни даде някаква стабилност. Както вече казах, не успяваме да задържим момичетата, които порастват, и затова се налага да играят по-малките. Не сме се предали, имаме много талантливи деца. С течение на времето ще търсим малко повече лагери, в които може да тренираме всички заедно, защото е трудно да направим обща подготовка, тъй като те са различни смени на училище.

- Имате 10 шампионски години като състезател с отбора на „Грандхотел Варна“. Коя според Вас е по-трудната и отговорна задача – на треньора или на състезателя, къде вълнението е по-голямо?

- Вълнението преди мач при мен продължава да го има, както беше и когато играех, без значение дали е приятелски или официален двубоят. Отговорността на треньора обаче е доста по-голяма. Малко по-трудно е да бъдеш треньор, защото трябва да мислиш за всички, да им вдъхнеш надежда, да ги убедиш, че играят правилно. Много е различно. Когато си футболист, очакваш от треньора да те настрои и да ти помогне да дадеш всичко от себе си.

- Кое е най-важното, на което искате да научите състезателките, с които работите?

- Много са нещата. Преди всичко да обичат това, което правят, да са постоянни и упорити във всичко, което правят, за да успеят и да се забавляват на терена. Аз настоявам също много да учат, тъй като без образование доникъде няма да се стигне. Също и да бъдат дисциплинирани.

- Как се изгражда добрият колектив в този отборен спорт?

- Трудно, но футболът обединява момичетата. Винаги има някакви сблъсъци заради характери, но лично аз се стремя да имаме добър колектив, защото без него няма как да има успехи в един отборен спорт. Ако има в тима момиче, което нарушава реда и пречи на другите, колкото и да е добра футболистка, ще я помоля да напусне, да си потърси друг отбор, за да не пречи на това, което ние сме изградили. Имала съм такъв случай.

- Вие защо се насочихте към футбола?

- Аз така израснах, играех футбол от малка с момчетата. Моят баща е бивш футболист, аз съм от Пазарджик. Докато бях по-малка, нямаше женски отбори. Играех с момчетата за удоволствие, но нямаше как да се включа в официално първенство. Един ден, когато отивах на тренировка по лека атлетика, видях, че в „Хебър“ (Пазарджик) играят и момичета и веднага се присъединих. След две седмици изиграхме един мач с  „Марица“ (Пловдив), победихме с 2:1, аз вкарах единия от двата гола и така започна кариерата ми, образно казано (смее се...). От „Хебър“ преминах в „Локомотив“ (Пловдив), след което бях привлечена в отбора на „Грандхотел Варна“. Тогава условията бяха професионални, доста турнири имахме и в чужбина. Бях поканена и в националния отбор, няколко години бях капитан. Тренирахме двуразово, което е мечта за всеки състезател. Имах възможността да поиграя в Русия, имах оферти и от други страни, но реших, че е по-добре да остана в България. Покрай футбола срещнах съпруга си, той е треньор, имаме и дете, явно Варна е моят град.

- Има ли го все още това пренебрежително отношение към дамите във футбола, мъжете смятат ли все още, че това е техният спорт?

- В България все още смятат масово. Но хората, които се доближат малко до женския футбол, разбират, че не е така. Момичетата играят добър футбол, вече и на скорост. В първите години повече са го приемали като шоу, но постепенно нещата се променят. В чужбина женските първенства също имат свои фенове. Доста от мачовете се излъчват по телевизията, има идея и в България да се направи това, за да стане по-популярен този спорт. А недоверието към нас - има го сред мъжете, има го и сред жените... Както ви казах, много родители водят с недоверие децата си на тренировка в началото, само защото те много настояват, но след това разбират, че футболът не е това, което си мислят – да има груби сблъсъци, естествено е, че има единоборства, но не са такива, каквито те си ги представят. Когато хората се запознаят отблизо с женския футбол, виждат, че се получават добри мачове и стават фенове.

- Казахте, че от дете сте фен на футбола. Кои бяха Вашите кумири?

- Нямам някакъв конкретен футболен идол. Харесвам футбола, харесвам различни футболисти, които са подходящи за дадени постове. Често момичетата ме питат – тренер, вие от кой отбор сте, и аз отговарям – момичета, вие сте моят отбор и вие сте ми любимите футболисти. Възхищавам се на много играчи заради различните качества, които носят. Когато започнах повече да разбирам от играта, не можех да не забележа страхотните качества на Зидан, аз също в средата на терена играех, възхищавам се на такива футболисти, но оценявам и защитниците, и нападателите.

- Кой от успехите, които сте постигнали, Ви е най-скъп?

- Много беше хубаво, когато за първи път станахме шампиони на България, защото 1-2 години изпускахме момента, а водехме доста тежки тренировки, показвахме добър футбол, но напрежението си казваше думата и беше специален моментът, когато спечелихме титлата. Последната шампионска титла също ми е ценна, защото я спечелихме по-трудно, тогава силите на отборите се поизравниха. Имам и други скъпи моменти във футбола – с националната фланелка. Спомням си една много хубава победа в квалификационен мач срещу Унгария на стадион „Васил Левски“ – 3:2, мач с много тичане, с много голяма борба. Успехът беше много ценен за нас, много се радвахме, защото беше един от малкото, които постигахме тогава. Друг важен момент е, когато ме поканиха за първи път в националния отбор – жени, бях на 19 години тогава. За половин час създадох три или четири чисти голови положения, не ги реализирах от напрежение, но ми остана добър спомен, че съм се включила добре в мача и са ме забелязали. Хубави турнири сме правили зад граница – в Индия, в САЩ… Изобщо това, че съм играла футбол, е много хубаво за мен. Моя сбъдната мечта е. Научих се на дисциплина, но и преживях доста контузии, коства ми доста нерви. Футболът е моят живот. Не съм мислила, че ще стана треньор, но така се стекоха обстоятелствата.

