Спорт

08:30 | 17 април 2019

Обновен: 18:03 | 17 април 2024

Божидар Аврамов: Варна винаги е била баскетболната школа на България

След контузията знаех, че може никога повече да не се върна на терена, затова сега се наслаждавам на всяка секунда от играта, призна баскетболист номер едно за 2018-а в рубриката „На спортна вълна“

По материала работи: Слав Велев

Божидар Аврамов: Варна винаги е била баскетболната школа на България

Божидар Аврамов е роден на 8 март 1990 г. във Варна. Започва да играе баскетбол още в основното училище. Преминава през юношеските формации на „Черно море Тича“ и едва 17-годишен е привлечен в отбора на „Памеса“ (Валенсия). Играл е в гръцкото, италианското и румънското първенство. В България професионално се е състезавал за отборите на „Лукойл Академик“ и „Левски Лукойл“. Беше избран за най-добър играч на 2018 година в Националната баскетболна лига. Срещаме се ден след победата на неговия „Левски Лукойл“ над „Черно море Тича“ със 103:68 в мач от 21-вия кръг на родния шампионат.

- Божидар, как се чувстваше отново пред варненска публика при поредното ти гостуване заедно с „Левски Лукойл“ на отбора на „Черно море Тича“ в зала „Христо Борисов“?

- За мен винаги е било удоволствие да играя във Варна. Независимо какво е моментното състояние на „Черно море Тича“, винаги съм подхождал много сериозно към мачовете. С радост се връщам всеки път във Варна, все пак от тук съм тръгнал, „Черно море Тича“ ме направи играч. Винаги има голяма доза сантименталност. Имам много приятели измежду хората, които идват в залата.

- Спечелихте купата на България с „Левски Лукойл“, ще успеете ли да се поздравите и с шампионската титла?

- Силно се надявам. До момента вървим много добре… Спечелихме Суперкупата и Купата на България, а това от доста време не се беше случвало. Мисля, че всички в отбора сме на вълна, че трябва да спечелим и шампионата, но със сигурност няма да ни бъде лесно. Първенството тази година мисля, че е доста интересно, получават се добри мачове, всеки може да бие всеки, срещите са приятни не само за зрителите, но и за нас, играчите, вътре на полето.

- Беше определен за най-добрия играч в Националната баскетболна лига за миналата година. Какво означава за теб това признание?

- Много ми е скъпо, то е едно от най-ценните за мен в последните няколко години. За да го спечеля, доста хора ми помогнаха, като ме подкрепиха, когато бях контузен, по време на рехабилитацията. През последните две лета, в паузата на шампионата, работя доста усилено с треньора Галин Стоянов тук, във Варна.

- Тези травми, през които премина, ли са най-трудният момент в кариерата ти досега?

- Да, въпреки че аз се стремях да ги обърна откъм позитивната гледна точка - като една дълга почивка от баскетбола, по време на която да се презаредя и да съм готов с нови сили да се върна обратно. Не съм изпадал в някакви депресии или тежки психически състояния.

- Как премина възстановяването ти?

- След първата операция, която беше в Румъния, заминах за възстановяването в Холандия при българина Крум Тошев, с когото се познавахме отпреди. Любопитно е, че втория и третия месец от престоя ми там живях на един кораб, беше доста забавно, но в един момент вече ми липсваха условията в едно стандартно жилище. След няколко месеца рехабилитация в Холандия се върнах у нас и започнах да работя с Жоро Давидов. Оказа се обаче, че връзката на коляното ми отново е скъсана. Бях доста шокиран, когато лекарите ми го казаха. Последваха нови две операции при Тони Георгиев, като втората интервенция беше доста сложна. Много съм благодарен на д-р Георгиев и на целия му екип. С него си говорихме, че най-важно след операцията е как ще премине възстановяването. Имаше дори вариант да не мога повече да играя баскетбол. Аз бях го приел и това ме мотивира да бъда позитивен и търпелив, да вярвам, че нещата ще се оправят – така и стана, а много хора не вярваха… Реших да проведа възстановяването този път в България и потърсих физиотерапевта Иван Касапов, за когото бях чувал. На този човек сигурно дължа най-много моето успешно възстановяване. В някои моменти си мислех, че вече съм готов за игра, нямах търпение да се върна, но той ме успокояваше. Повтаряхме всеки ден едни и същи упражнения, сигурно по 300 пъти, и в началото не виждах резултат, но той ми вдъхваше увереност. Скъсваше ме от тренировки. Днес мога да кажа, че го приемам като част от семейството ми. Почти всеки ден се чуваме… Знам, че винаги мога да се обърна към него за всичко. Около две години продължи възстановяването ми. Първия път, когато влязох в игра, ми беше малко по-странно, но впоследствие навлязох в ритъм. Не съм мислил какво може да се случи и може би това ми помогна да преодолея психологическата бариера. Излизах и играех, все едно не съм бил контузен

- Как започна с баскетбола и защо избра „Черно море“?

