Иванка Дрингова: От дете мечтаех да летя

Оказа се, че парашутизмът е това, което винаги съм търсила, отбеляза в рубриката „На спортна вълна“ носителката на два златни медала от Източноевропейската купа през тази година

По материала работи: Слав Велев

Иванка Дрингова: От дете мечтаех да летя

Иванка Дрингова по професия е съдия, но има интересно хоби. Занимава се с парашутизъм от 16-годишна. През 2018-а спечели два златни медала от кръгове на Източноевропейската купа. Срещаме се след края на сезона. Впечатлява със своята едновременно лъчезарна и блага усмивка. Говорим за трудностите и предизвикателствата пред парашутизма в България. От всичките й думи струи искрена любов към спорта и нескрита тъга за това, което е било...

- Г-жо Дрингова, бяхте номинирана в анкетата за Спортист на месец октомври заради златния медал от Източноевропейската купа в Унгария. Разкажете повече за това състезание?

- Състезанието в Унгария беше последният кръг за тази година от Източноевропейската купа. Имаше участници от Молдова, Полша, Унгария, Румъния и България. Тази година, за съжаление, нашият отбор имаше възможност да се включи само в два кръга от Източноевропейската купа – в България и в Унгария.

- Как се насочихте Вие към парашутизма и преди колко време стана това?

- Аз започнах да скачам, когато бях на 16 години. Тогава парашутизмът в България беше много развит, във всеки окръжен град имаше аероклубове и държавата стоеше както зад всички спортове, така и зад нашия. Финансирането беше осигурено. Няма конкретна причина, която да ме е подтикнала, просто от малка исках да летя, да пилотирам самолет. Така отидох в аероклуба и се оказа, че съм намерила точно това, което търся.

- Близките и приятелите подкрепиха ли Ви?

- Да, разбира се. За да започна да скачам, трябваше да разполагам със съгласието на моите родители. Като всички родители бяха притеснени, разбира се, но ме подкрепиха и винаги са ме подкрепяли след това през годините.

- Вие самата запалихте ли някого за това интересно и вълнуващо хоби?

- Много хора покрай мен са се интересували, но това е спорт, който всеки трябва да реши сам за себе си дали е за него, защото изисква по-специфични качества, може би това е и една от причините да не е толкова масов. Не мога да кажа, че съм имала някакви последователи, но за сметка на това в аероклуба, а и покрай парашутизма изобщо, през годините срещнах хора, с които сме на една вълна, с които ме свързват много силни преживявания и смятам, че ще останем приятели за цял живот.

- А какви са тези качества, които са необходими?

- Като всеки спорт, разбира се, трябва да има дисциплина, постоянство, но и огромно желание да се занимаваш точно с парашутизъм, защото изисква много лишения, много труд, а не носи особено признание или финансови облаги, но пък дава много незаменими емоции, които остават за цял живот.

- На Вас лично какво Ви даде и от какво Ви лиши всъщност?

- Както вече казах – даде ми приятелства за цял живот. Формира характера ми, направи ме самостоятелна, силна, борбена… Научи ме да не се отказвам от мечтите си и че няма невъзможни неща. Не мога да кажа, че ми е отнел нещо, напротив... Много ми е дал. Отнел ми е по-скоро от свободното време, но пък за сметка на това го осмисли.

- Казахме, че спортът в последните години не е много популярен у нас. Имате ли представа колко хора се занимават с него – в България и във Варна?

- Парашутизмът в България има много големи традиции в миналото, но, за съжаление, след промените, които настанаха в нашата държава след 1989 г., и предвид обстоятелството, че той е изключително скъп спорт, постепенно бяха закрити базите, аероклубовете и националният център по парашутизъм. В последните 10-ина години се опитваме да възродим спорта, но това става много трудно поради обстоятелството, че е необходима скъпа техника – самолети, гориво, нашата материална част също е доста скъпа – парашутите, с които скачаме, така че малко хора в момента могат да го практикуват. В цяла България има три бази, в които може човек да скочи с парашут, но за спортен парашутизъм е само една и тя е в село Ерден, до Монтана. Останалите две бази са в село Кондофрей, до София, и от миналата година имаме база и близо до нас, в Шумен, но в тях не се развива спортен парашутизъм, а любителски – всеки човек, който иска, може да отиде там да скочи тандем с инструктор.

