Благовест Марев: Няма ненаграден труд

Благовест Марев е син на легендата на „Черно море“ Тодор Марев. Юноша е на зелено-белия клуб. Първия си мач в професионалния футбол изиграва в Девня, когато вкарва гол за победата на своите с 1:0 в шампионата на Б група. Играе също за отборите на Аксаково, Каварна и Добруджа. 25-годишен преминава към футзала. През последните две години печели шампионската титла с „Варна сити“ – отборът, на който е играещ мениджър. Заедно със своя брат Бойчо и с техния баща основават детската футболна школа „Марев Старс“. Разговаряме с Боги, след като „Варна сити“ беше избран за отбор номер едно на март във Варна, а той получи приза за треньор на месеца.

За бъдещето на футзала у нас и за мечтите му, свързани с реализацията на децата от „Марев Старс“, с които работи.

- Боги, за втора поредна година спечелихте националната лига по футзал. Какъв беше изминалият шампионат за „Варна сити“?

- Може би погледнато отстрани да е изглеждало, че спечелихме лесно, тъй като през сезона постигнахме 17 победи и само едно равенство, не допуснахме загуба, но имаше доста трудности в отбора. В началото на първенството, веднага след участието ни в Шампионската лига, ни напуснаха трима основни състезатели, а това няма как да не се отрази поради факта, че у нас няма школи по футзал и реално трудно се намират нови попълнения. В България няма откъде да се вземе играч, който още с привличането си да е готов да излезе на терена и да е равен на останалите. Има няколко момчета с качества, но те са в столични отбори.

- Как тогава става попълването на отборите с по-млади кадри и какво трябва да се направи за подобряване на настоящата ситуация?

- Трудно е, защото всички деца искат да играят футбол, затова докато не станат на 18 години, е почти невъзможно да бъдат привлечени към футзала, тъй като този спорт все още не е толкова популярен в България, въпреки че набира популярност в момента. Реално, след като излезе от детско-юношеските школи, ако даденият футболист не си е намерил отбор, за да играе в А, Б или В група, едва тогава се ориентира към футзала. Това е проблем, защото на практика се получава така, че отборите по футзал не могат да си избират играчи с качества, а трябва да вземат тези, които не са успели да се реализират във футбола. За да се промени това, трябва да се направи план за развитие, който да се следва. Ако започнем сега, може би след 4-5 до 7 години ще има нови кадри.

- Какво е нивото на родния шампионат и как се стигна до тази тотална доминация на „Варна сити“ в последните две години?

- Доминирахме най-вече благодарение на това, че в отбора се събрахме много опитни играчи с доста мачове в Европа зад гърба си и нивото ни беше много над другите. Освен това тренировъчният ни процес беше всекидневен, нещо, което ни отличава от останалите отбори. На полусезона с привличането на моя брат Бойчо Марев и на Георги Герасимов тимът ни допълнително повиши нивото си и единствената пречка пред успехите си можехме да поставим само ние, ако не излезем концентрирани в даден двубой. Това не се случи, във всички мачове излязохме пределно мобилизирани, за което благодаря на момчетата, и така спечелихме титлата категорично.

- Вие изиграхте пределно мобилизирано дори последните си мачове, които бяха на практика без значение за вас, но повлияха на подреждането надолу в таблицата…

- Който ме познава знае, че когато аз съм в даден отбор, това означава, че определящ за представянето ни е феърплеят. Това е важно за мен и моето семейство – аз, брат ми и баща ми никога няма да допуснем да се решава нещо извън терена, когато зависи от нас. Миналата година така се стекоха нещата, че с безкомпромисното си представяне срещу всеки съперник направихме така, че софийски отбор да заеме третото място, а варненски да остане четвърти, тази година се случи точно обратното – варненският стана втори, а софийският трети. Ние си гледаме нашата игра, излизаме, за да спечелим всеки мач, и не се интересуваме от амбициите на другите тимове. Не е сериозно на нивото, на което е футзалът у нас, предвид това, че спортът не е професионален, някой да губи, за да помогне на друг да е по-напред в класирането. Най-важна е честната игра, защото ние във футзала на първо място сме приятели помежду си, независимо от отборите, за които се състезаваме.

- Националният ни отбор също изигра няколко мача пред варненска публика в началото на годината, но не успя да продължи напред в световните квалификации…

- Това е болна тема за мен… Няма как, когато първенството ти е слабо, да имаш добър национален отбор, немислимо е. Както казах и по-рано, трябва да се изгради план за развитие, който да се следва. Ако първенството ни е силно, тогава и националният отбор ще е на ниво. Доста сме изостанали от другите страни, класирането също го показва, но не трябва да се правят трагедии, не искам да звучи все едно положението е безнадеждно, напротив, има смисъл да се работи, можем да се развиваме.