- Започнах да тренирам баскетбол още в основното училище, по това време съществуваше баскетболният клуб „Варна“ и аз започнах в него. След около година се преместих в „Черно море“, тъй като спортът много ми хареса и исках да се развивам. Тогава не съм си мислел, че мога да стигна дотук.

- А за баскетбола изпитвал ли си колебания - дали да е точно този спорт, или някой друг?

- Не, още като малък този спорт ми беше най-интересен от всички. Баща ми е бивш футболист, често ме караше да ходим на стадион "Спартак", понеже живеем близо, но не ми беше интересно. Занимавал съм се с тенис на корт, с баба ми ходех да гледам бойни изкуства, но никой от тези спортове не ме грабна повече от баскетбола.

- Кои са треньорите, които оставиха следа в кариерата ти до момента?

- Със сигурност треньорите от първия ми клуб - Илко Илиев и Митко Керемедчиев. След това в „Черно море“ двама помогнаха много за развитието ми - Емил Бонев и Галин Стоянов. На тях дължа тласъка към успешната ми кариера след това, те са ме научили на най-важните неща в баскетбола.

- За „Черно море Тича“ винаги е било приоритет налагането на млади момчета от школата на клуба, тази година не прави изключение. Смяташ ли, че това е правилният път за развитие на един отбор в Националната баскетболна лига?

- Да, но, за съжаление, в момента много малко отбори го правят това. Варна винаги е била баскетболната школа на България. В момента отборът, както е съставен, мисля, че след 1-2 до 3 години от него ще излязат доста сериозни баскетболисти, които ще играят на много високо ниво.

- Това, че в момента сте събрани няколко юноши на „Черно море“ в „Левски“, кара ли те да се чувстваш по-добре и по-спокоен в състава?

- Аз съм израснал покрай близнаците Деян и Калоян Иванови и Асен Великов. Още като малък ходех по-рано в залата да ги гледам как тренират, това винаги ми доставяше голямо удоволствие, тогава дори не съм си и помислял, че някой ден ще играем в един отбор. Много се радвам, че това се случи. Всеки ден научавам нещо ново от тях. Всички, които сме преминали през школата на „Черно море“, се подкрепяме, където и да се видим.

- Как се изгражда добрият колектив в един отбор и доколко това е решаващо за победния ход на тима?

- Със сигурност не е лесно и до голяма степен зависи от треньорите. Не им е никак лесно да работят с 12 различни характера. Не всичко през сезона се случва перфектно, в даден период някой иска нещо повече, получават се конфликтни ситуации и около 90% от това тежи на треньорите, защото те трябва да се справят с това. Зависи също какви са играчите в отбора, ако има по-опитни, те понякога успяват да балансират и да помагат. Това е пътят за изграждане на един колектив.

- Какво е да се работи с Тити Папазов?

- Доста е забавно. Той е много емоционален човек, всички го знаят. Към него може да се обърнеш за всичко, винаги ще те изслуша и ако може, ще ти помогне.

- 17-годишен преминаваш в отбора на Валенсия. Сбъдната мечта ли беше за теб това?

- Не мога да кажа, защото тогава все още не осъзнавах реално нещата, не знаех на практика къде отивам и какво ще се случи. Заминах с майка ми, понеже все още не бях навършил 18 години, притеснявах се, че трябва да остана сам в чужда страна, и постоянно я питах колко време ще остане с мен и не може ли повече. Случи се обаче така, че още след първата тренировка, която направих с отбора, момчетата ме приеха много добре и й казах, че спокойна може да се прибира в България. Престоят във Валенсия ми донесе много опит. Първоначално отидох да играя за втория им отбор, впоследствие ме взеха и в първия, не се разчиташе много на мен там, но само опитът, който получавах покрай такива играчи, каквито имаше във Валенсия, някои от тях бяха преминали и през НБА, ми беше достатъчен и бих желал един ден да играя там.

- Играл си също през гръцкото, италианското и румънското първенство, защо реши да се върнеш в България?

- Бях с националния отбор в София, тогава консултант на тима беше Светослав Пешич, а треньор на „Лукойл“ по онова време беше Йовица Арсич. Двамата са работили заедно през годините. Получих предложение да играя за „Лукойл“, бях доста скептичен в началото, тъй като в отбора по онова време не залагаха много на българските играчи. Потърсих съвет от приятели тук, в България, които ме увериха, че нещата в отбора се променят, а и аз нямах ангажимент с друг тим тогава, затова реших да опитам. Не съжалявам за това. В последните осем години не е имало момент, в който да се притеснявам за нещо.