- Кои са състезанията, на които участвате – национални и международни?

- През тази година в България се проведоха републиканско първенство и кръг от източноевропейската купа, в които аз участвах. Както знаете, страната ни беше домакин и на световно първенство по парашутизъм. Това беше голямо признание за нас, тъй като, както вече казах, навремето ние бяхме световна сила в този спорт, но последното СП в България беше през 1980 г. Тази година, след своеобразното възраждане на българския парашутизъм в последното десетилетие, бяхме отново домакини и дори поставихме своеобразен рекорд на световните първенства, защото взеха участие представители от 35 държави. Освен на състезанията, които се провеждат в България, участвам и на някои в чужбина.

- Освен този златен медал в Източноевропейската купа кои са другите успехи, които са Ви скъпи?

- Тази година имам златен индивидуален медал и на другия кръг от Източноевропейската купа, който беше в България. Състезавам се като част от женския отбор, който на световни и европейски първенства представя България, а на кръговете от различните купи се наричаме „Скай Роузес“. През тази година станахме втори в кръг от световната купа, който се проведе в Белуно, Италия, и се класирахме трети в Швейцария - състезанието беше в края на септември, също кръг от световната купа.

- А в международен аспект кои са водещите сили и как гледат на Вас - българските представители, по време на международни състезания?

- В момента, както и в миналото, водещите сили са Русия, Беларус, Франция, Италия, Германия. Всички те се отнасят с уважение към нас, тъй като са колеги, с които ние сме се състезавали още по времето на социализма, но за разлика от България те успяха да запазят спорта. И при тях е трудно, не казвам, че е лесно, но поне са съумели да съхранят по един мъжки и един женски отбор, зад които стоят държавата, военните, които финансират тяхната подготовка. В България всичко е на наши лични разноски, затова се радваме на всяка една помощ, дори и да е малка.

- Има ли оптимална възраст, на която да се започне, и ограничение във възрастта, до която може да се практикува?

- Не, в това отношение нашият спорт е много благодатен. Не се изискват особени физически качества, затова има хора, които се състезават до преклонна възраст. Дори на последното състезание в Унгария имаше един 80-годишен ветеран. Той направи 16 000-ия си скок тази година. Стига човек да е в добра физическа и психическа кондиция, може да практикува нашия спорт доста дълго време.

- А Вашите скокове колко са досега?

- Оооо, в сравнение с него аз имам скромните 2200... (смее се). Не, това не са малко скокове. В момента не можем да правим повече от 150-200 скока на година, дайте си сметка колко време е необходимо, за да се изгради един спортист, да натрупа опит и да покаже някакви добри резултати.

- Какви прояви Ви предстоят в най-близко бъдеще. Има ли всъщност сезонност на парашутизма, кога може да се практикува?

- Има сезонност, да. Разбира се, сега в зимния период прекратяваме подготовката, защото сме зависими от атмосферните условия. Започваме през пролетта и продължаваме до късна есен. Тогава са съсредоточени подготовка и състезания. Следващата година отново ще участваме в тези две купи, за които споменах по-рано – Световната и Източноевропейската. Първото голямо състезание, което ни предстои още през май догодина, това е Световна купа, организирана от Международната организация по парашутизъм и авиация - FAI, която ще се проведе в Аржентина.

- Какви са целите, които си поставяте?

- Всеки спортист се стреми към победа, разбира се. Ние се стремим да се представим достойно и на нивото на водещите сили в света. Тази година на Световното първенство женският отбор зае пето място в крайното класиране, което е невероятен успех, пак повтарям, на фона на това, че всички останали отбори са професионални – те работят това, цялата им подготовка е обезпечена и са осигурени материално, докато ние сме аматьори, самофинансираме се и затова отчитаме представянето си като много голям успех.