- В какво конкретно ни превъзхождат другите страни – организационно ли, с по-добри бази ли, или с вече изградени школи?

- Трябва да подчертаем, че в България футзалът навлезе на по-късен етап в сравнение с водещите сили. В България футзал има от 15-20 години, докато в другите държави е доста по-отрано и съответно е по-напреднал. Имат повече опит, а и самият спорт е набрал по-голяма популярност. Това, което виждам през последните две години, откакто се завърнах от чужбина, е че, организацията у нас е на едно средно ниво, което върви към добро. Организацията вътре в самите отбори обаче е доста слаба. Случвало се е да играем и срещу тимове съставени от 6-7 души, което не е нормално. Разбира се, най-важен е бюджетът, с който разполагат, за да не се допускат подобни ситуации само 5-6 играчи да се явят за мач. Аз съм играл в Хърватия и Малта. С Хърватия не можем да се сравняваме, тъй като там всичко е на много високо ниво, професионално, но в Малта също значително ни превъзхождат, въпреки че не са спортна нация, но имат много силни чужденци в шампионата, всеки един национал на страната си – румънци, испанци, те значително вдигат нивото на отборите си и покрай тях и местните играчи израстват и се развиват. Нещо подобно искаме да направим и ние във „Варна сити“, дано да успеем да подсигурим и нужния бюджет. Разполагаме с ядро от опитни футболисти, имаме и няколко млади момчета, които имат желание да се развиват, ако успеем да привлечем и няколко качествени чужденци, това според мен би бил правилният път. Така ще могат да се усъвършенстват и младите играчи, които след време да застанат в основата на националния отбор. В този вариант, в който сега се събира съставът, според мен няма особен шанс да постигне нещо.

- Какви са целите на „Варна сити“ за Шампионската лига?

- Да преодолеем групата, но това много зависи от жребия, който ще се тегли в началото на юли, а самите квалификации са през август. Знаете, предната година се паднахме в Полша, тамошният отбор е професионален, на много високо ниво. Засега български тим, както клубен, така и национален, много трудно може да се пребори с професионален отбор от друга страна. Видяхме и на ниво национални отбори, когато срещнахме Холандия. Аматьорски отбор 95% няма шанс срещу професионалисти, които само с това се занимават.

- Има ли шанс Варна да домакинства кръг от Шампионската лига?

- Мисля, че тази година има много голям шанс Варна да домакинства. Искаме да благодарим на ЗС на БФС, на община Варна, защото, доколкото знам, помагат в тази насока, знаете Варна е Европейски град на спорта, хубаво би било да вземем този кръг, ако можем да го преодолеем, ще е още по-хубаво.

- Ти как се насочи към футбола, баща ти ли повлия?

- Ние сме спортно семейство, помня, когато бях много малък, майка ми ме водеше винаги последните 5-10 минути на мач, защото тя не гледаше много. Стадион „Юрий Гагарин“ тогава беше винаги пълен със зрители по време на мач и аз не виждах нищо, защото имаше страшно много хора. Бил съм на 4-5 години тогава. Когато пораснах, започнах да ходя сам. От баща ми съм се запалил по футбола, след това никога не изпусках мач във Варна – независимо дали на „Черно море“, или на „Спартак“. И до ден днешен гледам страшно много мачове от различни първенства, в т.ч. и българското. Гледам юноши, Б групи, В групи, отвсякъде може да се види нещо хубаво, стига човек да поиска.

- Кои са най-ценните съвети, които получи от баща си в началото?

- Не мога да кажа с точност, защото ние всеки ден си даваме съвети и реално всеки ден продължаваме да изграждаме и да се развиваме. Най-ценният съвет може би е да работим много, да работим честно, което е най-важното. Няма ненаграден труд. Ние страшно много работим заедно. Той помага на футзалния отбор. Подготовките, които правим, изцяло са съгласувани с него, разбира се, пречупено през моя поглед. Аз пък му помагам за неговия отбор, брат ми Бойчо също помага с тактиката, откакто се върна от Малта.

- Тримата заедно развивате и детско-юношеска школа, има ли интерес у децата и кое е най-важното, на което искате да ги научите?