- Какво ти даде и какво ти отне решението да се посветиш на баскетбола?

- Със сигурност ми е дало много повече, отколкото ми е отнело. Реално погледнато, лишенията са повече през юношеските години, отколкото след това, когато започнеш да играеш професионално. Имали сме периоди, в които сме тренирали по 6-7 часа на ден, не ни оставаше време за абсолютно нищо друго освен училище, домашни и тренировки. Рядко се виждах с приятели, често пътувах за състезания и родителите ми доста се притесняваха, тъй като съм им единствено дете. Сега вече, когато играя професионално баскетбол и вече не живея във Варна, се виждам още по-рядко както със семейството ми, така и с близките. Може би това са единствените лишения, които съм изпитал през годините заради спорта.

- Липсва ли ти Варна?

- Понякога да… Всеки човек има ситуации, които го натоварват, и има нужда от свое убежище, за мен това място е Варна. Тук си почивам най-добре и се зареждам с позитивни емоции покрай семейството и приятелите ми.

- Какви качества разви в теб баскетболът?

- Най-вече търпение и спокойствие. Родителите ми са ме възпитали така, че трябва да се боря за всичко в живота. Мисля, че до този момент се справям, но имам още какво да дам.

- Те подкрепиха ли твоето решение да се посветиш на баскетбола?

- Когато бяхме малки, родителите на повечето ми съотборници тогава ги притискаха да кандидатстват в езикови гимназии, да ходят по уроци. При мен това нещо не се случи. Родителите ми видяха, че баскетболът ми се отдава и ме прави щастлив, и ме подкрепиха.

- Ако имаш възможност да се върнеш назад, би ли поел отново по този път?

- Със сигурност… И не бих променил абсолютно нищо… Надявам се, че за в бъдеще ми предстоят още по-хубави моменти с баскетбола.

- Къде усещаш най-силно подкрепата на публиката?

- Аз по принцип не съм конфликтна личност и във всяка една зала, в която играем, обичам да комуникирам с хората. Интересен ми е начинът, по който всеки един фен разбира баскетбола, отстрани играта винаги е различна. Добре е всеки отбор да се вслушва във феновете си както в хубавите, така и в трудните моменти.

- Кой от успехите, които си постигнал до момента, ти е най-скъп?

- За мен най-важно е, че успях да се върна след тежката контузия. Всички титли, медали и призове са ми скъпи, разбира се, но възстановяването от травмата беше най-трудното изпитание в кариерата ми до момента. Щастлив съм, че успях да се справя, разбира се, не сам, с помощта на хора, които са скъпи за мен, само те знаят през какво преминахме заедно. Благодарен съм, че бяха до мен, за да успея да превъзмогна най-тежкото изпитание в кариерата ми.

- За какво мечтаеш оттук нататък?

- Всички да сме здрави, да успеем да развием спорта още повече, да постигнем добри резултати с националния отбор. В професионален план най-голямата ми мечта в момента е този отбор на България да се класира за европейско първенство. Това не се е случвало скоро и мисля, че ако отборът е в пълен състав, можем да го постигнем, защото показахме, че можем да се борим срещу най-добрите. Успяхме да бием Франция, въпреки че след това поразвалихме добрите впечатления със загубата от Русия, но в крайна сметка нещата не свършват дотук. Всеки си е взел поуки, видял е слабите моменти в представянето си, за да може следващия път, когато се съберем в националния отбор, да излезем със самочувствие да играем за България. Това до момента малко или много ни липсва, а не трябва да е така. Иска ми се до края на кариерата ми да играя още веднъж на европейско първенство…

ПОЛИНА ПЕТРОВА

Още от "На спортна вълна":

Мартин Великов: Обещал съм си 10 поредни титли с МФК „Спартак“

Стефчо Христов: Чувството да слагаш все по-голяма тежест на щангата е завладяващо

Васил Панайотов: „Черно море“ ще е фактор в Топ 6

Руслан Грозданов: Спечелил съм над сто медала като състезател

Христо Ненов: Привлича ме тръпката, когато застана на огневата линия

Галин Стоянов – Патрик: Влюбих се в баскетбола като дете, така е и до днес

Найден Найденов: КПС –Варна, ще гони три шампионски титли през годината

Янаки Янакиев: Доверието е най-важно в един екипаж

Йордан Атанасов: Любовта към спорта ми дава стимул да продължавам напред

Калоян Георгиев: Обичам футбола и децата, с които работя