- Веднага ли дойде решението да станете треньор, след като прекратихте кариерата си?

- В последните години, когато играех, нашата треньорка Боряна Десподова замина за чужбина и аз бях единствената, която можеше да се заеме с отбора. Тогава станах играещ треньор, но в този момент се оттеглиха доста хора от клуба, включително и неговият президент Павел Найденов. Не беше леко... Постепенно спрях да играя, защото ми беше трудно да съчетавам двете неща. Сега се опитвам да привлека към отбора други бивши състезателки, за да помагат с момичетата. Имаме хубави намерения, дано да се реализират...

- Доколкото знам, преди и мъже треньори са работели с отборите...

- Да – Тодор Марев, Тодор Великов бяха треньори, когато аз бях състезателка. Имахме и треньор от чужбина – Али Алиев от Русия, той допринесе доста за развитието ни във футбола. Сега тенденцията е жени да работят с женските състави, има такова изискване от УЕФА, и не само треньорите, а и всички в щаба – лекари, масажисти, рехабилитатори.

- Казахте, че сте играли в Русия, там женският футбол с какво се различава от този у нас?

- Много повече професионални отбори има. Това определяше и по-високото ниво на футбола, въпреки че започват да го развиват малко по-късно, отколкото в България. Играех в отбора, който тогава заемаше четвърто място в класирането, но ми беше трудно да живея в Русия. Не съжалявам, че се върнах в България.

- Какво е чувството да носиш и да защитаваш националната фланелка?

- Невероятно е... Когато се изправиш и пуснат химна, това е голяма гордост. Винаги съм го казвала и на момичетата, че няма отбор, който да е по-велик от националния, и когато получат покана, никога да не отказват..

- Казахте, че сте посетили някои интересни страни покрай спорта. Кои са местата, които са Ви впечатлили?

- Много са... През 1991-1992 г. бяхме в САЩ на турнир. Била съм на 18 години тогава и бях много впечатлена, попаднахме в един различен свят. В град като Далас видяхме много терени на едно място с безброй момичета, които тренират. Да си призная, имахме възможност да останем там, но при мен патриотизмът, родолюбието и чувството за принадлежност винаги надделяват. Аз съм си българка и не мога да живея в чужбина. Опитвала съм, но не се получава. Друга интересна държава, в която съм била, е Индия. Там доста трудно се аклиматизирахме, защото въздухът е много различен, доста влажен. Бяхме в Мадрас (бел. ред. - от 1996 г. градът носи името Ченай) около 10-ина дни на международен турнир за национални отбори. Направихме много силни мачове тогава, играхме с отбори като Нигерия, Австралия, Русия. Природата ми направи силно впечатление там, тъй като е доста екзотична. Благодарение на тези два турнира се докоснах до два различни свята, и то през 90-те години на миналия век, когато трудно можеше да се пътува в чужбина по друг повод. В свободното време имаше организирани екскурзии за отборите. В Далас бяхме на мястото, където е убит Кенеди. Гостувахме на семейство, чиято дъщеря играеше в националния отбор на САЩ, които по това време станаха световни шампионки. В Индия посетихме голям морски курорт. Там ми направи впечатление голямото разделение на обществото – имаше много бедни и много богати. В САЩ всички бяха невероятно приветливи, всеки поздравяваше на улицата, бяхме учудени от това отношение. Австрия е друга страна, която съм посетила покрай спорта и която много ми хареса, видях много красиви сгради там. Минавали сме и през Париж, мисля, че два мача изиграхме там.

- Останаха ли Ви много верни приятелства от тези 10 шампионски години с  отбора на „Грандхотел Варна“?

- Определено. Моите приятелки, а и повечето ми познати, са свързани с футбола.

- За какво мечтаете оттук нататък?

- Искам тези момичета, с които работя в момента, след 3-4 години да са шампионки на България. Това е нашата цел, аз съм им го казала. Нека след това да се реализират и в по-големи отбори – професионални, аз ще ги гледам по телевизията, ще им се радвам и ще бъда доволна, че съм допринесла за тяхното развитие. Пожелавам си здраве – за мен, за моето семейство, за момичетата от отбора и за всички близки и познати.  

ПОЛИНА ПЕТРОВА

Още от "На спортна вълна":

Николай Чернев от БФС: До 3 - 4 години България ще е сериозен участник в дивизия А, ако работим активно

Владимир Вълев – Питбула: Обмислям да се завърна на ринга напролет

Едриян Тодоров: Винаги съм мечтал да спечеля медал за България

Георги Иванов - Геша: Футболът е голямата ми любов
 

Евгени Иванов: Човек се учи повече от загубите отколкото от победите в този живот
 

Калоян Цветков: Плажният футбол за мен е емоция и страст
 

Деян и Калоян Иванови: Инвестициите в спорта се възвръщат в здравеопазването и образованието

Мария Чиприянова: Художествената гимнастика е красив спорт, но само, който е с характер, успява в него!

Зоя Чавдарова: Спортът ми даде здраве!