- Интерес има, и то голям. И тримата си помагаме. Хубавото на школата е, че много ни забавлява, няма такова напрежение, че трябва да спечелиш на всяка цена. Разбира се, всеки иска да побеждава винаги, но го няма това напрежение, както когато баща ми е в „Черно море“ или ние сме във футзала. Школата ни носи много весели и радостни моменти, които ни зареждат и за другите ни изяви. Много от нашите момчета продължават след това в „Черно море“. Аз лично искам след време да видя някое от децата, с които в момента работим, да се реализира в голям отбор и да успява да си изкарва прехраната с футбол.

- А кога замени футбола с футзал и защо?

- Мисля, че беше 2008 г., след като приключих сезона във В група с Каварна. Моят брат вече беше започнал да играе футзал. Започнах да ходя и аз, просто така, за да поддържам форма. След това ме поканиха от „Добруджа“, които тогава бяха в Трета лига, и играх известно време и футбол, и футзал. Тогава „Добруджа“ влезе във втора лига, но отборът не продължи и останах само с футзала, запалих се доста по него. След това постигнах своите успехи във футзала – в Хърватия записах добро представяне, но не успяхме да се договорим с клуба да поостана още малко. След това спечелихме титлата в Малта, наистина уникално преживяване. Нещо подобно изпитах, когато обявиха „Варна сити“ за отбор на месец март, а мен – за треньор на месеца. Това е нещо, което дава смисъл, тъй като разбираш, че трудът ти е оценен. Това е незаменима емоция, която само спортът може да даде, тя не се купува с пари и това искам да обясня на децата. Ценна е не толкова самата награда, колкото тръпката, че си оценен и признат.

- По какво основно се отличава футболът на голям терен от футзала?

- Това са два много различни спорта и всеки, който иска да премине от единия към другия, трябва да знае, че нямат почти нищо общо. Във футзала има доста тактика. Мисля, че един футболист трябва да е доста интелигентен, за да може да играе футзал. Сещам се за доста добри състезатели, някои дори национални, които обаче не се справиха с футзала. Играта се развива много бързо и непрекъснато преминава от защита в атака и обратно. Психически също е много натоварено, защото една грешка може да доведе до гол. След доста мачове съм се чувствал психически доста изморен. В тази връзка открих нещо, което доста ми помага. Завършвам в Свободния университет психология, тази година ми е последна. Откакто започнах да уча, промених някои неща в самия себе си и оттам в контактите си с останалите. Съветвам хората, които се занимават със спорт, да наблегнат на тази част.

- Каза за уникалните емоции, които ти е дал спортът, а има ли нещо, което ти отне?

- На първо място свободното време. По една или друга причина футзалът у нас не е професионален и трябва да работиш и нещо друго, за да успяваш да се издържаш. Имам малко дете на годинка и половина, с което обаче не успявам да прекарам толкова време, колкото ми се иска. Искам да благодаря на жена ми, че ме разбира и ме подкрепя. Има също така голямо напрежение, но то във всеки спорт е така. Може би времето е най-ценното, което отнема, но когато правиш нещо с любов, са малко нещата, които да те откажат, просто намираш начин да се справиш.

- За какво мечтаеш оттук нататък?

- Да се развивам още в спорта. Мечтая също да видя професионален футзален отбор у нас, изграден изцяло – със собствена база, с школи, като това, което съм видял в Хърватия, за това мечтая. Много бих се радвал това да се случи точно тук, във Варна – да видя малки деца да играят футзал, да видя зала, пълна с хора. Мечтая да видя нашата школа с мъжки отбор на професионално ниво, но това засега са само мечти, доста напред във времето, надявам се някой ден да се осъществят.

ПОЛИНА ПЕТРОВА

Още от "На спортна вълна":

Хокейнационалите от Варна: Хокеят е мъжки спорт, трябва да е по-популярен в България

Божидар Аврамов: Варна винаги е била баскетболната школа на България

Мартин Великов: Обещал съм си 10 поредни титли с МФК „Спартак“

Стефчо Христов: Чувството да слагаш все по-голяма тежест на щангата е завладяващо

Васил Панайотов: „Черно море“ ще е фактор в Топ 6

Руслан Грозданов: Спечелил съм над сто медала като състезател

Христо Ненов: Привлича ме тръпката, когато застана на огневата линия

Галин Стоянов – Патрик: Влюбих се в баскетбола като дете, така е и до днес

Найден Найденов: КПС –Варна, ще гони три шампионски титли през годината

Янаки Янакиев: Доверието е най-важно в един екипаж